Слънчевото куче

прозорец — каза Елюсипъс с явно неодобрение.

— Току-що измито стъкло на прозорец — добави Мелюсипъс. — Аз питах дали нямате някакви нови фотографии, които да ни покажете… след като махнете това отвратително нещо, разбира се.

— Минаха векове, откакто не сме виждали, наистина добри — каза Елюсипъс и запали нова „Кемъл“.

— Миналия месец бяхме на Конгреса на медиумите и гадателите от Нова Англия в Провиданс и докато лекциите бяха много задълбочени…

— … и въодушевяващи…

— …толкова много от фотографиите бяха откровени фалшификации! Дори дете на десет…

— … или седем…

— … може да го разбере. Така че… — Мелюсипъс направи пауза. Лицето й изразяваше объркване, което сякаш й причиняваше болка (мускулите на лицето й отдавна не можеха да изразяват леко задоволство или ведро разбиране) — Аз съм озадачена. Господин Мерил, трябва да призная, че съм малко озадачена.

— Тъкмо щях да кажа същото — каза Елюсипъс.

— Защо донесохте това ужасно нещо? — попитаха Мелюсипъс и Елюсипъс в отлична хармония, която се нарушаваше само от никотиновото стържене на гласовете им.

Желанието, което Пап изпита да каже: „Защото не знаех какви посрани кикимори сте вие двете“, беше толкова силно, че в продължение на една секунда, изпълнена с ужас, той вярваше, че беше го казал и се сви в очакване в затвореното пространство на гостната да се издигне двоен писък на ярост — два писъка, които биха прозвучали като скърцане на ръждясали верижни триони, захапали твърди чамови чепове и биха продължили да се издигат, докато стъклата на всяка фалшива снимка в стаята се пръснат от вибрациите.

Мисълта, че е изговорил такава ужасна мисъл на глас, трая само част от секундата, но когато той отново я преживяваше в следващите будни нощи, докато часовниците тихо цъкаха долу (и докато полароидът на Кевин Деливън безсънно се беше свил в заключеното чекмедже на работната маса), тя му се струваше много по-дълга. В тези безсънни часове той понякога се хващаше, че има желание да го беше казал, но се чудеше дали не губи разсъдъка си.

Това, което наистина направи, беше да реагира бързо и с непогрешим инстинкт за самосъхранение, което беше почти благородно. Да избухне пред сестрите Пъс би му донесло огромно удовлетворение, но за съжаление това би било краткотрайно удовлетворение. Ако ги беше поласкал — което те всъщност очакваха, защото цял живот бяха обливани с мазни ласкателства (въпреки че това не беше допринесло абсолютно никак за вида на кожата им), — той може би щеше да може да им продаде глупашки „призрачни фотографии“ за още три или четири хиляди долара, стига да не ги умореше ракът на белите дробове, който задължително трябваше да хване поне едната от тях поне преди една дузина години.

А освен това в живота на Пап имаше и други Луди шапкари, макар и не толкова много, колкото той беше мислил през деня, в който беше решил да посети господин Маккарти. Една малка проверка беше установила, че двама от тях бяха умрели, а един се учеше да плете кошници в разкошно уединение в Северна Калифорния, за да ги доставя на невероятно богатите, които също бяха се побъркали безнадеждно.

— Всъщност — каза той — аз донесох апарата, за да можете вие, уважаеми дами, да го видите. Това, което искам да кажа — побърза да продължи той, след като забеляза вцепенените им от страх изражения, — е, че знам какъв голям опит имате вие в тази област.

Вцепенението се превърна в удовлетворение — сестрите си размениха спокойни, самодоволни погледи и Пап откри, че желае да може да натопи няколко от проклетите им пакети „Кемъл“ в бензин, да ги натика в тесните им старомомински задници и да поднесе клечка кибрит. О, как щяха да запушат тогава. Биха пушили точно като задръстени комини, искаше да каже.

— Мислех си, че може да ми дадете някакъв съвет какво да правя с апарата, искам да кажа — завърши той.

— Унищожете го — каза незабавно Елюсипъс.

— Аз бих използвала динамит — каза Мелюсипъс.

— Първо киселина, после динамит — каза Елюсипъс.

— Точно така — завърши Мелюсипъс. — То е опасно. Не е необходимо да видиш онова дяволско куче, за да го разбереш. — Тя все пак погледна и двете погледнаха и по лицата им преминаха еднакви изражения на отвращение и страх.

— Можеш да почувстваш как злооото излиза от него — каза Елюсипъс с толкова злокобен глас, че би трябвало да изглежда смешно като гимназистка, която играе ролята на вещица в „Макбет“ — но някак си не беше. — Унищожете го, господин Мерил. Преди да се е случило нещо ужасно. Преди — може би ще забележите, че казвам само може би — то да е унищожило вас.

— Хайде, хайде — каза Пап и с раздразнение откри, че също без да иска изпитва известно безпокойство, — това заключение е малко прекалено. Това е само фотоапарат, искам да кажа.

Елюсипъс каза тихо:

— И планшетът, който извади окото на бедната Колет Симоно преди няколко години — и той беше само парче фибростъкло.

— Поне докато онези глупави, глупави, глупави хора сложиха пръсти върху него и го разбудиха — каза още по-тихо Мелюсипъс.

Като че ли нямаше какво повече да се каже. Пап взе фотоапарата — внимателно го хвана за ремъка, без да докосва самия апарат, макар че си казваше, че го прави само заради двете стари кокошки — и стана.

— Е, вие сте експертите — каза той. Двете старици се спогледаха и се надуха.

Да — отстъпление. Отстъпление беше отговорът… поне засега. Но той още не беше се предал. Щеше да изгрее слънце и на неговата улица.

— Не искам да ви отнемам повече от времето, а и в никакъв случай не искам да ви причинявам неудобство.

— О, няма никакво неудобство! — каза Елюсипъс и също стана.

— Напоследък имаме гости толкова рядко! — каза Мелюсипъс и също стана.

— Сложете го в колата си, господин Мерил — каза Елюсипъс, — и после…

— … елате да пием чай.

— Хубав чай!

И макар че Пап не искаше нищо друго на света освен да излезе оттук (и да им каже точно, че: „Благодаря, но не, благодаря. Искам да се разкарам оттук.“), той направи почтителен полупоклон и се извини по същия начин.

— За мен ще бъде удоволствие — каза той, — но се боя, че имам друга среща. Не идвам в града толкова често, колкото бих желал. — „Ако си тръгнал да лъжеш, трябва да изречеш цял куп лъжи“ — често беше казвал собственият баща на Пап и това беше съвет, който той беше запомнил. Погледна часовника си.

— Вече се задържах доста. Момичета, боя се, че заради вас закъснях, но предполагам, че не съм първият мъж, на когото се случва това.

Те се изкискаха и наистина се изчервиха еднакво — с цвета на много стари рози.

— О, господин Мерил! — изчурулика Елюсипъс.

— Поканете ме следващия път — каза той и се усмихна така, че чак го заболяха бузите. — Поканете ме следващия път, за Бога! Просто само ме поканете и гледайте дали няма да кажа „да“ по-бързо, отколкото препуска кон!

Той излезе и след като едната от тях бързо затвори вратата след него (може би си мислят, че проклетите им фалшиви призрачни фотографии ще избелеят от слънцето, горчиво си каза Пап), се обърна и щракна с полароида към старата негърка, която все още изтребваше листа. Направи го импулсивно — както