Слънчевото куче

беше според самия Пап добра идея. Тази сутрин обаче той съвсем не можеше да се владее, но пък нямаше никой, който да го наблюдава. Ако имаше някой, той не би видял Пап — домораслия провинциален философ, нито дори Пап — ловкия Търговец, а нещо като духа на този човек. В този миг на тотално присъствие Пап сам приличаше на куче помияр — бездомно куче, което е подивяло и сега си почива в разгара на среднощно нападение в курник, с наострени парцаливи уши, вдигната глава и зъби, по които се стича кръв, а сега като че ли дочува звук от къщата на стопанина и мисли за насочената към него ловджийска пушка с нейните цеви като осмица. Кучето не знае нищо за осмиците, но дори и куче може да различи неясната форма на вечността, ако инстинктите му са добре тренирани.

На другата страна на градския площад се виждаше жълтата като урина фасада на „Рогът на изобилието“, малко отделена от най-близките си съседи — празното здание, в което доскоро се бяха помещавали „Селското корито“, „Закуски при Нан“ и „Шев до шев“ — магазин за дрехи и галантерия, поддържан от правнучката на Еви Чалмърс, Поли — жена, за която трябва да поговорим друг път.

Пред всички магазини в долната част на главната улица имаше места за паркиране под ъгъл и всички те бяха празни… освен едно, което току-що се заемаше от форд комби, който Пап позна. Лекото бръмчене на мотора ясно се чуваше в неподвижния утринен въздух. После моторът спря, стоповете угаснаха и Пап дръпна обратно крака си, който беше в канавката, и благоразумно се оттегли до ъгъла на „Лавердиер“. Остана неподвижен като онова куче, разтревожено в курника от някакъв лек шум — шум, който би могъл да бъде пренебрегнат в дивото безумие на убийствата, извършвани от кучета, които нито са толкова стари, нито толкова мъдри колкото него.

Джон Деливън излезе иззад кормилото на комбито. От другата страна излезе момчето. Те тръгнаха към вратата на „Рогът на изобилието“. Мъжът нетърпеливо почука — толкова силно, че звукът достигна до Пап ясно, както се беше чул и звукът от мотора. Деливън спря, двамата заслушаха и после Деливън започна отново — сега не чукаше, а блъскаше по вратата и нямаше нужда да си някакъв четец на мисли, за да разбереш, че мъжът е направо побеснял.

„Те са разбрали — помисли си Пап. — По някакъв начин са разбрали. Дяволски добре стана, че смачках шибания апарат.“

Остана така още миг, без да мърда с нищо освен с присвитите си очи, и после зави зад ъгъла на магазина, в уличката между него и съседната банка. Направи го толкова леко, че мъж с петдесет години по-млад би могъл да завиди на пъргавината му.

„Тази сутрин — помисли си Пап — май ще е по-умно да се прибера през задния двор.“

ГЛАВА 16

Като не получи отговор, Джон Деливън заблъска вратата трети път — толкова силно, че стъклото затрака в разкъртения маджун и ръката го заболя. Болката в ръката го накара да осъзнае колко е разгневен. Смяташе, че гневът му е съвсем неоправдан, ако Мерил е направил това, което мислеше Кевин — да, колкото повече мислеше, толкова повече беше сигурен, че Кевин е прав. Но се изненада, че не беше усетил силата на гнева си до този момент.

„Тази сутрин май ще опозная себе си“ — каза си той и в това имаше нещо поучаващо. Той се усмихна и малко се успокои.

Кевин нито се усмихваше, нито беше спокоен.

— Сигурно се е случило едно от следните три неща — каза господин Деливън на сина си. — Или Мерил не е станал, или не отваря, или е разбрал, че ние сме се ядосали и се е скрил с апарата ти. — Той замълча, после направо се засмя. — Мисля, че има и четвърто. Може би е умрял в съня си.

— Не е умрял — сега Кевин беше опрял глава в мръсното стъкло на вратата, през която желаеше въобще да не беше влизал. Беше заградил очите си с ръце, за да си направи сянка, защото слънцето, което се издигаше над източната част на градския площад, хвърляше силен отблясък върху стъклото. — Виж.

Господин Деливън също вдигна ръце до очите си и притисна нос в стъклото. Останаха така — един до друг, с гръб към площада, загледани в мрака на „Рогът на изобилието“, сякаш бяха най-закоравелите зяпачи през прозорци на света.

— Добре — каза той след няколко секунди, — изглежда, дори да се е скрил, е оставил боклуците си.

— Да — но не това имах предвид. Виждаш ли го?

— Какво да виждам?

— Виси на онази греда. До бюрото с часовниците.

И след миг господин Деливън го видя — фотоапарат полароид, увиснал на ремъка си на една кука на гредата. Помисли си, че вижда дори отчупеното място, макар че това можеше и да е само във въображението му.

„Не е във въображението ти.“

Усмивката изчезна от устните му, когато разбра, че започва да чувства това, което чувстваше Кевин — злокобната и потискаща увереност, че някаква проста и все пак ужасно опасна машинка работи… и за разлика от повечето часовници на Пап работи точно.

— Мислиш ли, че просто си седи горе и чака да си отидем? — заговори на висок глас господин Деливън, но по-скоро говореше на себе си. Ключалката на вратата изглеждаше нова и скъпа… но той би се обзаложил, че ако един от тях — може би Кевин беше в по-добра форма — удареше достатъчно силно, тя щеше да се изкърти от старото дърво. Мина му една случайна мисъл: „Ключалката е толкова здрава, колкото вратата, в която я слагаш. Хората никога не се замислят.“

Кевин обърна напрегнатото си лице към баща си. В този миг Джон Деливън се порази от лицето на Кевин също толкова, колкото Кевин се беше поразил наскоро от неговото. Той си помисли: „Чудя се колко бащи имат възможността да видят как ще изглеждат синовете им като мъже? Той няма винаги да изглежда толкова напрегнат — толкова силно опънат — Боже, надявам се, че няма, — но ще изглежда горе-долу така. И, Исусе Христе, ще бъде хубав!“

И той като Кевин се беше се чувствал така за един кратък миг в цялата тази история, но това беше миг, който никога нямаше да забрави — винаги щеше да се сеща за него.

— Какво? — попита дрезгаво Кевин. — Какво, татко?

— Искаш ли да я избиеш? И аз бих ти помогнал.

— Не още. Мисля, че не трябва. Мисля, че не е тук… но е наблизо.

„Не можеш да знаеш такова нещо. Не можеш и да си го помислиш.“

Но синът му си го мислеше и той вярваше, че Кевин е прав. Между Пап и сина му се беше образувала някакъв вид връзка. „Някакъв вид“ връзка? Бъди сериозен. Той знаеше отлично каква беше тази връзка. Това беше онзи шибан апарат, който висеше на стената вътре и колкото по-дълго висеше, колкото повече той чувстваше, че онази машинка работи — колелцата й се въртят и зловещите й немислими зъбци се въртят — толкова по-малко му харесваше това.

„Счупи апарата, счупи апарата“ — помисли си той и каза:

— Сигурен ли си, Кев?

— Да обиколим отзад. Да опитаме вратата оттам.

— Има порта. Той сигурно я заключва.

— Може би можем да се прекачим.

— Добре — каза господин Деливън и последва сина си по стъпалата на „Рогът на изобилието“ и към задната уличка, чудейки се дали не си е загубил ума.

Но портата не беше заключена. В някакъв момент Пап беше забравил да я заключи и въпреки че на господин Деливън не му харесваше идеята да се прекачва през оградата, евентуално да падне през оградата и сигурно да си откъсне топките при това падане, по някаква причина отворената порта му харесваше още по-малко. Въпреки това той и Кевин минаха през нея и влязоха в пълния с боклуци двор на Пап, чийто изглед не можеха да подобрят и нападалите октомврийски листа.

Кевин се придвижи през купчините отпадъци, които Пап беше изхвърлил, но не се беше погрижил да отнесе на боклука. Господин Деливън го последва. Стигнаха до дръвника приблизително по същото време, в което Пап излизаше от задния двор на госпожа Атия Линдън към улица „Мълбъри“ — на един квартал по на запад. Щеше да върви по улица „Мълбъри“, докато стигне до канторите на компанията за дървен материал