Слънчевото куче

— Какво ви става, господин Маккарти? — изблея Пап. — Тези снимки не излязоха отвътре проявени! Вие ги видяхте как се проявяват със собствените си очи!

— Емулсия, която всеки хлапак ще измайстори с препарати за дванайсет долара — студено каза Маккарти. — Това не е катализаторен фиксаж, какъвто използват хората от „Полароид“, но е нещо подобно. Вие проявявате снимките — или ги създавате от филм, ако правите това — занасяте ги в стандартна тъмна стаичка и ги намазвате отгоре със сместа. Когато изсъхнат, вие ги зареждате. Плътно сиво с бяла рамка. После светлината разрушава домашно приготвената ви емулсия, предизвиква химическа промяна и се изпарява, а отдолу се показва снимка, която сте правили сам преди часове, дни или седмици. Джо!

Преди Пап да може да каже нещо друго, ръцете му бяха хванати и той не толкова премина, колкото беше избутан през обширната, облицована със стъкло всекидневна. И без това не би казал нищо. Още едно от нещата, които добрият бизнесмен трябва да знае, е да разбира кога е победен. Все пак му се искаше да извика през рамо: „Някаква изрусена тъпанарка с кристално кълбо, което е поръчала от списание «Съдба», пуска книга, лампа или нотен лист да лети по стаята и вие се насирате, а когато ви показвам апарат, който прави снимки от някакъв друг свят, вие ме изхвърляте! Вие сте луд като шапкар, така си е! Е, майната ви! Има и други риби в морето!“ Така и беше.

На пети октомври Пап влезе в отлично поддържаната си кола и отиде в Портланд на посещение при сестрите Пъс.

Сестрите Пъс бяха еднояйчни близначки, които живееха в Портланд. Те бяха на около осемдесет, но изглеждаха по-стари от Стоунхендж. Пушеха „Кемъл“ цигара от цигара и го бяха правили от седемнайсетгодишна възраст, както щастливо ви го казваха. Никога не бяха кашляли въпреки шестте кутии, които изпушваха общо всеки ден. Возеха ги — в редките случаи, в които напускаха големия си тухлен дворец в колониален стил — в „Линкълн Континентал“, модел 1958, който имаше мрачния блясък на катафалка. Превозното средство се управляваше от една негърка, която беше съвсем малко по-млада от самите сестри Пъс. Шофьорката най-вероятно беше няма, но може би беше нещо по-особено — едно от наистина мълчаливите човешки същества, които Господ някога е сътворил. Пап не знаеше и никога не беше питал. Той беше имал работа с двете стари дами почти от трийсет години, а негърката беше при тях през цялото това време — главно караше колата, понякога я миеше, понякога косеше моравата или подстригваше плета около къщата, понякога крачеше към пощенската кутия на ъгъла с писма от сестрите Пъс до Бог знае кого (той не знаеше дали негърката въобще беше влизала и дали я пускаха в къщата, но никога не я беше виждал там) и през цялото това време той никога не беше чувал това чудесно създание да проговори.

Дворецът в колониален стил беше в окръга Брам Хол на Портланд, което за Портланд беше това, което е кварталът Бийкън Хил за Бостън. За Бостън — този град на боба и треската — се казваше, че фамилията Кабът говори само с фамилията Лоуъл, а фамилията Лоуъл говори само с Бога, но сестрите Пъс и малкото останали техни връстници в Портланд спокойно можеха да твърдят и твърдяха, че фамилията Лоуъл само се е включила като частна линия години след като фамилията Диър и връстниците им от Портланд бяха установили първоначалната връзка.

И, разбира се, никой, който беше с всичкия си, не би ги нарекъл „сестрите Пъс“ в лицето им, както никой, който беше с всичкия си, не би си почесал носа с верижен трион. Те бяха „сестрите Пъс“ само когато не присъстваха (и когато човек беше наистина сигурен, че е в компания, в която няма някое дрънкало), а истинските им имена биха госпожица Елюсипъс Диър и госпожа Мелюсипъс Верил. Баща им в своята решимост да съчетае правоверното християнство с демонстрацията на своята ерудиция им беше дал две от трите имена на близнаците, които бяха станали светии… но които за нещастие бяха светии от мъжки пол.

Съпругът на Мелюсипъс беше умрял преди много години по-точно по време на битката при залива Лайте през 1944 година, но оттогава тя решително беше запазила името му, поради което ставаше невъзможно да ги наричат „госпожиците Диър“. Не — трябваше да се упражняваш да изговаряш тези проклети извъртени имена, докато излязат от устата ти гладки като лайно от задник, намазан с восък. Ако сбъркаш веднъж, те ти го натякват и можеш да изгубиш благоволението им за цели шест месеца или за година. Ако сбъркаш два пъти, не си прави труда да им се обаждаш отново. Никога.

Пап караше със стоманената касетка, в която беше фотоапаратът полароид, на седалката до него и безкрайно си повтаряше имената им с тих глас:

— Елюсипъс. Мелюсипъс. Елюсипъс и Мелюсипъс. Ъхъ. Всичко е наред.

Но, както се разбра, това беше единственото нещо, което беше наред. Те поискаха да имат полароида не повече, отколкото го искаше Маккарти… макар че Пап беше толкова стреснат от онази среща, че влезе напълно подготвен да вземе десет хиляди долара по-малко — или петдесет процента от първоначалната му лична оценка на това, колко може да се измъкне от апарата.

Старата негърка почистваше листата с гребло и под тях се откриваше морава, която, въпреки че беше октомври, беше все още зелена като сукното на билярдна маса. Пап й кимна. Тя го погледна, погледна през него, и продължи да изтребва листата. Пап натисна звънеца и той издрънча някъде в дълбочината на къщата. Дворец изглеждаше съвсем правилно употребена дума за жилището на сестрите Пъс. Въпреки че то далеч не беше толкова голямо, колкото някои от старите домове в района Брамхол, постоянният полумрак, който цареше вътре, го правеше да изглежда много по- голямо. Звукът от звънеца наистина сякаш доплува от дълбините на стаите и коридорите, а звукът на този звънец винаги извикваше в ума на Пап определен образ: каруца с трупове, която минава по улиците на Лондон през годината на чумата, а каруцарят непрестанно бие камбаната си и вика: „Изнасяйте мъртвите си! Изнасяйте мъртвите си! В името на Бога, изнасяйте мъртвите си!“

Сестрата Пъс, която отвори вратата след около трийсет секунди, изглеждаше не само мъртва, но и балсамирана — мумия, между чиито устни някой на шега беше мушнал тлееща угарка.

— Мерил — каза госпожата. Роклята й беше тъмносиня, косата й беше в същия цвят. Тя се опита да му каже нещо, както важна дама би казала на търговски пътник, който е сбъркал вратата, но Пап видя, че тя беше по свой начин не по-малко възбудена, отколкото беше бил и онзи кучи син Маккарти — с тази разлика, че сестрите Пъс бяха родени в Мейн, израсли в Мейн и щяха да умрат в Мейн, докато Маккарти беше паднал някъде от Средния запад, където изкуството и занаята на мълчанието явно не се смятаха за важна част от възпитанието на детето.

Някъде иззад края на гостната от коридора прелетя сянка — едва се виждаше зад костеливото рамо на сестрата, която беше отворила вратата. Другата. О, те бяха нетърпеливи, наистина. Пап се зачуди дали все пак не може да изцеди от тях дванайсет хилядарки. Може би дори четиринайсет.

Пап знаеше, че би могъл да каже: „Дали имам честта да говоря с госпожица Диър, или с госпожа Верил?“ — и това щеше да бъде напълно и в реда на нещата, и учтиво, но той и по- рано беше имал работа с тези две ексцентрични стари кикимори и знаеше, че сестрата Пъс, която беше отворила вратата, не би повдигнала и вежда, нито би помръднала с ноздра, а просто би му казала коя е, но от това все пак би загубил минимум хиляда долара. Двете изпитваха голяма гордост от мъжките си имена и бяха склонни да се държат много по-любезно с човек, който е направил опит и не е познал, отколкото с човек, който е постъпил като страхливец.

И така, като бързо изрече наум молитва езикът му да не го провали сега, когато е настъпил моментът, той даде всичко, на което беше способен, и с удоволствие чу, че имената излязоха изпод езика му гладко като зехтин:

— Елюсипъс или Мелюсипъс? — попита той, а лицето му показваше, че не се притеснява от произнасянето на имената повече, отколкото ако те бяха Джоан или Кейт.

— Мелюсипъс, господин Мерил — каза тя и, добре, сега той беше господин Мерил и беше сигурен, че всичко ще мине толкова гладко, че повече едва ли би могло да се желае, но грешеше толкова, колкото би могло да се сгреши. — Ще влезете ли?

— Много благодаря — каза Пап и влезе в мрачните дълбини на двореца Диър.

— О, Боже — беше казала Елюсипъс Диър, когато полароидната снимка започна да се проявява.