Слънчевото куче

безчувствен глас, който, ако се съдеше по тона й, като че ли отричаше съдържанието на думите. Елън мислеше, че Полет е побъркана. Моли мислеше, че в нея има нещо зловещо — тя постоянно очакваше, че някой ден Елън ще смушка куклата панда в червата и тя ще изненада всички (освен леля Моли от Касъл Рок), като каже това, което наистина мисли. Може би:

— Мисля, че тази нощ, след като заспиш, ще те удуша.

Или просто:

— Имам нож.

Тази сутрин гласът на Пап Мерил беше прозвучал като гласа на куклата панда. А празният му поглед приличаше на този на Полет. Моли си беше мислила, че всяка промяна в обикновената цинична усмивка на стареца би била добре дошла. Беше грешила.

Тя се наведе над витрината, за пръв път без да се интересува от начина, по който се виждат бутовете й, и се опита да намери това, което искаше старецът, колкото може по-бързо. Беше сигурна, че когато се обърне, Пап ще гледа към всичко друго, но не и към нея. И този път беше права. Когато взе филма и се обърна (събаряйки няколко отвени есенни листа от една от кутиите), Пап все още гледаше втренчено рафтовете с цигари — на пръв поглед ги гледаше толкова внимателно сякаш правеше ревизия на щанда. Трябваха секунда или две, за да се разбере, че това изражение всъщност съвсем не е изражение, а поглед, пълен с почти божествена пустота.

„Моля ви, отидете си оттук — молеше се Моли. — Моля ви, просто вземете филма и си отидете. И правете каквото искате, но не ме докосвайте. Моля ви.“

Моли си помисли, че ще изпищи, ако той я докосне, докато гледа по този начин. Защо трябваше да бъде сама? Защо не можеше тук да има поне още един клиент, по възможност шерифът Пангборн, но ако той е зает някъде другаде, който и да е друг? Тя предполагаше, че господин Константайн — фармацевтът — е някъде в магазина, но щандът за лекарства изглеждаше поне на четвърт миля оттук и той не можеше да стигне до нея бързо, ако старият Мерил решеше да я докосне. Ами ако господин Константайн беше излязъл за кафе заедно с господин Кийтън от съвета? Колкото повече мислеше за тази възможност, толкова по- вероятна й се виждаше. Когато се случва нещо наистина зловещо, не е ли почти задължително човек да е сам?

„Той има някакво умствено разстройство.“

И се чу да казва с престорено весел глас:

— Заповядайте, господин. Мерил. — Постави филма на тезгяха и се шмугна вляво зад касата, така че тя да бъде между нея и него.

Древното кожено портмоне излезе от панталоните на Пап Мерил, а треперещите й пръсти отбелязаха погрешно стойността на покупката, така че тя трябваше да я изчисти и да започне отново.

Той й подаваше две десетдоларови банкноти.

Тя си каза, че са смачкани само защото са били смачкани заедно с други банкноти в това малко портмоне и че вероятно дори не са стари, макар да изглеждат стари. Това обаче не спря галопа на мислите й. Мислите й настояваха, че банкнотите не са просто смачкани — а че са смачкани и слузести. Настояваха също, че стари не е точната дума, че стари дори не е вярно. За тези парични знаци дори и думата древни няма да е правилна. Това бяха праисторически десетдоларови банкноти, отпечатани по някакъв начин преди раждането на Христа и построяването на Стоунхендж, преди първият нискочел неандерталец да изпълзи от пещерата си. Те принадлежаха на времето, когато дори Бог е бил бебе.

Не искаше да ги докосне.

Налагаше се да ги докосне.

Човекът щеше да поиска рестото си.

Тя се напрегна, взе банкнотите и колкото можеше по-бързо, ги пъхна в касата, при което така си удари пръста, че отчупи по-голямата част от нокътя си, но в състоянието си на крайно смущение усети силната болка много по-късно… чак когато беше овладяла достатъчно разсъдъка си, за да се засрами от действията си на глупаво момиче, на което предстои първият мензис.

В момента обаче тя само се съсредоточи, за да прибере банкнотите в касата, колкото може по-бързо и да махне ръцете си от тях, но дори и по-късно щеше да си спомня какви бяха тези банкноти на пипане. Сякаш наистина пълзяха и се движеха под пръстите й — като че ли милиарди микроби, огромни микроби — почти толкова големи, та човек да ги види с просто око — се плъзгаха по тях към нея и бързаха да я заразят с неговата болест.

Но човекът щеше да поиска рестото си.

Тя се съсредоточи върху това, стисна устни толкова силно, че те побеляха като устни на мъртвец — четири по един долар които не искаха, изобщо не искаха да излязат изпод ролката, която ги придържаше в касата. После десет цента, но, о, Боже, нямаше монети по десет цента и, по дяволите, какво й ставаше, какво беше направила, че толкова дълго време да се чувства безпомощна с този зловещ старец в единствената сутрин, известна в историята, в която той май наистина искаше бързо да излезе оттук?

Тя извади пет цента и усети мълчаливото му, вонещо присъствие невероятно близо (и усети, че когато най-сетне се насили да погледне нагоре, ще види, че той е дори по-близо, че се обляга на тезгяха и се пресята към нея), после три цента, четири, пет… но последният падна обратно в чекмеджето между монетите от четвърт долар и трябваше да го търси с един от студените си, непохватни пръсти. Той почти й се изплъзна отново — тя усети как по врата й и по тясната ивица между носа и горната й устна избива пот. После стисна здраво монетите в юмрук и се помоли той да не протегне ръка, за да ги вземе, така че тя да трябва да докосва сухата му кожа на земноводно, но знаеше, по някакъв начин знаеше, че той ще го направи, вдигна поглед и почувства как приветливата й усмивка „Лавердиер“ опъва мускулите на лицето й в някакъв замръзнал писък, опитва се да си спести поне това и си каза, че то ще бъде върхът и въпреки че глупавият й настойчив мозък се опитваше да я накара да види образа на сухата ръка, която изведнъж се затваря върху нейната като крак на някаква стара и отблъскваща птица — не граблива, дори не граблива, а лешояд, тя си каза, че не вижда този образ — абсолютно НЕ, но все пак го виждаше и вдигна поглед с тази усмивка, която крещеше от лицето й с такава сила, сякаш беше вик за убийство в гореща, тиха нощ, а магазинът беше празен.

Пап го нямаше.

Беше излязъл, докато тя подготвяше рестото.

Моли цялата се затресе. Ако й трябваше конкретно доказателство, че древният старик не беше наред — имаше го. Това доказателство беше сигурно, несъмнено, доказателство от най-чиста проба — за пръв път в спомените й (и би се обзаложила в спомените на целия град, и би спечелила облога) Пап Мерил, който не искаше да дава бакшиш дори и в редките случаи, когато беше принуден да яде в ресторант, в който не даваха храна за вкъщи, беше излязъл, без да дочака рестото си.

Моли се опита да отвори ръката си и да пусне четирите банкноти по един долар, монетата от пет цента и петте по един цент. С ужас установи, че не може да го направи. Трябваше да си помогне с другата ръка и да разгъне пръстите си. Рестото на Пап падна върху стъклото на тезгяха и тя го изтика настрани, не искаше да го докосва.

И не искаше никога вече да види Пап Мерил.

ГЛАВА 15

Когато Пап излезе от „Лавердиер“, празният му поглед не изчезна. Беше си все същият, докато той пресече тротоара с пакетчетата филми в ръка. Когато слезе от бордюра в канавката, погледът му се пропука и придоби изражение на някаква тревога. Пап спря — с единия крак върху тротоара и другия — сред куп стъпкани фасове и празни пакетчета от чипс. Това беше друг Пап, когото Моли също не би познала, въпреки че онези, които старецът беше мамил, биха го познали твърде добре. Това не беше нито Мерил — развратникът, нито Мерил — роботът, а Мерил — раздразненият звяр. Изведнъж той вече присъстваше — по начин, по който рядко си позволяваше да присъства пред хората. Да показва толкова много от собствената си натура, не