Слънчевото куче

парчета). Отиде със старата си, но отлично поддържана кола до едно частно летище малко на север от Бутбей Харбър, после стисна зъби, присви очи и прегърна здраво стоманената касетка с полароида „Слънце 660“, докато самолетът „Бийчкрафт“ на Лудия шапкар се втурна по черната писта като палав кон и се издигна във въздуха тъкмо когато Пап беше сигурен, че ще паднат извън издигнатата над брега писта и ще станат на кайма на скалите под тях, и литна към есенните небеса. Беше правил два пъти това пътешествие и всеки път се беше заклевал, че никога вече няма да се качи на този проклет летящ ковчег.

Те подскачаха и пропадаха на по-малко от двеста метра над гладния Атлантик, а пилотът през целия път радостно говореше. Пап кимаше и казваше „ъхъ“, когато му се струваше, че му е мястото да го каже, въпреки че повече го интересуваше неговата неизбежна гибел, отколкото нещо от това, което казваше пилотът.

После островът се появи пред тях със своята ужасно, неприятно, самоубийствено къса писта за приземяване и с широката си къща от червени тухли и гладък камък и пилотът рязко се спусна надолу, а бедният, пълен с киселини стомах на Пап остана някъде във въздуха над тях, после се приземиха с удар и по някакъв чудотворен начин започнаха да рулират, докато спрат — все още живи и здрави, а Пап можеше спокойно отново да повярва, че Бог е само още една измишльотина на Лудите шапкари… поне докато станеше време да се връща в този проклет самолет за обратното пътуване.

— Забележителен ден за летене, нали, господин Мерил? — попита пилотът и разгъна стълбичката пред него.

— От най-хубавите — изръмжа той, после закрачи по пътеката към къщата, пред вратата на която пуйката от Деня на благодарността стоеше и се усмихваше в приятно предчувствие. Пап беше обещал да му покаже „най-страхотното нещо, което ми е попадало“, а Седрик Маккарти гореше от нетърпение да го види. Щеше да му хвърли един бърз поглед от уважение, помисли си Пап, и после ще се бръкне. Той се върна на сушата след четирийсет и пет минути — този път почти не забелязваше ударите, подскоците и главозамайващите спускания, когато „Бийчкрафт“-ът попадна в случайна въздушна яма. Сега той беше един наказан, мрачен човек.

Той беше насочил полароида към Лудия шапкар и му беше направил снимка. Докато я чакаха да се прояви, Лудият шапкар направи снимка на Пап… а когато светкавицата угасна, беше ли чул нещо? Беше ли чул дълбокото, грозно ръмжене на черното куче, или това беше само във въображението му? Най-вероятно във въображението. През живота си Пап беше правил великолепни сделки, а това не се прави без въображение.

И все пак…

Седрик Маккарти — типичен пенсиониран индустриалец и изключителен Луд шапкар, гледаше проявяването на снимките с някакво детско нетърпение, но когато най-сетне те станаха ясни, той погледна към Пап развеселено и дори леко презрително и Пап разбра с непогрешимата си интуиция, която беше развил в продължение на повече от петдесет години, че приказките и намеците, с които обясняваше, че има и друг клиент, който просто ще се продаде, за да получи възможност да купи този апарат — никой от тези обикновено убедителни похвати няма да свърши работа. Пред очите на Седрик Маккарти беше паднала голяма оранжева табела „НЕ РАБОТИ“.

Но защо?

Защо, дявол да го вземе?

На снимката, която беше направил Пап, блясъкът, който беше забелязал Кевин между бръчките на черната муцуна на кучето, очевидно беше станал на зъб — само че думата „зъб“ не изразяваше всичко. Това беше остър зъб на звяр. На тази, която беше направил Маккарти, се виждаше и началото на съседните зъби.

„Това проклето куче има уста като капан за мечки“ — помисли си Пап. Без да иска, в ума му изникна образът на ръката му в тази кучешка уста. Той видя не как кучето я хапе, а как я нарязва на парчета — така, както многото зъби на триона разрязват кората, листата и малките клони на дървото. — „Колко ли би продължило това?“ — почуди се той, погледна към подлите очи, които го гледаха втренчено зад издължената му муцуна, и разбра, че не би траяло дълго. Ами ако вместо това кучето го захапе за слабините? Тогава…

Но Маккарти беше казал нещо и чакаше отговор. Пап го погледна и тлеещата му надежда, че ще направи сделка, която още хранеше, угасна.

Изключителният Луд шапкар, който с удоволствие би прекарал следобеда с вас в опити да извика духа на вашия мил починал чичо Нед, го нямаше. На негово място беше другата страна на Маккарти: твърдоглавият реалист, който беше влизал в класацията на списанието „Форчън“ на най-богатите хора на Америка дванайсет години подред — не защото беше празноглавец, който е имал щастието да наследи едновременно много пари и честни, способни подчинени, а защото беше гений в областта на проектирането и разработките по аеродинамика. Не беше толкова богат, колкото Хауърд Хюз, но не беше и толкова побъркан, колкото беше станал накрая Хюз. Когато ставаше въпрос за психически явления, този човек беше Луд шапкар. Извън тази област обаче той беше акула, пред която такива като Пап Мерил изглеждаха като попови лъжички, плуващи в кална локва.

— Съжалявам — каза Пап. — Бях се разсеял за малко, господин Маккарти.

— Казах, че е интригуващо — каза Маккарти. — Особено леките намеци за движещото се време между снимките. Как става това? Апарат в апарата?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Не, не е апарат — повтори Маккарти, говореше на себе си. Вдигна апарата и го разклати близо до ухото си. — По-скоро е някакво устройство с барабан.

Пап се загледа в него без въобще да разбира за какво говори… освен че каквото и да беше, то се превеждаше като „НЕ РАБОТИ“. Такова проклето безбожно пътуване в малкия самолет (а скоро трябваше да го извърши отново), и то за нищо. Но защо? Защо! Беше толкова сигурен за този човек, който, ако му кажеш, че Бруклинският мост е спектрална илюзия от „отвъдния свят“, може и да ти повярва. Тогава защо!

— Прорези, разбира се! — каза Маккарти, зарадван като дете. — Прорези Вътре в корпуса има кръгов ремък на макари с няколко прореза. Всеки прорез съдържа проявена снимка на това куче. Това, че се променят, показва — той отново внимателно погледна снимките, — да, че това куче може да е филмирано, а полароидните снимки да са направени от отделните кадри. Когато се освободи затворът, снимката пада от прореза си и излиза навън. Батерията завърта ремъка толкова, че да го позиционира върху следващата снимка и — заповядайте!

Приятното му изражение изведнъж беше изчезнало и Пап видя човек, който изглеждаше така, сякаш беше постигнал славата и богатството си, като беше вървял върху смазаните, кървящи тела на конкурентите си… и се беше радвал на това.

— Джо ще ви откара обратно — каза той. Гласът му беше станал леден и безизразен. — Добър сте, господин Мерил (този човек, мрачно осъзна Пап, никога вече нямаше да го нарече Пап), трябва да призная. Но тук се разкрихте, макар че успяхте да ме заблудите. Колко смятахте да ми вземете? Всичко се оказа беше напразно, нали?

— Не съм смятал да ви взема и пукната стотинка — смело излъга Пап. — Никога не съм ви продал нито едно нещо, за което да не съм смятал, че е истинско, и това, което искам да кажа, е, че това се отнася и за този апарат.

— Повдига ми се от вас — каза Маккарти. — Не защото ви вярвах; аз съм вярвал и на други, които се оказваха мошеници и лъжци. Не защото сте ми взели парите — това не е най-важното. Повдига ми се от вас, защото от хора като вас научните изследвания на психическите явления са изостанали векове назад, стават само за посмешище — затворен свят на побъркани и глупаци. Единственото утешение е това, че рано или късно хора като вас винаги се разкриват. Ставате лакоми и се опитвате да направите някаква нелепост като това, Не искам да ви виждам, господин Мерил.

Пап беше захапал лулата си в уста, а в треперещата си ръка държеше запалка „Диамантен пламък“. Маккарти го посочи с пръст и заедно с ледените му очи този пръст изглеждаше като дуло на пистолет.

— И ако запалите това смърдящо нещо тук — каза той, — ще накарам Джо да ви го извади от устата и да изсипе жарта в панталоните ви отзад. Така че ако не искате да напуснете къщата ми с пламтящ задник, предлагам ви…