Слънчевото куче

Кевин го погледна с респект.

— Беше ли?

— Да. Продължавай. Мисля, че разбирам накъде биеш.

— Тъкмо това исках да ти кажа — той се бръкна за филма, но недостатъчно — не дори и за половината. Той е мръсен скъперник, татко.

Джон Деливън леко се усмихна.

— Такъв е, момчето ми. Един от най-големите в света, искам да кажа. Продължавай и свършвай. Времето бяга като лудо.

Кевин погледна часовника. Беше почти осем. Въпреки че никой от тях не знаеше, Пап щеше да се събуди след по-малко от две минути и да започне сутрешната си работа, съвсем малко от която щеше да запомни правилно.

— Добре — каза Кевин. — Всичко, което се опитвам да кажа, е, че не бих могъл да купя повече филми, дори и да бях искал. Използвах всичките пари, които имах, за да купя три пакета с филм. Дори взех един долар на заем от Меган и затова й дадох и тя да направи две-три снимки.

— И само вие двамата използвахте всички кадри? Всеки един от тях?

— Да! Да! Той дори каза, че са петдесет и осем! И между момента, в който завърших всички снимки, които той искаше, и момента, когато отидохме да гледаме лентата, която той беше направил, не съм купувал повече филми. Когато аз го внесох вътре, той беше абсолютно празен, татко! Числото в малкото прозорче беше нула! Аз го видях, помня! Така че, ако това е бил моят апарат, как се е получило, че когато се върнахме долу, числото в прозорчето показваше три!

— Той не би могъл да… — после баща му спря и когато разбра, че Пап би могъл, на лицето му се появи странно изражение на неизразима тъга. Истината беше тази: той, Джон Деливън, не искаше да повярва, че Пап го е направил; че дори и горчивият опит не е достатъчна ваксинация против глупостта и Пап може да го е изиграл, а също да е изиграл и сина му.

— Не би могъл какво! За какво говориш, татко? Нещо те стресна!

Така беше, нещо го беше стреснало. Колко усърден е бил Пап, за да слезе долу по стълбите и да вземе оригиналните снимки, така че да могат да разгледат отблизо онова нещо на врата на кучето — нещото, което се оказа последната връзка шнурче от леля Хилда — тази с нарисувана птичката, която вероятно беше кълвач.

„Можем да дойдем с вас“ — беше казал Кевин, когато Пап беше предложил да вземе снимките, но Пап не беше ли скочил веднага, бодър като синигерче? „Няма да отнеме и минута“ — беше казал старецът, или нещо подобно. „Истината е — каза си господин Деливън, — че аз почти не забелязвах какво казва или прави, защото исках да видя онази проклета лента още веднъж. И също е истина, че на Пап дори не му се беше наложило да изиграе подмяната пред тях — макар че дори и без да го заблуждават, господин Деливън не би искал да повярва, че старият кучи син вероятно се е подготвил да направи точно това, ако му е трябвало, и вероятно е могъл да го направи, въпреки че наближава седемдесетте. Докато те бяха горе, а той — долу, уж само за да вземе фотографиите на Кевин, той би могъл съвсем спокойно да подмени двайсет апарата.“

— Татко?

— Мисля, че би могъл — каза господин Деливън. — Но защо?

Кевин само поклати глава. Не знаеше защо. Но всичко беше наред — господин Деливън мислеше, че той го е направил и това донякъде беше облекчение. Може би честните хора не трябва да научават отново и отново най-простите истини за света; може би с някои от тези истини в края на краищата се свиква. Той само трябваше да изрече въпроса на глас, за да намери отговора. Защо хората като Пап Мерил правят каквото и да било на този свят? За да извлекат изгода. Това беше причината, цялата причина и нищо друго освен причината. Кевин беше поискал да го унищожи. След като видя лентата на Пап, господин Деливън се беше съгласил. От тях тримата кой беше единственият, който можеше да види по- надалеч?

Ами Пап, разбира се. Реджиналд Марион „Пап“ Мерил.

Джон Деливън беше седнал на ръба на леглото на Кевин и беше сложил ръка на раменете на сина си. Сега стана.

— Облечи се. Аз ще сляза долу и ще се обадя. Ще кажа на Брандън, че вероятно просто ще закъснея, но да има предвид, че може и въобще да не отида.

Той беше зает с тази мисъл, вече говореше с Брандън Рийд в ума си, но не беше толкова зает, че да не види благодарността, която светна върху разтревоженото лице на сина му. Господин Деливън леко се усмихна и почувства как неизразимата му тъга първо намалява, а после изчезва съвсем. Беше му останало поне едно — синът му още не беше толкова пораснал, че да не получи утешение от него или да го приеме като по-голяма сила, към която понякога може да се отправят молби със знанието, че те може да доведат до действия — а и самият той също не беше толкова стар, че да не се утеши от утешението на сина си.

— Мисля — каза господин Деливън, докато отиваше до вратата, — че би трябвало да посетим господин Мерил. — Той погледна часовника върху нощното шкафче на Кевин. Беше осем часът и десет минути и в задната част на „Рогът на изобилието“ един боен чук се стоварваше върху имитация на германски часовник с кукувичка. — Той обикновено отваря към осем и половина. Мисля, че ще стигнем навреме. Но само ако се размърдаш.

Той поспря на излизане и по устата му премина кратка, хладна усмивка. Не се усмихваше на сина си.

— Мисля, че той трябва да даде някакво обяснение, искам да кажа.

Господин Деливън излезе и затвори вратата след себе си. Кевин бързо започна да се облича.

ГЛАВА 14

Супердрогерията „Лавердиер“ в Касъл Рок беше нещо повече от обикновена дрогерия. Иначе казано, беше дрогерия само отчасти. Сякаш някой беше забелязал в последния момент — вероятно точно преди официалното откриване, — че все пак според табелата тук трябва да се продават и лекарства. Този някой сигурно си е взел бележка, че трябва да каже на някой друг — някой от управлението на компанията, че ето — отваря се още един магазин „Лавердиер“, а просто са забравили да поправят табелата на „Супермаркет Лавердиер“… и след като си е взел бележка, този някой, който е отговарял за тези неща, е отложил официалното откриване с един-два дни, така че да могат да набутат и щанд за лекарства по рецепти с големината на телефонна будка в най-далечния, най-тъмния и най-незабележимия ъгъл на дългото здание.

Супердрогерията „Лавердиер“ наистина беше по-скоро новоизлюпен магазин „Пет и десет цента“, отколкото всичко друго. Последният истински „Пет и десет цента“ — дълга и мрачна стая с мъждукащи, оплюти от мухите глобуси, висящи на вериги, и хвърляше неясни отражения върху скърцащия, но често лъскан дървен под, беше магазинът на Бен Франклин. Този магазин беше предал Богу дух през 1978, за да отстъпи на зала за видеоигри, наречена „Галаксия“ и на „Видеокасети под наем E-Z“, където вторник беше ден за специални филми и никой под двайсет години не можеше да влезе в задната стаичка.

„Лавердиер“ продаваше всичко, каквото беше продавал и старият „Бен Франклин“, но стоките бяха окъпани в безмилостната светлина на луминесцентните лампи „Макси-Гло“, които придаваха на всеки артикул собствен неистов, трескав блясък. „Купи ме!“ — сякаш пищеше всяка стока. „Купи ме, иначе може да умреш! Или жена ти може да умре! Или децата ти! Или най-добрият ти приятел! Може би всички наведнъж! Защо? Откъде да знам? Аз съм само безмозъчна стока, която стои на рафта на «Лавердиер»! Но не чувстваш ли, че е вярно? Знаете, че е така! Така че, купи ме ВЕДНАГА!“

Имаше цял ред галантерия, два реда материали за първа помощ и готови лекарства, един ред видео- и аудиоленти (и празни, и със запис). Имаше един дълъг рафт със списания, след тях идваха книгите с меки корици, витрина със запалки пред една от касите и витрина с часовници пред друга (третата каса беше скрита в тъмния ъгъл, където едва се виждаше фармацевтът). Бонбоните за празника „Вси светии“ бяха