Слънчевото куче

човек с жестока жилка в характера импулсивно може да свие от селския път, за да прегази скунк или енот.

Горната устна на негърката се надигна с ръмжене и Пап с изненада видя, че тя всъщност размахва срещу него два пръста — знак на дяволското око.

Влезе в колата си и бързо потегли на заден ход през двора.

Вече беше наполовина на улицата и се обърна, за да погледне дали не идва друга кола, когато погледът му попадна върху полароидната снимка, която току-що беше направил. Тя още не беше проявена напълно — изглеждаше белезникава и размазана като всички полароидни снимки, които още не са се проявили.

И все пак беше излязла дотолкова, че само от бързия поглед към нея дъхът на Пап, започнал да изпълва дробовете му, изведнъж престана като бриз, който неочаквано, за миг, спира съвсем. И самото му сърце сякаш щеше да спре на средата на удара.

Това, което си беше представял Кевин, сега се случваше. Кучето беше завършило завъртането си и беше започнало неумолимото си, неизбежно, неотклонно приближаване към фотоапарата и към този, който го държеше… а този път го беше държал той, нали? Той, Реджиналд „Пап“ Мерил, го беше вдигнал и беше щракнал към старата негърка в поривисто движение, както дете, което са напляскали, пръска някое гърне от кол на оградата със сачмалийката си, защото не може да застреля баща си, въпреки че в този момент на унижение и горящ задник точно след боя би било повече от щастливо да го направи.

Кучето идваше. Кевин беше разбрал какво ще се случи и Пап също трябваше да го разбере, ако беше имал случай да помисли малко, което не беше направил — въпреки че от този момент нататък едва ли щеше да мисли за нещо друго, когато мислеше за апарата и щеше да открие, че тези мисли запълват все повече и повече от времето му — както, докато е буден, така й докато спи.

„То идва“ — помисли си Пап със същия вледеняващ ужас, който един мъж може да почувства, когато стои в тъмнината и някакво Нещо, някакво неизразимо и немислимо Нещо се приближава към него с острите си като бръснач нокти и зъби. „О, Боже, то идва, онова куче идва.“

Но то не само идваше — то и се променяше.

Беше невъзможно да се каже по какъв начин. Очите го боляха — раздвоени между това, което трябваше да виждат, и това, което наистина виждаха, и в края на краищата единственото, за което можа да се сети, беше, че някой сякаш е сменил обектива на апарата — от нормален на широкоъгълен, така че челото на кучето със снопчетата рошава козина по някакъв начин едновременно се увеличаваше и намаляваше, а убийствените му очи се бяха оцветили с мръсни едва забележими червени оттенъци като червените искри, които светкавицата на полароида понякога поставя в очите на хората на снимките.

Тялото на кучето изглеждаше удължено, но не изтънено — ако се беше изменило, беше станало по-дебело — не по-тлъсто, а по-мускулесто.

И зъбите му бяха по-големи. По-дълги. По-остри.

Пап изведнъж осъзна, че си спомня санбернара на Джо Камбър — Куджо — този, който беше убил Джо, онзи стар пияница Гари Първиър и Големия Джордж Банерман. Кучето беше побесняло. Беше държало една жена и едно младо момче в повредената им кола до къщата на Камбър и след два или три дни момчето беше умряло. И сега Пап се чудеше дали в капана на димящата фурна на колата си през тези дълги дни и нощи те бяха виждали това — това или нещо подобно на това — мътните червени очи, дългите остри зъби…

Прозвуча нетърпелив клаксон.

Пап изкрещя, сърцето му не само отново се разтупка, а загърмя — като мотор на състезателна кола от „Формула 1“.

Един пикап заобиколи колата му, която все още беше наполовина в двора и наполовина на тясната квартална уличка. Шофьорът на пикапа промуши юмрук през отворения си прозорец и средният му пръст щръкна.

— Върви на майната си, копеле! — изкрещя Пап. Измина на заден ход останалата част до улицата, но на такива тласъци, че се удари в бордюра на отсрещната страна. Завъртя отчаяно кормилото (междувременно, без да иска, натисна клаксона) и потегли. Но след като измина три квартала в посока юг, трябваше да спре и просто да остане зад кормилото в продължение на десет минути, докато треперенето му отмине достатъчно, за да може да кара. Толкова за сестрите Пъс.

През следващите пет дни Пап прелисти останалите имена от списъка в главата си. Цената, която щеше да поиска и която беше започнала от двайсет хиляди долара при Маккарти и беше слязла до десет хиляди при сестрите Пъс (макар че и в двата случая не беше стигнал дотам, че да назовава цена), слизаше постоянно, докато запасът се изчерпваше. Най-накрая стигна до Емъри Чафи и възможността да реализира най-много две хиляди и петстотин.

Чафи представляваше удивителен парадокс — в целия опит на Пап с Лудите шапкари опит, който беше дълъг и изключително разнообразен — Емъри Чафи беше единственият от вярващите в „другия свят“, който нямаше абсолютно никакво въображение. Изненадващо беше, че с такива способности той въобще беше допуснал мисълта за „другия свят“, удивително, че вярваше в него, а това, че плащаше добри пари, за да колекционира предмети, свързани с него, беше нещо, което Пап намираше за абсолютно поразително. Но това беше така и Пап щеше да постави Чафи на много по-високо място в списъка си, ако не беше дразнещият факт, че Чафи без съмнение беше последният от онези, за които Пап мислеше като за богати Луди шапкари. Той се справяше с живота, но не успяваше да задържи последните останки от това, което някога беше било голямо семейно богатство. А оттук — ново голямо намаление в началната цена на полароида на Кевин.

„Но — помисли си той, докато колата му навлизаше в обраслия двор на това, което през двайсетте години беше една от най-хубавите летни къщи на Себаго Лейк и което сега беше само на едно или две крачки от вероятността да стане една от най-разнебитените къщи за целогодишно живеене (къщата на Чафи в квартала Брамхол в Портланд беше продадена за неплатени данъци преди петнайсет години) — ако някой въобще купи тоя скапан апарат, смятам, че това ще е Емъри.“

Единственото, което наистина го беше притеснило — и го притесняваше все повече и повече, докато той безполезно се движеше по списъка — беше демонстрацията. Той можеше да описва какво прави апаратът до посиняване, но дори и стар глупак като Емъри Чафи не би дал добри пари само въз основа на описание.

Понякога Пап си мислеше, че е било глупаво да кара Кевин да щрака всичките тези снимки, за да може да се направи видеолентата. Но когато се замисляше по-добре, не беше сигурен, че това имаше някакво значение. Оттатък, в онзи свят, времето течеше (защото, подобно на Кевин, и той беше стигнал до мисълта, че заснетото е действителен свят) и то течеше много по-бавно, отколкото в този свят… но дали се ускоряваше, когато кучето се доближаваше до апарата? Пап мислеше, че е така. Движението на кучето покрай оградата отначало едвам се виждаше; сега само слепец би могъл да не забележи, че с всяко щракване на затвора кучето е все по-близко. Разликата в разстоянията се виждаше дори и ако направиш две снимки веднага една след друга. Беше така сякаш времето оттатък се опитва да… е, опитва се някак да се закачи и да се синхронизира с времето тук.

Дори и ако това беше всичко, щеше да бъде достатъчно зле. Но това не беше всичко.

Това не беше куче, дяволите да го вземат.

Пап не знаеше какво е това, но знаеше също толкова добре, колкото знаеше, че майка му е погребана в гробището „Хоумланд“, че това не е куче.

Помисли си, че това е било куче, когато се е промъкнало покрай коловете на оградата, която вече беше останала на три метра зад него; то беше приличало на куче, макар и на изключително гадно куче, след като беше обърнало главата си достатъчно, за да може добре да се разгледа физиономията му.

Но сега то не му приличаше на нито едно същество, което някога е съществувало на Божията земя, а вероятно и в ада на Луцифер. А още повече го безпокоеше следното: малкото хора, на които беше демонстрирал фотографиите, като че ли не виждаха това. Те неизбежно се отвращаваха, неизбежно казваха, че кучето е най-грозният, гадният помияр от сметището, който някога са виждали, но това беше