Слънчевото куче

заели по-голямата част от реда на играчките (след празника играчките щяха да се върнат, а след това, когато дните безмилостно започнеха да се плъзгат към Коледа, щяха да заемат още два цели реда). И като нещо, което е твърде чисто, за да съществува в действителност освен като някакво мълчаливо признание, че има нещо такова като Съдба е главно „С“ и че Съдбата може по свой начин да покаже съществуването на целия този „друг свят“, за който Пап никога досега не се беше грижил (освен по повод на това — как може да напълни по-добре портфейла си) и за който Кевин Деливън никога дори не се беше замислял, отпред в магазина, на главната витрина, имаше грижливо аранжирана експозиция, която беше наречена „ЕСЕНЕН ФОТОФЕСТИВАЛ“.

Витрината се състоеше от кошница многоцветни есенни листа, които се разпиляваха на пода като ярък поток (поток, който беше твърде широк, за да е излязъл само от кошницата, както можеше да забележи внимателният наблюдател). Между листата имаше много фотоапарати „Кодак“ и „Полароид“, между последните — няколко „Слънце 660“ и всички видове друго оборудване: кутии, албуми, филми, светкавици. В средата на това странно изобилие стърчеше един стар триножник — като някоя от смъртоносните марсиански машини на Х. Дж. Уелс, надвиснала над мъртвите очертания на Лондон. На него имаше знак, който казваше на всички заинтересовани клиенти, че тази седмица могат да се получат на „СУПЕРНАМАЛЕНИ ЦЕНИ НА ВСИЧКИ АПАРАТИ И ПРИНАДЛЕЖНОСТИ НА ПОЛАРОИД!“

В осем и половина тази сутрин — половин час след отварянето на „Лавердиер“, тези „всички клиенти“ се състояха от Пап Мерил и само от него. Той не забеляза витрината, а се насочи направо към единствения отворен щанд, където Моли Дърхам тъкмо привършваше разполагането на часовниците върху подложките им от имитация на кадифе.

„О, не, този стар зяпач пак идва“ — помисли си тя и се намръщи. Представата на Пап за наистина приятно убиване на отрязък от време, горе-долу колкото почивката за кафе на Моли, беше да се залепи на щанда, където работеше тя (той винаги избираше нейния щанд, дори и да трябваше да застане на опашка; всъщност тя мислеше, че когато има опашка му харесва повече) и да си купи пакетче тютюн за лула „Принц Албърт“. Това беше покупка, за която обикновен човек щеше да отдели може би трийсет секунди, но ако тя успееше да се справи със Зяпача в рамките на три минути, мислеше, че се е справила наистина добре. Той държеше всичките си пари в напукано кожено портмоне на верижка и го извличаше цялото от джоба си — и докато го извади, на Моли й се струваше, че звъни със звънците си — и после го отваряше. То винаги издаваше скърцащ звук и човек наистина очакваше да види как от него излита молец — също както в анимационните филми става със скъперниците. Най-отгоре в портмонето имаше цял куп хартиени пари — банкноти, които изглеждаха така, сякаш не трябва да ги пипаш, защото може би са покрити с някакви микроби, а под тях имаше дрънчащи монети. Пап изваждаше еднодоларова банкнота и някак си отделяше останалите банкноти на една страна с един от дебелите си пръсти, за да стигне до дребните монети под тях — той никога не даваше два долара, не, така всичко би станало твърде бързо, а това не би му харесало — и се заемаше с тях. През цялото време очите му бяха заети — той поглеждаше към портмонето за секунда или две, но по-скоро оставяше пръстите да отделят необходимите монети с опипване, докато очите му пълзяха по гърдите й, корема й, хълбоците й и отново по гърдите й. Никога по лицето й, никога по устата й, която беше част от момиче, което беше интересно за повечето мъже — не, Пап Мерил се интересуваше строго от по-долните части на женската анатомия. Когато най-накрая свършеше — независимо колко бързо ставаше това, за Моли винаги изглеждаше три пъти по-дълго — и се махаше от магазина, на нея винаги й се искаше да отиде някъде и да вземе един продължителен душ.

И така, тя се стегна, приготви си усмивката, която казваше „още е осем и половина и ми остават още седем и половина часа“, и застана зад щанда в очакване на Пап и си помисли: „Той само те гледа, мъжете го правят, откакто си пораснала“ и това беше вярно, но не беше същото. Защото Пап Мерил не беше като повечето от мъжете, които плъзгаха поглед по стегнатата и привлекателна за очите фигура от десет години насам. Отчасти причината бе, че Пап е стар, но това не беше всичко. Истината беше, че някои хора гледат към тебе, а някои — при това доста малко — наистина те опипват с очите си и Мерил беше един от вторите. Погледът му сякаш наистина имаше тежест — когато ровеше в скърцащото си старомоминско портмоне на дълга, неестествено мъжка верижка, тя сякаш наистина усещаше как очите му се извиват нагоре-надолу по гърдите й, стрелват се по хълбоците й с оптичните си нерви като попови лъжички и после меко се хлъзват към слабините й, от което й се приискваше този ден да беше дошла на работа, облечена като монахиня. Или може би облечена в броня.

Но майка й обичаше да казва: „Това, което може да се изцери, трябва да се изтрае, мила Моли“ и докато някой не откриеше метод за претегляне на погледи, така че тези на мръсниците — били те млади или стари да могат да се поставят извън закона или докато, по-вероятно, Пап Мерил не направеше услуга на всички в Касъл Рок със смъртта си, така че безсрамният капан за туристи, който държеше, да може да бъде съборен, на нея просто й се налагаше да го търпи, доколкото може.

Но днес я очакваше приятна изненада — или поне така изглеждаше на пръв поглед. Пап не я погледна не само с обикновеното си жадно одобрение, но дори с поглед на обикновен клиент — погледът му изглеждаше абсолютно празен. Не че гледаше през нея, нито пък погледът му се удряше в нея и отскачаше. Стори й се, че той толкова се е задълбочил в мислите си, че обикновено проникващият му поглед дори не я достига, а стига само до средата на пътя и после изчезва — все едно човек да се опита да намери и наблюдава някоя звезда в далечната част на Галактиката с невъоръжено око.

— Какво ще обичате, господин Мерил? — попита тя и краката й вече бяха напрегнати, така че да може бързо да се обърне и да посегне към мястото, където стояха торбичките с тютюн. В случая с Пап тя правеше това, колкото е възможно по-бързо, защото, когато се обръщаше и посягаше, усещаше как очите му трескаво пълзят по задника й, спускат се за бърза проверка на краката й, после отново се издигат до бутовете й за последно визуално изстискване и може би ощипване, преди тя да се обърне с лице към него.

— Какво ли — каза той спокойно и бодро, като че ли говореше на някоя автоматична банкова машина — интересът му към нея не беше по-голям. Това беше добре дошло за Моли. — Бих искал малко — и после изрече или дума, която тя не чу правилно, или такава, която беше пълна безсмислица. Ако това беше непонятен жаргон, помисли си тя с известна надежда, може би първите няколко части от сложната мрежа от диги, стари гуми и преливници, която старият негодник беше конструирал срещу надигащото се море на склерозата, най-сетне се пропукваше.

Звучеше като че ли беше казал „двапакефилм“, а те нямаха такова изделие… освен ако не беше някакво лекарство по рецепта.

— Моля, господин Мерил?

— Филм — каза той толкова ясно и твърдо, че Моли направо се разочарова — беше убедена, че той сигурно го беше казал точно така и първия път, но тя го е чула неправилно. Може би тя беше тази, която започваше да губи гумите и преливниците си.

— От какъв вид искате?

— Полароид — каза той. — Два пакета. — Тя не знаеше точно какво става днес, но беше несъмнено, че първият стар мръсник на Касъл Рок не беше на себе си. Очите му все още не бяха на фокус, а думите… те й напомняха за нещо — нещо, което тя свързваше с петгодишната си племенница Елън, но не можеше да го улови.

— За кой модел, господин Мерил?

Гласът й прозвуча несигурно и изкуствено на самата нея, но Пап Мерил изобщо не забеляза. Пап Мерил витаеше някъде в небесата.

След моментно размишление, през което той изобщо не я погледна, а вместо това изучаваше рафтовете с цигари зад лявото й рамо, Пап изтърси:

— За апарат полароид „Слънце“. Модел 660.

И тогава тя се сети — след като му каза, че трябва да вземе от витрината. Племенницата й имаше голяма играчка — мечка панда, която беше кръстила Полет по причини, които вероятно имаха смисъл само за друго такова момиченце. Някъде вътре в Полет имаше електронна схема с памет, в която бяха записани около четиристотин кратки, прости изречения от вида: „Обичам да ме гушкат, а ти?“ и „Не искам никога да си отидеш.“ Когато натиснеш Полет малко над рунтавото й пъпче, след кратка пауза тя изричаше, почти изтърсваше едно от тези мили малки изречения с някакъв далечен,