Слънчевото куче

„Уолф Джоу“. Въпреки че камионите за трупи на компанията вече кръстосваха пътищата на Мейн и жуженето на верижните триони сигурно се издигаше над намаляващите гори на околността поне от шест и половина, до девет никой нямаше да дойде на работа в кантората, а дотогава имаше поне петнайсет минути. В задната част на мъничкия заден двор на компанията за дървен материал имаше висока дъсчена ограда. На нея имаше порта и тази порта беше заключена, но Пап имаше ключ. Така че щеше да отключи портата и да влезе през нея в собствения си заден двор.

Кевин спря до дръвника. Господин Деливън улови и проследи погледа на сина си и премига. Отвори уста да попита за какво, по дяволите, е всичко това, после я затвори отново. Започна да се сеща за какво, по дяволите, е всичко това, без Кевин да му помага ни — най-малко. Не беше правилно да му идват такива мисли, не беше естествено и той знаеше от горчивия си опит (в който самият Реджиналд Марион „Пап“ Мерил в един момент беше изиграл своята роля, както не толкова отдавна беше разказал на сина си), че да правиш нещата импулсивно е добър начин да тръгнеш в неправилна посока и да си изгърмиш патроните, но това нямаше значение. Въпреки че господин Деливън не мислеше в такива термини, спокойно можеше да се каже, че той просто се надява, че когато всичко свърши, ще може да кандидатства за повторно приемане в Племето на разумните.

Отначало той си помисли, че вижда размазаните останки на фотоапарат полароид. Разбира се, това беше просто в ума му, който се опитваше да намери известен смисъл в повторението. Това, което лежеше върху и около дръвника, изобщо не приличаше на фотоапарат — нито на полароид, нито на друг. Всички тези зъбчати колелца и маховици можеха да принадлежат само на часовник. После видя мъртвата карикатурна птичка и дори разбра какъв вид е бил часовникът. Отвори уста да попита Кевин защо, за Бога, Пап би донесъл часовник с кукувичка тук отзад и после би го размазал с бойния чук. Помисли отново и реши, че все пак няма нужда да пита. Отговорът също беше започнал да идва. Господин Деливън не искаше този отговор, защото той говореше за сериозна лудост, но това нямаше значение — отговорът все пак се появи.

Този часовник с кукувичка трябваше да виси на нещо. Трябваше да виси заради топузите на махалото. А на какво се закачваше? Ами че на кука, разбира се.

Може би на кука, която стърчи от греда.

Като гредата, на която висеше полароидът на Кевин.

Сега той заговори и думите му като че ли идваха някъде отдалече:

— По дяволите, какво му е станало, Кевин? Започнал е да се побърква?

— Не е започнал — отвърна Кевин и гласът му като че ли също идваше някъде отдалече. Стояха над дръвника и гледаха пръснатите парченца време. — Побъркал се е. От апарата.

— Трябва да го размажем — каза господин Деливън. Гласът му сякаш доплува до ушите му много дълго, след като беше изговорил думите.

— Още не — каза Кевин. — Трябва първо да отидем до дрогерията. Там има специална разпродажба на такива апарати.

— Има специална разпродажба на как…

Кевин го докосна по ръката. Джон Деливън го погледна. Кевин беше вдигнал глава и приличаше на елен, който усеща пожар. В този момент момчето беше повече от хубаво — беше почти божествено, като млад поет в часа на смъртта си.

— Какво? — настойчиво попита Джон Деливън.

— Не чу ли нещо? — тревогата бавно преминаваше в съмнение.

— Кола на улицата — каза господин Деливън. Колко по-стар беше от сина си? — внезапно се почуди той. — Двайсет и пет години? Господи, не беше ли вече време да започне да действа?

Той прогони колебанието надалеч, опита се да го задържи на разстояние една ръка. Отчаяно потърси зрелостта си, но не намери много от нея. Нахлузи я върху себе си, както се нахлузва старо, изпокъсано палто.

— Сигурен ли си, че беше само това, татко?

— Да. Кевин, много си се навил. Овладей се, или… — Или какво? Но той знаеше и се засмя на пресекулки. — Или и двамата трябва да побегнем като зайци.

Кевин го погледна замислено за миг — като човек, който излиза от дълбок сън — може би дори от транс, после кимна.

— Хайде.

— Кевин, защо? Какво искаш? Той може да е горе, просто да не отваря…

— Ще разберем като влезем, татко. Хайде. — И почти издърпа баща си от двора с боклуците към тясната пътека.

— Кевин, ръката ми ли искаш да откъснеш, или какво? — попита господин Деливън, когато се върнаха на тротоара.

— Той беше там — каза Кевин. — Криеше се. Чакаше да си тръгнем. Чувствах го.

— Беше… — господин Деливън спря, после тръгна отново. — Добре… да кажем, че е бил. Просто заради спора, да кажем, че е бил. Не трябва ли да се върнем там и да го хванем за яката? — И със закъснение: — Къде беше той?

— От другата страна на оградата — каза Кевин. Очите му сякаш плуваха. Този път хареса по-малко на господин Деливън. — Вече е бил там. Вече е взел, каквото му трябва. Трябва да побързаме.

Кевин вече тръгваше към края на тротоара, за да пресече напряко градския площад до „Лавердиер“. Господин Деливън посегна и го сграбчи като кондуктор, който сграбчва човек, когото е хванал да се промъква във влака без билет.

— Кевин, за какво говориш?

И тогава Кевин наистина го каза: погледна към него и го каза:

— То идва, татко. Това е животът ми. — Погледна баща си — пребледнялото му лице и нещастните му, плуващи очи умоляваха. — Кучето идва. Няма да е достатъчно просто да влезем вътре и да вземем апарата. Това вече е отминало. Моля те, не ме спирай. Моля те, не ме събуждай. Това е животът ми.

Господин Деливън направи едно последно огромно усилие да не се поддаде на тази нарастваща лудост… и после се предаде.

— Хайде — каза той, хвана сина си за лакътя и почти го повлече по площада. — Каквото и да е, нека го направим. — Той спря за миг. — Имаме ли достатъчно време?

— Не съм сигурен — каза Кевин и добави неохотно: — Мисля, че не.

ГЛАВА 17

Пап чакаше зад дъсчената ограда и гледаше двамата Деливън през една дупка от чеп. Беше сложил тютюна в задния си джоб, така че ръцете му да са свободни да се стискат и отпускат, стискат и отпускат.

„Вие сте върху моя собственост — шепнеше умът му към тях и ако умът му имаше силата да убива, той щеше да посегне с него и да ги порази смъртоносно. — Вие сте върху моя собственост, по дяволите, Вие сте върху моя собственост!“

Това, което трябваше да направи, беше да извади старата „Джон Лоу“ и да я насочи към тъпите им глави. Това трябваше да направи. И щеше да го направи точно сега, ако те не бяха застанали над останките от апарата, който момчето предполагаше, че само е унищожило с благословията на Пап преди две седмици. Зачуди се дали да не опита да се отърве с лъжа, но знаеше какво мислят за него в този град. Пангборн, Кийтън и всички останали. Боклук. Това мислеха за него. Абсолютен боклук.

Докато си размърдат задниците, слънцето ще залезе!

Ръцете му се стискаха и отпускаха. Стискаха и отпускаха.

Деливънови говореха, но на Пап не му се слушаше какво си приказват. Умът му се беше превърнал в димяща пещ. Сега молитвата му гласеше: „Те са върху моята проклета собственост и аз не мога да направя нищо, за да ги изгоня! Да бъдат проклети! Да бъдат проклети!“