Слънчевото куче

Пап бавно вдигна очилата си на плешивата си глава и се втренчи в Кевин.

— Мисля, че не те разбирам, синко.

— Аз имам една леля — каза Кевин. — Всъщност тя е леля на майка ми, но не трябва да й викам „бабо“, защото тя казва, че това я карало да се чувства стара. Леля Хилда. Както и да е, съпругът на леля Хилда й е оставил много пари — майка ми казва, че тя има над един милион долара — но е стисната.

Той спря и остави на баща си възможност да протестира, но баща му само кисело се усмихна и кимна. Пап Мерил, който знаеше всичко за ситуацията (всъщност в Касъл Рок и околността нямаше много неща, за които Пап да не знае поне нещо), просто запази спокойствие и изчака момчето да продължи да обяснява.

— Тя идва да прекара Коледа на всеки три години и това като че ли е единственият път, когато ходим на църква, защото тя ходи на църква. Когато идва леля Хилда, ядем много брюкселско зеле. Никой от нас не го харесва, а сестра ми едва не повръща от него, но леля Хилда много обича брюкселско зеле и го ядем. В списъка от книги за лятно четене има една книга — „Големите надежди“, и в нея има една дама, която е точно като леля Хилда. На нея много й харесва да подрънква с парите си пред роднините си. Името й е госпожица Хавишам и когато госпожица Хавишам каже „жаба“, хората подскачат. И ние подскачаме, а сигурно и останалата част от фамилията.

— О, в сравнение с чичо ти Ранди майка ти е направо стеснителна — неочаквано каза господин Деливън. Кевин си помисли, че татко му иска това да прозвучи някак цинично-забавно, но излезе нещо, пълно с дълбока горчивина. — Когато леля Хилда каже „жаба“ в къщата на Ранди, всички до един пробиват с глави покрива.

— Както и да е — каза Кевин на Пап, — всяка година тя ми изпраща за рождения ден едно и също нещо. Искам да кажа, всеки път е различно, но всъщност е едно и също.

— Какво е това, което ти изпраща, момче?

— Вратовръзка шнурче — каза Кевин. — Като тези, които носят оркестрантите в старите кънтри-състави. Всяка година тя има по нещо различно на закопчалката, но винаги е такава вратовръзка.

Пап извади лупата и се наведе над снимката.

— Гръм да ме порази! — каза той и се изправи. — Вратовръзка шнурче! Значи това било! Как не можах да го позная!

— Сигурно защото това не е нещо, което едно куче носи на врата си — каза Кевин със същия дървен глас. Те бяха тук само от около четирийсет и пет минути, но той се чувстваше, сякаш е остарял с още петнайсет години. „Най-важното е — отново и отново повтаряше мозъкът му, — че апарата го няма. Останали са само парчета. И цялото кралско войнство, и всички хора, които правят фотоапарати във фабриката за полароиди в Шенектади не могат да го сглобят отново.“

Да, и трябваше да благодари на Бога. Защото това беше краят. Що се отнасяше до Кевин, ако той отново се срещнеше със свръхестественото, преди да стане на осемдесет години, това щеше да е твърде скоро за него.

— Освен това тя е много малка — отбеляза господин Деливън. — Аз присъствах, когато Кевин я извади от кутията и всички знаехме какво е. Единствената загадка беше каква щеше да бъде закопчалката тази година. Все си правехме шеги за това.

— А какво има на закопчалката? — попита Пап и отново се взря във фотографията… или поне се вторачи в нея. Кевин би се заклел пред всеки съд в страната, че да се взреш в снимка от полароид не е възможно.

— Птичка — каза Кевин. — Сигурен съм, че е кълвач. И кучето на снимката носи точно това на врата си. Вратовръзка шнурче с кълвач на закопчалката.

— Господи! — каза Пап. По свой собствен начин той беше един от най-добрите актьори на света, но нямаше никаква нужда да симулира изненадата, която изпита сега.

Господин Деливън рязко събра накуп всички снимки.

— Да хвърлим всички тези проклети неща в печката — каза той.

Когато Кевин и баща му се прибраха вкъщи, беше пет и десет и започваше да ръми. Двегодишната Тойота на госпожа Деливън не беше в двора, но тя се беше прибирала и пак беше излязла. На кухненската маса имаше бележка, закрепена между солта и пипера. Когато Кевин я разгъна, от нея изпадна десетдоларова банкнота.

Мили Кевин,

На бриджа Джейн Дойън ме покани да отидем с Мег и да вечеряме с нея в „Бонанса“, докато съпругът й е в командировка в Питсбърг и й е скучно сама вкъщи. Аз й казах, че ще се радвам. Особено Мег. Знаеш колко обича да се чувства „едно от момичетата“! Надявам се, че нямаш нищо против да ядеш в „самотно великолепие“. Защо не си поръчаш пица и нещо за пиене, а когато баща ти се прибере, той също ще си поръча нещо. Той не обича претоплена пица и знаеш, че ще иска две-три бири.

Обичам те

Мама

Те се спогледаха и си казаха: „Е, това е нещо, за което не трябва да се тревожим“, без да го казват на глас. Явно нито тя, нито Мег бяха забелязали, че колата на господин Деливън си стои в гаража.

— Искаш ли аз да… — започна Кевин, но нямаше нужда да довършва, защото баща му го прекъсна:

— Да. Провери. Веднага.

Кевин се затича, вземайки стъпалата по две, и влезе в стаята си. Той имаше бюро и чин. Долното чекмедже на чина беше пълно с предмети, които Кевин наричаше просто „неща“ — предмети, които нямаше да е редно да изхвърли, въпреки че на практика нямаше да ги използва. Там беше джобният часовник на дядо му — тежък, кръгъл, великолепен… и толкова ръждясал, че часовникарят в Люистън, при когото го бяха занесли с майка му само да го види, поклати глава и го сложи обратно на щанда. Имаше два чифта копчета за ръкавели и две единични копчета, вложка от „Пентхаус“, книга с меки корици, наречена „Шеги на едро“, и уокмен „Сони“, който по някаква причина беше придобил навика да яде лентата от касетите, които трябваше да свирят в него. Това бяха просто неща и толкова. Нямаше друга дума, с която да ги нарече.

Част от нещата, разбира се, бяха и тринайсетте връзки шнурчета, които му беше изпращала леля Хилда за последните му тринайсет рождени дни.

Той ги извади една по една, преброи ги, стигна до дванайсет вместо до тринайсет, отново прерови чекмеджето и ги преброи отново. Все още бяха дванайсет.

— Няма ли я?

Кевин, който беше клекнал, извика и скочи на крака.

— Съжалявам — каза господин Деливън от вратата. — Тъпо беше.

— Няма нищо — каза Кевин. За миг се зачуди колко ли бързо може да бие сърцето на човек, преди въпросният човек да пукне от страх. — Просто съм… настръхнал. Глупаво е.

— Не е глупаво. — Баща му го погледна спокойно. — Когато видях онази лента, толкова се уплаших, че щях да захапя ръката си толкова дълбоко, че да стигна стомаха си.

Кевин го погледна с благодарност.

— Няма я, нали? — каза господин Деливън. — Тази с кълвача или каквото, по дяволите, трябва да изобразява?

— Не. Няма я.

— Апаратът в чекмеджето ли беше?

Кевин бавно кимна с глава.