Слънчевото куче

мислеше, че целият той мисли — и действа — ясно. Тази част от него виждаше не часовника с кукувичка, който и като нов не беше струвал много, а сега беше се счупил при размяната — тя виждаше полароида на Кевин. Тази част от ума му наистина вярваше, че той беше слязъл по стълбите, беше взел полароида от чекмеджето и беше дошъл направо тук, като се беше спрял, колкото да вземе чука.

И тъкмо тази част по-късно щеше да си спомни… освен ако за него не станеше удобно да помни някаква друга истина. Или, ако потрябваше, каквато и да е друга истина.

Пап Мерил вдигна бойния чук над дясното си рамо и го стовари със сила — не толкова силно, колкото беше го направил Кевин, но достатъчно силно, за да свърши работа. Удари право върху покрива на имитацията на германски часовник с кукувичка. Часовникът не се счупи или разцепи — той се пръсна — парчетата от пластмасовото дърво и малките колелца и пружинки се разхвърчаха. И това, което тази малка част от Пап, която виждаше, щеше да си спомня (освен ако, разбира се, за него не станеше удобно да си спомни нещо друго), бяха парченцата пластмаса от апарата, пръснати навсякъде.

Той свали чука от дръвника и остана за момент загледан с унесените си, невиждащи очи в останките. Птичката, която му изглеждаше точно като касета от филм — касета от филм за полароид „Слънце“, лежеше по гръб, а малките й дървени крачка стърчаха право нагоре във въздуха. Изглеждаше мъртва, по-мъртва, отколкото която и да било друга мъртва птичка и същевременно по някакъв чудотворен начин беше незасегната. Пап я погледна, после се обърна и тръгна към вратата на пристройката.

— Това е — промърмори той през зъби. — Стига му.

Ако много близо до него имаше някой, този някой можеше и да не успее да долови самите думи, но трудно щеше да пропусне безпогрешния тон на облекчение, с който бяха изговорени.

— Това е свършено. Не трябва да се тревожа за това повече. Сега какво имах да правя? Да купя тютюн за лула, нали?

Но когато след петнайсет минути влезе в дрогерията на другата страна на квартала, той не поиска тютюн за лула (въпреки че това беше, което помнеше, че трябва да поиска). Той поиска филм.

Полароиден филм.

ГЛАВА 13

— Кевин, ще закъснея за работа, ако не…

— Ще се обадиш ли? Можеш ли? Да се обадиш и да кажеш, че ще закъснееш или че може въобще да не отидеш? Ако е нещо наистина, наистина, наистина важно?

Господин Деливън отегчено попита:

— Какво е това нещо?

— Би ли могъл!

Сега на вратата на спалнята на Кевин стоеше госпожа Деливън. Зад нея беше Мег. И двете гледаха с любопитство мъжа в делови костюм и високото момче все още по шорти.

— Да речем, че — да, да речем, че мога. Но няма да го направя, докато не разбера какво е то.

Кевин понижи глас и като сочеше с очи към вратата, каза:

— Отнася се за Пап Мерил. И за апарата.

Господин Деливън отначало се учуди какво правят очите на Кевин, но после отиде до вратата. Промърмори нещо на жена си и тя кимна. После затвори вратата, без да обръща внимание на протестния вой на Мег повече, отколкото би обърнал на чуруликането на птичка, кацнала върху телефонната жица зад прозореца на спалнята.

— Какво каза на мама? — попита Кевин.

— Че това е разговор между мъже — леко се усмихна господин Деливън. — Мисля, че тя мисли, че искаш да говориш за мастурбация.

Кевин се изчерви.

Господин Деливън изглеждаше загрижен.

— Не е това, нали? Искам да кажа, ти знаеш за…

— Знам, знам — прибързано отговори Кевин; нямаше намерение да казва на баща си (и не беше сигурен, че би бил способен да произнесе правилната поредица от думи, дори и да искаше), че това, което за миг го беше извадило извън релсите, беше, че баща му не само знае за тези неща — което, разбира се, не би трябвало изобщо да го изненада, но все пак го беше изненадало и го беше изпълнило с чувство на изненада от собствената му изненада — но че и майка му по някакъв начин също знае.

Няма значение. Всичко това нямаше нищо общо с кошмарите или с новата увереност, която се беше загнездила в главата му.

— Става въпрос за Пап, казах ти. И за някои лоши сънища, които имам. Но най-вече за апарата. Защото Пап по някакъв начин го е откраднал, татко.

— Кевин…

— Аз го разбих на парчета върху дръвника му, знам. Но това не е бил моят апарат. Бил е друг апарат. И това не е най-лошото нещо. Най-лошото от всичко е, че той все още използва моя, за да прави снимки! И онова куче ще излезе! Когато това стане, мисля, че то ще ме убие. В онзи друг свят то вече е започнало да с-с-с…

Не можа да довърши. И отново се изненада от себе си — този път от това, че избухна в сълзи.

Докато Джон Деливън успее да успокои сина си, вече беше станало осем без десет и той беше решен, че най-малкото ще закъснее за работа. Държеше момчето в ръцете си — каквото и да се беше случило, то наистина беше предизвикало шок у момчето и ако наистина не беше нищо друго освен сънища, господин Деливън предполагаше, че някъде в основата на нещата ще открие секс.

Кевин трепереше и само при някое рядко изхлипване глътваше въздух дълбоко в дробовете си, а господин Деливън отиде до вратата и я отвори внимателно — надяваше се, че Кейт е завела Мег долу. Така беше — коридорът беше празен. „Това все пак е нещо“ — помисли си той и се върна при сина си.

— Вече можеш ли да говориш? — попита той.

— Апаратът ми е у Пап — рязко каза Кевин. Зачервените му очи, все още насълзени, почти късогледо се бяха вторачили в баща му. — У него е по някакъв начин и той го използва.

— И това е нещо, което си сънувал!

— Да… и запомних нещо.

— Кевин… това беше твоят апарат. Съжалявам, синко, но беше. Аз дори видях парчетата от него.

— Той сигурно е направил някакъв трик…

— Кевин, това изглежда абсолютна измие…

— Слушай — каза настойчиво Кевин, — ще ме изслушаш ли?

— Добре. Да. Слушам те.

— Това, което запомних, беше, че когато той ми даде апарата — когато отидохме отзад да го строшим, помниш ли?

— Да… и аз съм запомнил нещо.

— Погледнах през прозорчето, в което апаратът показва броя на снимките, които остават. И там пишеше три, татко! Пишеше три.

— Е? Какво от това?

— В него имаше и филм! Филм! Знам, защото помня едно от онези блестящи парчета, които отскочиха, когато сплесках апарата. То отскочи и после падна долу.

— Повтарям: какво от това?

— Когато аз дадох апарата си на Пап, в него нямаше филм! Ето какво от това. Имах двайсет и осем снимки. Той поиска да направя още трийсет, за да станат общо петдесет и осем. Можех да купя и още филми, ако знаех какво се готви да направи, но едва ли. Тогава вече бях уплашен от онова нещо…

— Да. И аз също бях малко уплашен.