Слънчевото куче

„Защо не се отървеш от този апарат още тук? — изведнъж помисли той. — Можеш. Просто излез, разходи се до онази пропаст и го хвърли. Край. Сбогом.“

Но това щеше да бъде импулсивно действие, а Пап Мерил принадлежеше към племето на Разумните — принадлежеше към него с тялото и душата си, искам да кажа. Не искаше да прави нищо прибързано, за което по-късно можеше да съжалява и…

„Ако не направиш това, по-късно ще съжаляваш.“

Но не. И не. Човек не може да върви против природата си. Това не беше естествено. Трябваше му още време да помисли. Да се увери.

Направи компромис, като изхвърли само снимката и после бързо потегли. Насмалко да повърне, но после му мина. Почувства се малко по-добре. Отново в безопасност в магазина си, той отключи стоманената касетка, извади „Слънце“-то, още веднъж прерови ключовете си и намери между тях този за чекмеджето, в което пазеше „специалните“ си предмети. Започна да пъха апарата вътре… и спря с повдигнати вежди. Образът на дръвника отзад изникна в мозъка му толкова ясно, с толкова ясно очертани подробности, че сам приличаше на снимка.

Помисли си: „Хайде де, човек не можел да върви против природата си. Това е глупост и ти го знаеш. Не е в природата на човека да яде кал, но може да изядеш цяла купа, за Бога, ако някой е насочил пистолет към главата ти и ти каже да го направиш. Знаеш какво е време да направиш сега, приятелче — време е да направиш това, което трябваше да оставиш да направи момчето. Все пак, не си направил никакви инвестиции в тази работа.“

Но в този миг друга част от мозъка му сърдито и разгневено запротестира: „Как да не съм! Направил съм инвестиция, по дяволите! Този хлапак размаза един съвсем нов фотоапарат полароид! Може и да не го е знаел, но това не променя факта, че съм вътре със сто трийсет и девет долара!“

— О, глупости! — измърмори раздразнено Пап. — Не е това! Не е въпросът в шибаните пари.

Не — въпросът не беше в парите. Можеше поне да признае, че въпросът не е в парите. Можеше да си го позволи — наистина Пап можеше да си позволи много неща, включително собствена голяма къща в района Брамхол в Портланд и чисто нов „Мерцедес-Бенц“, който да паркира пред входа й. Никога не би си купил такива неща — стискаше стотинките си и предпочиташе да смята патологичното мизерстване просто като добрата стара пестеливост на янките, — но това не означаваше, че не можеше да ги има, ако поискаше.

Не беше въпросът в парите — беше в нещо много по-важно, отколкото парите изобщо можеха да бъдат. Беше да не бъде изигран. Пап беше си поставил за цел на живота да не бъде изигран и в редките случаи, когато това ставаше, се чувстваше като човек, в чийто череп пълзят червени мравки.

Например случаят с онзи проклет грамофон. Когато Пап разбра, че един антиквар от Бостън — казваше се Донахю — му беше взел петдесет долара повече, отколкото трябваше, за грамофон марка „Виктор-Граф“ от 1915 (който всъщност се оказа много по-честият модел от 1919), той загуби поне триста долара да се коси, понякога чертаеше различни отмъщения (всяко ново по-диво и смешно от предишното), понякога просто се проклинаше, че е бил такъв глупак, и си казваше, че сигурно наистина изкуфява, след като човек като Донахю може да изиграе Пап Мерил. А понякога си представяше как онзи глупак разправя на приятелите, с които играе покер, колко е лесно, по дяволите, и какъв тъпак бил Пап Мерил и че ако се опиташ да продадеш Бруклинския мост на човек като онази полска мишка Мерил в Касъл Рок, този глупак би попитал „Колко?“ После той и приятелчетата му се облягат назад на столовете си около масата за покер (Мерил не знаеше защо винаги ги вижда зад такава маса в това мрачно видение, но така беше), пушат еднодоларовите си пури и се смеят гръмогласно като диваци.

Работата с полароида го разяждаше като киселина, но той все още не беше готов да се отърве от това нещо.

Все още не.

„Ти си луд! — крещеше един глас в него. — Луд си да продължаваш!“

— Да пукна, ако оставя нещата така! — тросна се той на гласа и на празния сенчест магазин, който тиктакаше като бомба в куфар. — Да пукна, ако го направя!

Но това не означаваше, че трябва да хукне на нови глупашки пътешествия в опити да продаде тази проклетия, а сигурно не значеше и да прави нови снимки с нея. Той преценяваше, че вътре са останали поне още три „безопасни“ снимки, а най-вероятно дори още седем, но не той беше човекът, който щеше да провери. Съвсем не.

И все пак, нещо можеше да изскочи. Човек никога не знае. Пък и едва ли можеше да му навреди, или да навреди на някого другиго, ако апаратът си стои заключен в чекмеджето, нали?

— Не — бързо се съгласи със себе си Пап. Пусна апарата в чекмеджето, заключи го, пъхна отново ключовете в джоба си, после отиде до вратата и обърна табелката „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ с чувството на човек, който най-сетне се е отървал от някакъв досаден проблем.

ГЛАВА 10

Пап се събуди в три часа на следващата сутрин, плувнал в пот и уплашено вторачен в мрака. Часовниците тъкмо бяха започнали отегчителното отмерване на кръглия час.

Но не този звук го беше събудил, макар че можеше да бъде и той, защото Пап не беше горе в спалнята си, а тук долу, в самия магазин. „Рогът на изобилието“ беше пещера от мрак, изпълнена с огромни сенки заради уличните лампи отвън, които успяваха да изпратят достатъчно светлина през мръсните витрини, та да създадат неприятното чувство за неща, които се крият извън границите на погледа.

Не часовниците го бяха събудили — беше светкавицата.

С ужас откри, че стои по пижама до работната си маса с полароида „Слънце 660“ в ръце. „Специалното“ чекмедже беше отворено. Разбираше, че, въпреки че беше направил само една снимка, пръстът му беше натискал бутона, който задействаше затвора, отново и отново. Щеше да е направил много повече снимки, а не само тази, която излизаше от прореза в дъното на апарата, но просто имаше късмет. Във филма, който се намираше в апарата, беше останала само една снимка.

Пап започна да отпуска ръце надолу — държеше апарата, насочен към предната част на магазина, а визьорът с измервателна линия колкото косъм беше вдигнат пред отвореното му спящо око и когато ги свали до гръдния си кош, те затрепериха и мускулите, които поддържаха ставите на лактите му, като че ли не издържаха. Ръцете му паднаха, пръстите му се отвориха и камерата с трясък падна обратно в „специалното“ чекмедже. Снимката, която беше направил, излезе от процепа и политна. Удари се в единия край на отвореното чекмедже, залюля се първо на една страна, сякаш да последва апарата, после на другата. Падна на пода.

„Инфаркт — помисли несвързано Пап. — Ще получа някой шибан инфаркт.“

Опита се да вдигне дясната си ръка, за да масажира лявата страна на гърдите си, но ръката не се подчиняваше. Клатеше се отпусната като мъртвец на въжето на бесилка. Светът се разлюля и излезе от фокус. Звукът на часовниците (изоставащите тъкмо свършваха да бият) заглъхна като далечно ехо. После болката в гърдите намаля, светлината започна малко по малко да се връща и той разбра, че всичко, което се опитва да направи, е да припадне.

Опита се да седне на стола люлка зад работната маса и започна добре да се справя със задачата по отпускането върху седалката, както преди това беше започнал с оставянето на апарата, но преди да стигне и до половината, другите стави — онези, които придържаха в едно бедрата и прасците му посредством коленете, също не издържаха и той не толкова седна на стола, колкото пропадна в него. Столът се затътри на една педя назад, удари се в сандъка, пълен със стари списания „Лайф“ и „Лук“, и спря.

Пап наведе глава така, както трябва да направиш, когато ти се завие свят. Мина известно време. Той изобщо нямаше представа — нито тогава, нито по-късно, колко точно. Може би дори за малко пак беше заспал. Но когато вдигна глава, повече или по-малко пак беше наред. В слепоочията и в тила си чувстваше