Слънчевото куче

— Колко жестоко изглежда! — каза Мелюсипъс Верил и гласът й беше пълен е истинско отвращение и страх.

Кучето наистина ставаше по-грозно — Пап трябваше да признае това — и имаше и още нещо, което го тревожеше още повече: подреждането на снимките във времето, изглежда, се ускоряваше.

Той беше сложил сестрите Пъс на канапето им в стил „Кралица, Ан“, за да направи демонстрационната снимка. Фотоапаратът светна с ярката бяла светлина на светкавицата си и това само за миг превърна стаята от зона на чистилището между земята на живите и тази на мъртвите, където съществуваха тези две антики, в нещо плоско и безвкусно като полицейска снимка на музей, в който е било извършено престъпление.

Само че снимката, която се появи, не изобразяваше сестрите Пъс, седнали една до друга на канапето в хола като две еднакви подпори за книги. Снимката изобразяваше черното куче — сега обърнато точно срещу фотоапарата и срещу този фотограф, който беше достатъчно луд, за да стои там и да продължава да му прави снимки. Сега всичките му зъби се виждаха в лудо, убийствено ръмжене, а главата се беше наклонила леко, по животински наляво. Тази глава, помисли си Пол, щеше да продължи да се накланя и тогава, когато то се хвърлеше към жертвата си, щеше да изпълнява две цели: да скрие уязвимата зона на врата му от възможно нападение и да постави главата в позиция, в която, след като зъбите здраво са захапали плътта, тя би могла да се изправи нагоре, отхапвайки голямо парче жива тъкан от мишената си.

— Толкова е ужасно  — каза Елюсипъс и сложи мумифицирана ръка върху набръчканата плът на шията си.

— Толкова кошмарно  — почти изстена Мелюсипъс и запали нова „Кемъл“ от угарката на старата, а ръката й трепереше толкова силно, че тя за малко не одраска напуканото и набраздено ъгълче на устата си.

— Това е абсолютно не-об-яс-ни-мо! — каза триумфално Пап, като си мислеше: „Бих искал да сте тук, господин Маккарти, доволен задник такъв. Ето тук две дами, които неведнъж са обиколили земята, но не мислят, че този проклет апарат е само някакъв карнавален фокус!“

— Дали показва нещо, което се е случило? — прошепна Мелюсипъс.

— Или нещо, което ще се случи? — добави Елюсипъс с не по-малко благоговеен шепот.

— Не знам — каза Пап. — Всичко, което знам, е, че през живота си съм виждал много чудновати неща, но никога не съм видял нещо по-чудновато от тези снимки.

— Не съм изненадана! — това беше Елюсипъс.

— Нито пък аз! — а това Мелюсипъс.

Пап възнамеряваше да започне разговор за цената — деликатен въпрос, независимо с кого си имаш работа, но най-деликатен от всичко, когато си имаш работа със сестрите Пъс — когато ставаше дума за пазарлък, те се държаха деликатно като две девици — каквато, доколкото знаеше Пап, беше поне едната от тях. Тъкмо решаваше да подходи с нещо от вида на: „Отначало никога не ми беше минавало през ума да продам нещо като това, но…“ (този подход беше по-стар и от сестрите Пъс — макар и не много, както можеш да разбереш, ако ги разгледаш по-отблизо — но когато си имаш работа с Луди шапкари, това ни най-малко няма значение; всъщност те обичаха да им казват това точно така, както малките деца обичат да им разказват многократно едни и същи приказки), когато Елюсипъс го повали на земята с думите:

— Не знам какво смята сестра ми, господин Мерил, но аз не бих се чувствала спокойно да обсъждам каквото и да било, предложено от вас — тук последва лека, болезнена пауза, — докато не занесете този ужасен… този фотоапарат или каквото и да е това ужасно нещо… обратно в колата си.

— Аз няма какво да добавя — каза Мелюсипъс, смачквайки полуизпушената си „Кемъл“ в пепелник с форма на риба, който правеше всичко само дето не можеше да изплюва угарките от цигари „Кемъл“.

— Призрачните фотографии — каза Елюсипъс — са нещо друго. Те имат известно…

— Достойнство — предложи Мелюсипъс.

— Да! Достойнство! А това куче… — старицата направо потрепери. — То изглежда като че ли е готово направо да изскочи от снимката и да ухапе някой от нас.

— Всички нас! — уточни Мелюсипъс.

Преди последната размяна на думи Пап беше убеден — може би защото му се налагаше да бъде, — че сестрите просто започват пазарлък и при това в един забележителен стил. Но тонът на гласовете им, а също така и лицата и фигурите им (ако можеше да се каже, че те имат такива неща като фигури) бяха такива, че просто не можеше да не им вярва. У тях нямаше съмнение, че „Слънце“-то показва някакъв вид паранормално поведение… прекалено паранормално, за да им хареса. Те не се пазаряха, не се преструваха, не му правеха номера, за да намалят цената. Когато те казаха, че не искат никаква част от апарата и от странното нещо, което той прави, искаха да кажат точно това; пък и не биха били така неучтиви с него (а в техните представи би изглеждало точно така) да предположат или дори да си въобразят, че целта на идването му е била да го продаде.

Пап огледа гостната. Тя беше като стаята на старата дама от един филм на ужасите, който някога беше гледал на своя видеомагнетофон — някакъв боклук, наречен „Изгорените жертви“, в който един голям стар здравеняк се опитваше да удави сина си в басейна, но никой дори не си съблече дрехите, за да го спаси. Стаята на онази стара дама беше пълна, препълнена, буквално натъпкана със стари и нови фотографии. Те бяха върху масите и върху камината във всякакви рамки; покриваха толкова голяма част от стените, че не можеше да се каже какви бяха шарките на тапетите.

Салонът на сестрите Пъс не изглеждаше чак толкова зле, но все пак имаше много фотографии — може би не по-малко от сто и петдесет, което изглеждаше три пъти повече, отколкото трябва в толкова малка и мрачна стая. Пап беше идвал тук достатъчно пъти, за да забележи повечето от тях, макар и бегло, а някои от тях познаваше и по-добре, защото именно той ги беше продал на Елюсипъс и Мелюсипъс.

Сестрите имаха много повече „призрачни фотографии“, както ги беше нарекла Елюсипъс Диър — може би общо хиляда, но явно дори и те бяха разбрали, че стая с размерите на тяхната гостна е ограничена както по отношение на изложбена площ, така и по отношение на вкус. Останалите призрачни фотографии бяха пръснати по останалите четиринайсет стаи. Пап ги беше виждал всичките. Той беше един от малкото щастливци, на които беше разрешено това, което сестрите Пъс с проста величественост наричаха „обиколката“. Но тук, в гостната, те пазеха ценните „призрачни фотографии“, а най-ценната от ценните привличаше погледа с простия факт, че стоеше в горда самота върху капака на затвореното пиано „Стейнуей“ до полукръглите прозорци. На нея един труп се издигаше от ковчега си пред очите на петдесет или шейсет ужасени опечалени. Беше фалшификация, разбира се. И дете на десет — по дяволите, дете на осем години — би разбрало, че е фалшификация. В сравнение с нея фотографиите на танцуващите елфи, която беше подлудила бедния Конан Дойл в края на живота му, изглеждаше съвършена. Всъщност като огледа стаята, Пап видя само две фотографии, които не са очевидни фалшификации. При тях беше необходимо по-близко изучаване, за да се разбере как бяха постигнати триковете. И все пак тези две древни кокошки, които през целия си живот бяха събирали „призрачни фотографии“ и се смятаха за големи експерти в тази област, се държаха като две момиченца от филм на ужасите, когато им беше показал не просто паранормална снимка, а истински дяволски паранормален фотоапарат, който не правеше своя трик само веднъж, след което да свърши — като онзи, който беше направил снимката на дамата призрак, която гледаше как ловците на лисици се връщат у дома, а такъв, който я правеше отново, и отново, и отново, И колко ли бяха изхарчили за такива неща, които не бяха нищо друго освен боклук! Хиляди? Десетки хиляди? Стотици…

— … да ни покажете? — питаше го Мелюсипъс.

Пап Мерил с усилие изкриви устните си в нещо, което явно беше прилично подобие на усмивката на доморасъл философ, защото те не показаха никаква изненада или недоверие.

— Извинете ме, мила госпожо — каза Пап. — Умът ми витаеше някъде за няколко минути. Мисля, че това се случва на всички с времето.

— Ние сме на осемдесет и три и нашите умове са ясни като стъкло на