Слънчевото куче

„Глупав сън — помисли си той. — Забрави го, не можеш ли? Всичко е свършено. Снимките са изгорени — всичките петдесет и осем снимки. А камерата е счу…“

Мисълта му се счупи като лед, когато нещо, нещо лошо, отново започна да дразни ума му.

„Не е свършено — помисли си той. — Не е…“

Но преди мисълта му да свърши, Кевин Деливън заспа дълбоко без никакви сънища. На сутринта той почти не си спомняше кошмара.

ГЛАВА 8

Двете седмици, след като получи полароидното „Слънце“ на Кевин Деливън, бяха най-разстройващите, най-вбесяващите, най-унизителните две седмици от живота на Пап Мерил. В Касъл Рок имаше няколко души, които биха казали, че си го заслужава. Не че всеки в Касъл Рок наистина знаеше… и това горе-долу беше цялото утешение, което Пап можеше да получи. Не бе голямо успокоение. Почти никакво, благодаря.

Но кой би могъл да повярва, че Лудите шапкари6 щяха, можеха така силно да го разочароват?

Това беше достатъчно, за да се зачуди човек дали Пап не започва да оглупява.

Пази Боже.

ГЛАВА 9

През септември той изобщо не си задаваше въпроса, дали все пак трябва да продаде полароида — единствените въпроси бяха кога и за колко. Семейство Деливън бяха споменали думата „свръхестествено“ и Пап не ги беше поправил, въпреки че знаеше, че това, което прави „Слънце“-то, изследователите на човешката психика по-скоро биха класифицирали като паранормално, отколкото като свръхестествено явление. Той би могъл да им каже, но ако им беше казал, те двамата можеха да се зачудят как така един собственик на магазин за стари вещи в един малък град би могъл да знае толкова много по въпроса. Фактът беше следният: той знаеше много, защото беше изгодно да знае много, а беше изгодно да знае много заради хората, които за себе си наричаше „моите Луди шапкари“.

Лудите шапкари бяха хора, които правеха записи в празни стаи върху скъпа звукозаписна апаратура, и то не за някаква лудория или трик на някое пиянско празненство, а или защото страстно вярваха в невидимия свят и искаха да докажат съществуването му, или защото искаха страстно да влязат във връзка с приятели или роднини, които „бяха си отишли“ („бяха си отишли“ — така го наричаха винаги — Лудите шапкари никога нямаха роднини, които да направят толкова просто нещо като например да умрат).

Лудите шапкари не само притежаваха и използваха дъски „уиджа“, те провеждаха редовни разговори с „духовни водачи“ в „другия свят“ (никога „небеса“, „ад“ или дори „злачните и покойни места“, а „другия свят“), които ги свързваха с приятели, роднини, кралици, умрели певци на рокендрол дори архизлодеи. Пап познаваше един Луд шапкар от Върмонт, който два пъти седмично разговаряше с Хитлер. Хитлер му беше казал, че всичко това са само злословия, че той поискал мир през януари 1943, обаче онзи кучи син Чърчил му отказал. Хитлер също беше му казал, че Пол Нюмън е извънземен, роден в една пещера на Луната.

Лудите шапкари ходеха на сеанси толкова редовно (и толкова задължително), колкото наркоманите посещават пласьорите си. Те купуваха кристални кълба и амулети, които гарантирано им носеха късмет; организираха собствени малки общества и изследваха къщи с лоша слава, за да открият всички обичайни явления: телеплазма, чукане по масата, летящи маси и легла, студени петна и, разбира се, призраци. Отбелязваха всички такива явления — истински или въображаеми — с ентусиазма на страстни любители на птици.

Повечето от тях прекарваха времето си вълнуващо. Някои — не. Например онзи човек от Уолфбъроу. Той се обесил в покритата с мрачна слава къща на Текумзе, където някакъв фермер денем гощавал съселяните си, а нощем се гощавал с тях на тържествена маса в мазето. Масата била разположена на пода върху утъпкана пръст, в която намерили костите и разложените тела на най-малко дванайсет, а може би трийсет и пет млади мъже — всички разбойници. Човекът от Уолфбъроу бил оставил бележка до дъската „уиджа“: „Не мога да напусна къщата. Вратите са заключени. Чувам го как яде. Опитах памук. Не става.“

„И горкият заблуден глупак наистина е мислил, че наистина е така“ — беше си помислил Пап, след като чу тази история от човек, на когото вярваше.

После и човекът от Дънуич, щата Масачусетс, на когото Пап някога беше продал така наречената тръба за духове за деветдесет долара — човекът беше занесъл тръбата на гробището в Дънуич и трябва да е чул нещо извънредно неприятно, защото оттогава вече шест години беснееше в тапицирана стая в Архъм, напълно умопомрачен. Когато отишъл на гробищата, косата му била черна; когато писъците му разбудили няколко съседи, които живеели достатъчно близо до гробището, за да могат да го чуят, и те извикали полицията, тя била съвсем бяла като виещото му лице.

Освен това жената в Портланд, която загубила окото си, когато един сеанс с дъска „уиджа“ се превърнал в катаклизъм… мъжът в Кингстън, щата Роуд Айланд, който загубил три от пръстите на дясната си ръка, когато задната врата на една кола, в която двама тийнейджъри се самоубили, се затворила върху нея… старата дама, която била докарана в Масачузетската мемориална болница с откъснато почти цяло ухо, когато не по-малко старата й котка Клодет подивяла по време на сеанс…

Пап вярваше на някои от тези неща, не вярваше на други и по повечето нямаше мнение — не защото нямаше достатъчно силни доказателства, а защото не даваше пукната пара за призраци, сеанси, кристални кълба, тръби за духове, подивели котки или за славния Джон Завоевателя. Ако питаха Реджиналд Марион „Пап“ Мерил, Лудите шапкари можеха дружно да отлетят към майната си.

При условие, разбира се, че някой от тях си платеше билета в излишък, преди да вземе следващия рейс.

Пап наричаше тези ентусиасти „Лудите шапкари“ не заради интересите им към призраците — наричаше ги така, защото огромното им мнозинство — понякога се изкушаваше да каже всички — изглежда бяха богати, пенсионирани и просто молеха да бъдат оскубани. Ако имаш желание да прекараш петнайсет минути с тях в кимане и съгласяване, когато те те уверяват, че могат да различат фалшивия медиум от истинския още с влизането си в стаята, без дори да сядат зад масата за сеанси, или ако прекараш също толкова време в слушане на разбъркани гласове — например думи, записани на магнетофон, със съответното изражение на страхопочитание, то можеш да им продадеш четиридоларово преспапие за сто долара, като им кажеш, че веднъж един мъж видял в него образа на умрялата си майка. Усмихваш им се и те ти написват чек за двеста долара. Казваш им една насърчаваща дума и те ти написват чек за две хиляди долара. Ако направиш и двете едновременно, те просто ти поднасят чековата си книжка и те молят да попълниш сумата.

Това винаги беше толкова лесно, колкото да вземеш бонбона на бебе.

Досега.

Пап не пазеше картотека с надпис „ЛУДИ ШАПКАРИ“ в чекмеджето си, също както не пазеше картотека „КОЛЕКЦИОНЕРИ НА МОНЕТИ“ или „КОЛЕКЦИОНЕРИ НА МАРКИ“. Най-многото, което имаше, беше парцаливото тефтерче с телефонни номера, което пазеше в задния си джоб (който, също както и портмонето му беше приел леко извитата неблагородна форма на бута, до който се притискаше всеки ден). Пап пазеше картотеките си там, където човек с работа като неговата трябва винаги да ги пази — в главата си. Имаше осем завършени Луди шапкари, с които имаше работа от години — хора, които не се занимаваха с окултни науки само повърхностно, а се бяха потопили напълно в тях. Най-богатият беше един пенсиониран индустриалец на име Маккарти, който живееше на собствения си остров на около дванайсет мили от брега. Този човек презираше лодките и държеше на постоянна служба пилот, който го прекарваше със самолет до континента и обратно, когато имаше нужда.

Пап отиде при него на 28-и септември — в деня, след като получи апарата от Кевин (той не мислеше, не можеше да мисли за това като за грабеж — така или иначе момчето смяташе да разбие апарата на