Слънчевото куче

Първо да избяга.

После да убива.

„Там има човек с фотоапарат, който може би дори не вижда това куче — помисли си Кевин, — а ако фотографът не може да види кучето, може би и кучето не може да види фотографа, така че фотографът е в безопасност. Но ако кучето наистина е триизмерно, може би то вижда — може би вижда кой използва моя апарат. Може би все пак това не съм аз или не съм точно аз — може би неговата цел е този, който използва апарата.“

И все пак — онова нещо беше на врата му. Какво да каже за това?

Той помисли за тъмните очи на помияра — само една злобна искра ги разделяше от глупостта. Един Бог само знаеше как това куче беше влязло в този полароиден свят, но когато беше направена снимката, то можеше да вижда навън и искаше да излезе навън, и в сърцето си Кевин вярваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие — нещото, което носеше на врата си, казваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие, огласяваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие първо, а след това?

Какво пък, след Кевин и всеки друг ще свърши работа.

Абсолютно всеки.

Това някак приличаше на още една игра, която си играл, когато си бил малко дете, нали? Беше като „великанска крачка“. Кучето се е разхождало покрай оградата. Кучето е чуло полароида — мляскащия лек вой. То се е обърнало и е видяло… какво? Собствения си свят или вселена? Свят или вселена, която толкова прилича на неговата собствена, че то е видяло или усетило, че може или поне би могло да живее и ловува тук? Нямаше значение. Сега, всеки път, когато някой му правеше снимка, кучето идваше по-близко. То щеше да се приближава все повече, докато… е, докато какво? Докато някак си се провре?

— Това е глупаво — промърмори той. — Никога не би се провряло.

— Какво? — попита баща, му, сепнат от собствените си размишления.

— Нищо — каза Кевин. — Просто си говорех сам…

Тогава, отдолу, приглушено, но разбираемо те чуха как Пап Мерил вика със смесица от ужас, раздразнение и изненада:

— Изсрах се на метеното! По дяволите!

Кевин и баща му се спогледаха изненадани.

— Да отидем да видим какво се е случило — каза баща му и стана. — Надявам се да не е паднал и да си е счупил ръката или нещо такова. Искам да кажа, част от мен се надява да е така, но… нали разбираш.

Кевин си помисли: „А ако е правил снимки? А ако онова куче е долу?“

В гласа на стареца не беше прозвучал страх и, разбира се, на практика не беше възможно куче, което изглежда като средна по големина немска овчарка, да успее да излезе през апарат с размерите на „Слънце 660“ или от някоя от снимките, направени с него. Със същия успех можеше да се прекара камила през иглено ухо.

И все пак, докато следваше баща си по стълбите към мрачния панаир долу, той почувства страх и за двамата — за тримата.

Докато слизаше по стълбите, Пап Мерил беше щастлив като мида при силен прилив.

Той се беше приготвил, ако му се наложи, да направи смяната пред очите им. Можеше да възникне проблем, ако беше само момчето, което едва след година щеше да започне да мисли, че знае всичко, но таткото на момчето — о, да се измами този приятен човек нямаше да бъде по-трудно, отколкото да откраднеш биберон от бебе. Беше ли разказал той на момчето за кашата, която бе забъркал едно време? По начина, по който момчето го гледаше — нов, внимателен начин — Пап съдеше, че вероятно му беше разказал. И какво друго беше казал бащата на сина си? Е, ще видим. „Разрешава ли ти да му викаш Пап? Това означава, че планира да те изиграе.“ Това първо. „Той е змия, скрита в тревата, синко.“ Това второ. И, разбира се, накрая имаше и награда: „Остави ме аз да говоря, момче. Аз го познавам по-добре от тебе. Само ме остави да се оправя с всичко сам.“ Хора като Деливън бяха за Пап Мерил това, което за някои хора беше едно голямо хубаво блюдо с пържено пиле — меко, вкусно, сочно и само се отделя от костите. Някога самият Деливън беше бил малко повече от дете и никога нямаше да разбере, че не Пап беше сложил пръста му там, където скърца вратата, а той сам. Този човек можеше да отиде при жена си и тя щеше да поизстиска старата си побъркана леля, която беше тъпкана със стодоларови банкноти, и Деливън щеше да бъде в немилост за известно време, но после тя щеше да му прости. Той не само не беше видял нещата така — въобще не ги беше видял. И сега само заради идиотското време, което идваше и си отиваше без никаква помощ от никого, той си мислеше, че знае всичко, което има да се знае за Реджиналд Марион Мерил.

Което беше точно това, което искаше Пап.

Ами да, можеше да размени единия апарат с другия направо пред бащата и Деливън никога нямаше да види нищо — толкова беше сигурен, че познава стария Пап.

Но така беше по-добре.

Човек никога не си определя среща с късмета — той има навик просто да не идва, когато хората най- много се нуждаят от него. Но ако ти се изпречи на пътя сам… е, разумно е да пуснеш всичко, което държиш, и да се погрижиш за него — да го нахраниш и напоиш, колкото можеш по-обилно. Късметът винаги се отплаща, ако се отнасяш добре с него.

И така, той бързо отиде до работната маса, наведе се и извади отдолу полароида „Слънце“ със счупения обектив. Сложи го на масата, извади халка с ключове от джоба си (след като бързо погледна през рамо, за да се увери, че никой от двамата не е решил все пак да слезе) и избра малък ключ, с който се отваряше заключеното чекмедже, което заемаше цялата лява страна на масата. В това дълбоко чекмедже имаше известен брой златни жълтици, албум с марки, в който най-малко ценната имаше цена шестстотин долара според последния каталог за марки „Скот“; колекция от монети, която струваше приблизително деветнайсет хиляди долара, две дузини лъскави снимки на жена с притворени очи, която имаше полова среща, с шотландско пони, банкноти на сума малко над две хиляди долара.

Парите, които той съхраняваше в най-различни тенекиени кутии, бяха пари от върнати заеми. Джон Деливън би разпознал банкнотите. Всичките бяха смачкани десетачки.

Пап прибра апарата „Слънце 660“ на Кевин и върна халката с ключове обратно в джоба си. После бутна апарата със счупения обектив от ръба на работната маса (отново) и извика достатъчно високо, за да могат да го чуят:

— Изсрах се на метеното! По дяволите!

После изобрази на лицето си съответния израз на ужас и разочарование и ги изчака да дотичат, за да видят какво се е случило.

— Пап? — извика Кевин. — Господин Мерил? Добре ли сте?

— Ъхъ — каза той. — Не си ударих нищо освен проклетата гордост? Този апарат сигурно има просто лош късмет. Наведох се да отворя чекмеджето с инструментите, искам да кажа, и съборих тази проклетия право на пода. Само че смятам, че този път не му се е разминало. Не знам дали трябва да кажа, че съжалявам, или не. Искам да кажа, нали смяташе да…

Той подаде с извинение апарата на Кевин, който го взе, погледна счупения обектив и разцепената пластмаса на корпуса до него.

— Не, няма нищо — каза му Кевин, докато въртеше апарата в ръцете си — но не го държеше по същия предпазлив, колеблив начин, както правеше преди — като че ли апаратът не беше направен от пластмаса, а от някакъв експлозив. — Така или иначе смятах да го строша.

— Мисля, че съм ти спестил грижите.

— Бих се почувствал по-добре… — започна Кевин.

— Ъхъ, ъхъ. Точно същото чувствам за мишките. Смейте се, ако искате, но когато хвана някоя в капан и тя е мъртва, аз все пак я удрям с метлата. Само за да съм сигурен, искам да кажа.

Кевин леко се усмихна, после погледна към баща си.

— Той каза, че там отзад има дръвник, татко…

— В бараката имам и много добър чук, ако някой не го е взел.

— Имаш ли нещо против, татко?