Слънчевото куче

пропусна една нощ. На следващата нощ се върна — два пъти. В първия сън той обръщаше глава наполовина, така че можеше да види как улицата от лявата му страна изчезва в нищото зад него, докато тича по нея; във втория (събуди го будилникът — леко изпотен и свит като ембрион до стената) той успя да обърне достатъчно глава, за да види кучето точно когато предните му лапи стъпваха върху собствените му следи и видя как лапите издълбават малки кратери в цимента, защото от тях бяха израсли нокти… и от задната страна на долната става на всеки крак се подаваше дълъг костен шип, който приличаше на шпора. Мътното червеникаво око беше заковано върху Кевин. Неясен пламък избухваше и капеше от ноздрите му. „Господи, Исусе Христе, сополите му горят“ — помисли си Кевин и когато се събуди, с ужас се чу как шепне отново и отново, много бързо: „…сополите му горят, сополите му горят, сополите му горят.“

Нощ след нощ той бягаше по тротоара, а кучето го настигаше. Дори и когато не се обръщаше да погледне, той чуваше, че Слънчевото куче го настига. Разбираше го от топлината, която се разпространяваше по слабините му, и знаеше, че толкова го е страх, че може и да се е подмокрил, въпреки че това чувство се появяваше по същия разреден, вдървен начин, по който той трябваше да се движи в този свят. Чуваше как лапите на Слънчевото куче удрят цимента, чуваше сухото пращене и скърцане на разпукващия се цимент. Чуваше горещото изригване на дъха на кучето, вдишването на въздух през неистовите зъби.

А в нощта, в която Пап се събуди и откри, че не само е ходил насън, но е направил насън и най-малко една снимка, Кевин за пръв път почувства точно както досега чуваше, дъха на Слънчевото куче — топло движение на въздух по бутовете си, като душен порив на вятър, предизвикан от експрес, който преминава през малка гара, където няма да спре. Знаеше, че кучето е толкова близко, че може да скочи върху гърба му и че точно така ще стане, чувстваше по-силно дъха — вече не просто топъл, а горещ — горещ като пресядане в гърлото, и после този разкривен жив капан за мечки — челюстите му, щеше да се забие в плътта на гърба му — между лопатките, откъсвайки кожа и месо от гръбнака му, и сигурен ли бе той, че това е сън? Сигурен ли беше?

Събуди се от последния си сън точно когато Пап беше стигнал до върха на стълбата към апартамента си и си почиваше за последен път, преди да влезе вътре и да си легне. Този път Кевин се събуди и седна в леглото. Чаршафът и одеялото бяха мокри и събрани около кръста му, кожата му беше покрита с поти въпреки това — замръзнала, един милион малки бели пъпки — гъша кожа, бяха покрили корема, гърдите, гърба и ръцете му като дамги. Като че ли пропълзяваха и по бузите му.

А това, за което си помисли, не беше сънят или поне не направо — той си помисли друго: „Това е грешка, номерът е сгрешен, пише три, но не може…“

После отново легна и съвсем по детски (защото дори и на петнайсет по-голямата част от него все още беше дете и щеше да остане такава почти до края на деня) той отново потъна в дълбок сън.

Будилникът го събуди в седем и половина както винаги в сутрините, когато беше на училище и той отново се оказа седнал в леглото с широко отворени очи, а всичко внезапно си дойде на мястото. „Слънце“- то, което беше смачкал, не беше неговото „Слънце“ и затова той отново и отново сънуваше този луд сън. Пап Мерил, този мил стар доморасъл философ и майстор по поправките на фотоапарати, часовници и други малки прибори, беше излъгал и него, и баща му — така бързо и умело, както комарджията на речен параход лъже новаците в стар уестърн.

Баща му…!

Той чу как вратата долу се затръшва и скочи от леглото. Направи два скока към вратата, както си беше по бельо, после се отказа, отвори прозореца и изкрещя:

— Татко! — точно когато баща му се напъхваше в колата, за да отиде на работа.

ГЛАВА 12

Пап измъкна халката с ключове от джоба си, отключи „специалното“ чекмедже и извади апарата — пак внимаваше да го държи само за ремъка. Погледна с известна надежда предната част на полароида, с мисълта, че при последното си падане обективът може да се е разбил, с надеждата, че окото на проклетото нещо е извадено, ако може да се каже така, но баща му много беше обичал да казва, че дяволът винаги има късмет и, изглежда, такъв беше и случаят с проклетия апарат на Кевин Деливън. Отчупеното парче отстрани беше малко по-отчупено и това беше всичко.

Затвори чекмеджето и докато завърташе ключа, видя единствената снимка, която беше направил насън, паднала с лицето надолу на пода. Не беше в състояние да не я погледне точно както жената на Лот не е била в състояние да не се обърне и да не погледне развалините на Содом — вдигна я с дебелите си пръсти, които така добре криеха от света своята сръчност, и я обърна.

Кучешкото създание беше започнало скока си. Предните му лапи едва се бяха отлепили от земята, но по продължението на безформения му гръбнак и в топките мускули под кожата му, чиято козина приличаше на твърди влакна, стърчащи от черни стоманени четки, се виждаше цялата кинетична енергия, която започваше да се отделя. Лицето и главата му наистина бяха малко размазани на тази фотография, а устата му се беше раззинала още повече и излизаше от снимката. Като звук, който се чува иззад стъкло, той чуваше ниското гърлено ръмжене, което прерастваше в рев. Фотографът, който хвърляше сянката, като че ли се опитваше да направи още една крачка назад, но какво значение имаше? Онова, което излизаше от дупките в муцуната на това нещо-куче, беше дим, дим и още дим излизаше от отворените му челюсти в малкото пространство, в което свършваше кривата грозна стена на зъбите му и всеки човек би отстъпил назад от ужас като този, всеки човек би се опитал да се обърне и да избяга, но всичко, което трябваше да направи Пап, беше да погледне, за да разбере, че мъжът (разбира се, че беше мъж, може би някога беше било дете — тийнейджър, но у кого беше апаратът сега?), който беше направил тази снимка просто по рефлекс, от потреперване на пръста… този мъж не беше успял да спаси живота си и въпросът беше само как е умрял — още докато е бил прав, или вече паднал на задник.

Пап смачка снимката между пръстите си и после пъхна отново халката с ключове в джоба си. Обърна се, без да изпуска каишката на това, което преди беше полароидът „Слънце 660“ на Кевин Деливън, а сега беше неговият полароид „Слънце 660“, и тръгна към задната част на магазина — по пътя спря, само за да вземе чука. Когато наближи вратата за задната барака, светна светкавица — огромна, бяла и беззвучна — не пред очите му, а зад тях — в мозъка му.

Той се обърна и сега очите му бяха празни като очите на човек, ослепен за миг от някаква ярка светлина. Той отмина работната маса с апарата, който сега държеше в ръце на нивото на гърдите си, както човек държи ритуална урна или мощи в някакъв религиозен обред. На средата на пътя до масата, в предната част на магазина, имаше бюро, отрупано с часовници. Вляво от нея минаваше една опорна греда и на една кука, забита в гредата, висеше още един часовник — имитация на германски часовник с кукувичка. Пап го хвана за покрива и го откачи от куката, без да внимава за топузите му, чиито вериги веднага се оплетоха, и за махалото, което се извади, когато една от притиснатите вериги се опита да се увие около него. Вратичката под върха на покрива на часовника се разтвори, дървената птичка показа клюна си и едното си стреснато око. Издаде един задавен звук — „кук!“ — като че ли протестираше срещу подобно грубо отношение, после отново се вмъкна вътре.

Пап окачи ремъка на „Слънце“-то върху куката, където беше висял часовникът, после се обърна и за втори път тръгна към задната част на магазина все още с празни и слисани очи. Държеше часовника за покривчето, с безразличие го люлееше назад-напред, без да чува дрънченето и тракането вътре нито откъслечните приглушени звуци, които може би издаваше птичката, която се опитваше да избяга, не забеляза, когато един от топузите се удари в края на старото легло, откъсна се и се затъркаля по пода, оставяйки дълбока следа в праха, неизбърсван от години. Движеше се с празната безмозъчна решимост на робот. В бараката се спря, колкото да вдигне бойния чук за гладката дръжка. По този начин и двете му ръце бяха заети и трябваше да използва лакътя на лявата си ръка, за да вдигне куката от халкичката, за да може да бутне вратата и да излезе в задния двор.

Прекоси двора до дръвника и постави върху него имитацията на германски часовник с кукувичка. Постоя с наведена глава за един миг, а двете му ръце бяха върху дръжката на чука. Лицето му остана безизразно, очите му — замъглени и слисани, но имаше и една част от ума му, която не само мислеше ясно, но и