Слънчевото куче

всичко. Никой от тях не беше сметнал, че при приближаването си към фотографа кучето в „Слънце“-то на Кевин се превръща в някакво чудовище. При приближаването си към обектива, който представляваше някакъв портал между онзи свят и този.

Пап отново си помисли (както беше помислил и Кевин): „Но то никога няма да премине. Никога. Ако ще се случва нещо, аз ще ви кажа какво ще стане, защото това нещо е животно — може би грозно, дори страшно, като ония неща, които малките деца си представят скрити в гардеробите, след като мамчетата им загасят лампата, но все пак си е животно и ако нещо се случи, то ще е следното: ще има една последна снимка, в която всичко ще се вижда в мъгла, защото това дяволско куче ще е скочило, нали си личи, че то смята да го направи, и след това фотоапаратът или вече няма да работи, а дори и да работи, снимките, които ще прави, ще са изцяло черни, защото не можеш да правиш снимки с апарат, на който обективът е избит или счупен на две, и ако този, на когото е онази сянка, изпусне апарата, когато дяволското куче го събори заедно с него, а си мисля, че ще го изпусне, то той ще падне на тротоара и вероятно ще се счупи. Това проклето нещо все пак е изцяло от пластмаса, а пластмасата и бетонът съвсем не се понасят.“

Но Емъри Чафи вече беше излязъл на дъсчената си веранда. Боята по дъските се ронеше, а самите дъски бяха разкривени и бодливи, а завесите бяха придобили ръждивия цвят на изсъхнала кръв и по тях се виждаха дупки. Емъри Чафи носеше блейзър, който някога беше бил ясносин, но вече беше почистван толкова пъти, че сега беше е невзрачно сивия цвят на униформата на служител от асансьор. Емъри Чафи с високото чело, което се дръпваше все по-назад, докато накрая изчезваше под малкото останала му коса, а той се хилеше с добродушната си усмивка, която откриваше гигантски заешки зъби и го правеше да изглежда така, както Пап си представяше Зайчето Бъни, ако Бъни беше претърпял някаква съкрушителна задръжка в умственото си развитие.

Пап хвана ремъка на апарата — Боже, колко беше намразил това нещо! — излезе от колата си и с усилие отвърна на поздрава и усмивката на Чафи.

Все пак работата си е работа.

— Грозно кученце, а, какво ще кажеш?

Чафи изучаваше полароидната снимка, която почти се беше проявила. Пап беше обяснил какво прави апаратът и беше окуражен от откровения интерес и любопитство на Чафи. После му беше дал „Слънце“-то, за да направи снимка на каквото иска.

Емъри Чафи с отблъскващата едрозъба усмивка завъртя полароида към Пап.

— Само не на мен — набързо каза Пап. — По-добре да насочите ловджийска пушка към мен, отколкото този апарат.

— Когато продаваш нещо, ти наистина го продаваш — каза одобрително Чафи, но все пак се подчини и завъртя „Слънце 660“ към широкия прозорец, който гледаше към езерото — великолепна гледка, която беше останала толкова богата, колкото семейство Чафи беше било през годините след Първата световна война — златни години, които по някакъв начин бяха започнали да се превръщат в месингови след 1970.

Натисна копчето.

Камерата издаде виещ звук.

Пап потрепери. Осъзна, че сега потреперва всеки път, когато чува този звук — този мляскащ лек вой. Беше се опитал да потисне потреперването, но за свое неудоволствие беше открил, че не може.

— О, да, проклето грозно същество! — повтори Чафи, след като разгледа проявената снимка, и Пап с горчиво удовлетворение видя, че отблъскващата едрозъба усмивка най-сетне е изчезнала. Апаратът беше успял да направи поне това.

И все пак не по-малко ясно му беше, че този човек не вижда това, което вижда той, Пап. Пап беше отчасти подготвен за тази възможност — той все пак беше дълбоко обезпокоен зад безстрастната си маска на янки. Вярваше, че ако имаше силата (защото, изглежда, това беше сила) да вижда това, което вижда Пап, този глупак щеше да се втурне на пълна скорост към най-близката врата.

Кучето — е, не беше куче, но трябваше да го наречеш някак — все още не беше започнало скока си към фотографа, но се приготвяше — задните му крака едновременно се присвиваха и снижаваха върху напукания неизвестен тротоар и това по някакъв начин напомняше на Пап за форсирания автомобил на някой хлапак — тръпнещ, едва задържан от амбреажа в последните секунди на червената светлина, със стрелка на оборотите вече изправена до показание 60х10, с ревящ през хромовите тръби мотор, с дебели грайферни гуми, готови да изпушат в гореща целувка върху асфалта.

Муцуната на кучето вече въобще не можеше да бъде различена. Беше усукана и изкривена като лице на уродлив клоун, което имаше само едно тъмно и злобно око — нито кръгло, нито овално, а някак сълзливо — като жълтък на яйце, промушен със зъбите на вилица. Носът му беше черен клюн с дълбоки пламтящи дупки, пробити от двете страни. А от тези дупки май излизаше дим като пара от гърлото на вулкан! Може би — или може би последното беше само въображение.

„Няма значение — помисли си Пап. — Просто продължи да натискаш копчето или да позволяваш на хората да си играят с него и ще разбереш, нали така?“

Но той не искаше да разбере. Погледна към черното, убиващо нещо, по чиято матова козина бяха полепнали поне две дузини бодили, нещото, което вече нямаше точно козина, а нещо като живи игли и опашка, подобна на средновековно оръжие. Разгледа сянката, която беше разгадало онова проклето сополиво хлапе, и видя, че тя се беше променила. Един от краката на сянката се беше помръднал на една крачка назад — много дълга крачка, дори и като се има предвид ефектът от залязващото или изгряващо слънце (но то залязваше — Пап някак си вече беше съвсем сигурен, че залязва, че в онзи свят отвъд настъпваше нощ, а не ден).

Фотографът оттатък, в онзи свят, най-сетне беше открил, че този обект не смята да стои неподвижен, докато снимат портрета му — че това не е влизало в плана му. То имаше намерение да яде, а не да седи. Това беше планът му.

Да яде и може би по някакъв начин, който той не разбираше, да избяга.

„Разбери! — помисли си той иронично. — Давай! Просто продължавай да правиш снимки! Ще разбереш! Ще разбереш много неща!“

— А вас, сър — казваше Емъри Чафи, защото той беше спрял само за миг, съществата с бедно въображение рядко биват спирани за дълго време от такова обикновено нещо като разсъжденията, — си ви бива като търговец!

Споменът за Маккарти все още беше много близо до повърхността на мозъка на Пап и все още го наскърбяваше.

— Ако мислите, че е фалшификат… — започна той.

— Фалшификат? Съвсем не! Съвсем… не! — едрозъбата усмивка на Чафи се разтегна в отвратителното си великолепие. Той разпери ръце в жест, който казваше „вие се шегувате“. — Но се боя, нали разбирате, че не можем да направим сделка за тази вещ, господин Мерил. Казвам го със съжаление, но…

— Защо? — озъби се Пап. — Щом мислите, че това проклето нещо е фалшификат, защо, по дяволите, не го искате? — и със слисване чу, че гласът му се издига до някакъв жална, упорита ярост. Това никога не се беше случвало — никога в световната история — Пап беше сигурен, че и никога нямаше да се случи. И все пак изглеждаше, че той не може да се освободи от това проклето нещо.

— Но… — Чафи изглеждаше озадачен, сякаш не беше сигурен как трябва да го каже, защото, каквото и да имаше да каже, му изглеждаше съвсем очевидно. В този момент той приличаше на приятен, но немного способен начален учител, който се опитва да научи дете със забавено развитие как да връзва обувките си. — Но апаратът не прави нищо, нали?

— Не прави нищо? — почти изкрещя Пап. Не можеше да повярва, че е загубил самообладание до такава степен, и все повече го губеше. Какво ставаше с него? Или по-точно какво този копелдашки апарат правеше с него? — Не правел нищо? Какво? Да не сте сляп? Прави снимки от друг свят Прави снимки, които се движат във времето, независимо от това, къде ги снемеш в този свят! И това… това нещо… това чудовище…

О, Боже. Най-сетне беше го направил. Най-сетне беше отишъл твърде далеч. Можеше да види това по