Слънчевото куче

начина, по който Чафи го гледаше.

— Но това е само куче, нали? — каза Чафи с нисък, успокояващ глас. Глас от онези, с които се опитваш да утешиш някой луд, докато сестрите тичат към шкафа, където пазят спринцовките и приспивателните.

— Ъхъ — каза Пап бавно и уморено. — Всичко на всичко куче. Но си казахте „какво проклето грозно същество“.

— Точно така, точно така — съгласи се Чафи прекалено бързо. Пап помисли, че ако усмивката на този идиот стане мъничко по-широка, главата му ще се сцепи на две и горната половина ще се търколи в скута му. — Но… нали разбирате, господин Мерил… какъв проблем е това за колекционера. За сериозния колекционер.

— Не, май не разбирам — каза Пап, но вече бе прехвърлил целия списък на Лудите шапкари — списък, който отначало изглеждаше толкова обещаващ, и май започваше да разбира. Всъщност започваше да вижда цялото множество от проблеми, които полароидното „Слънце“ представляваше за сериозния колекционер. А колкото до Емъри Чафи… един Бог знае какво точно си мислеше Емъри.

— Съвсем сигурно съществуват неща като призрачните фотографии — каза Чафи със спокоен, педантичен глас, от който на Пап му се прииска да го удуши. — Но това не са призрачни фотографии. Те…

— Но сигурно не са и нормални фотографии!

— Точно така смятам — каза Чафи и леко се намръщи. — Но какви фотографии са това? Трудно може да се каже, нали? Може само да се покаже един съвсем нормален апарат, който фотографира куче, което очевидно се подготвя за скок. А след като подскочи, то ще излезе от кадъра на снимката. В този момент могат да се случат три неща. Апаратът може да започне да прави нормални снимки, за каквито е предназначен; може да престане изобщо да прави снимки, защото единственото му предназначение — да фотографира, може да се каже, да документира това куче — е изпълнено; или може просто да започне да прави снимки на онази бяла ограда и зле поддържаната морава зад нея. — Той направи пауза и добави: — Предполагам, че в този момент някой може да мине — след четирийсет фотографии, или след четиристотин, — но ако фотографът не промени ъгъла си, което не изглежда да е направил в нито една от тези, минувачът ще може да се види само от кръста надолу. Повече или по- малко. — И, повтаряйки бащата на Кевин, без дори да знае кой е бащата на Кевин, добави: — Извинете ме, че казвам това, господин Мерил, но вие ми показахте нещо, което е наистина доста скучно.

Тази удивителна, но очевидно искрена забележка накара Пап да пренебрегне мнението на Чафи за неговия разсъдък и да попита отново:

— И това, което виждате, е само куче!

— Разбира се — каза Чафи, изглеждаше леко изненадан. — Уличен помияр, извънредно зъл.

Той въздъхна.

— И не трябва да се взима на сериозно, разбира се. Искам да кажа, че няма да го вземат на сериозно хора, които не ви познават лично, господин Мерил. Хора, които не познават честността ви и познанията ви в тези неща. Прилича на фокус, нали? Дори и не на добър фокус, а просто на игра за деца.

Преди две седмици Пап усърдно би оспорил такава мисъл. Но това беше, преди не да излезе, а да изхвърчи от къщата на Маккарти.

— Е, щом това е последната ви дума… — каза Пап, стана и хвана апарата за ремъка.

— Много съжалявам, че сте направили толкова безполезно пътуване — каза Чафи… и ужасната му усмивка избликна отново, а целите му гумени устни и огромни зъби блестяха от слюнки. — Когато дойдохте, тъкмо смятах да си направя сандвич със свинско. Не бихте ли хапнали с мен, господин Мерил? Правя ги много хубави, ако мога да се похваля. Добавям малко хрян и бермудски лук — това е тайната ми — и после…

— Ще тръгвам — каза тежко Пап. Както и в гостната на сестрите Пъс, всичко, което искаше точно сега, беше да се махне оттук и да се отдалечи възможно по-бързо от този ухилен идиот. Пап определено имаше алергия към местата, в които беше залагал и беше загубил. Само че напоследък те бяха станали доста. Дяволски много. — Вече съм вечерял, искам да кажа. Трябва да се връщам.

Чафи се усмихна дружелюбно.

— Трудът на лозаря е тежък, но дава добри плодове — каза той.

„Само че не и напоследък — помисли си Пап. — Напоследък изобщо не дава никакви плодове.“

— Така или иначе, то е живо — отговори Пап и най-сетне успя да излезе от къщата, която беше влажна и студена (а какво беше да живееш на такова място през февруари, просто не можеше да си представи) и миришеше на мишки и плесен може би от прогнилите завеси и калъфите на канапета… или просто на пари, държани дълго на едно място и после извадени. Помисли си, че свежият октомврийски въздух с лекия привкус от езерото и силния аромат на борови иглички ухае по-хубаво от всякога.

Влезе в колата си и я запали. Емъри Чафи — за разлика от сестрата Пъс, която го беше изпратила до вратата и бързо я беше затворила след него, като че ли я беше страх, че слънцето може да я порази и да я превърне в прах като вампир, стоеше на предната веранда, хилеше се с идиотската си усмивка и наистина махаше, като че ли изпращаше Пап на някакво презокеанско пътешествие.

И без да мисли, точно както беше направил снимка на (или поне към) негърката, той щракна Чафи и започналата да се руши къща, която беше всичко, останало от богатството на семейство Чафи. Не си спомняше дали взе апарата от седалката, където го беше захвърлил с отвращение, преди да затвори вратата, дори не осъзнаваше, че апаратът е в ръцете му и че натиска копчето, докато не чу воя на механизма, който избутваше фотографията навън като език, покрит с някаква лигава сива течност — може би магнезиево мляко. Звукът сякаш завибрира по окончанията на нервите му и ги накара да закрещят — беше като чувството, което имаш, когато до новата ти пломба се допре нещо твърде студено или горещо.

С периферното си съзнание схвана, че Чафи се смее, като че ли това е най-добрата проклета шегичка на света, и извади снимката от прореза с някакъв бесен ужас, като си казваше, че си е въобразил моментния звук на ръмженето — звук, който се чува при приближаването на моторница, когато си си потопил главата под водата — казваше си, че си е въобразил моментното чувство, че апаратът се е издул в ръцете му, като че ли някакво огромно вътрешно налягане за миг е тласнало стените му. Натисна копчето на жабката на колата и хвърли снимката вътре, а после затвори жабката с такава сила и бързина, че разцепи нокътя на палеца си чак до живеца.

Потегли рязко, колата подскочи, после едва не удари една от древните ели, които разделяха къщата от дългия двор на Чафи, и по целия път през двора си мислеше, че чува как Емъри Чафи се смее с високо, безумно, радостно мучене: „Хо! Хо! Хо! Хо!“

Сърцето му се блъскаше в гърдите, а главата му се чувстваше така, сякаш отвътре някой удряше с боен чук. Малките снопчета вени, които се преплитаха във всяко от слепоочията му, равномерно пулсираха.

Малко по малко той се овладя. След пет мили човечето вътре в главата му престана да работи с бойния чук. След десет мили (почти по средата на обратния път до Касъл Рок) ударите на сърцето му отново се върнаха към нормалните. И той си каза: „Няма да я поглеждаш. Няма. Нека това проклето нещо си изгние там. Няма смисъл да я поглеждаш, няма смисъл да правиш повече снимки. Време е да отпишеш това нещо, да го минеш на загуба. Време е да направиш това, което трябваше да оставиш да направи момчето.“

И, разбира се, когато стигна до вилната зона Касъл Вю — високо място, от което можеше да се види целият западен Мейн и половината от Ню Хемпшир, той отби колата, изключи двигателя, отвори жабката и извади снимката, която беше направил, с не по-голямо съзнание какво върши, отколкото, ако би го извършил, докато спеше. Снимката, разбира се, се беше проявила вътре — химикалите в този измамно плосък квадрат бяха оживели и бяха свършили обичайната си ефикасна работа. Тъмно или светло, за полароидна снимка това нямаше значение.

Нещото-куче вече беше съвсем приклекнало. Беше готово до крайна степен като запънато петле на пушка. Зъбите му бяха съвсем оголени, така че ръмженето на нещото сега не беше само израз на гняв, а и проста необходимост — как изобщо можеха устните му да покрият тези зъби? Как можеха тези челюсти да дъвчат? То приличаше по-скоро на някакъв странен вид глиган, отколкото на куче, но това, на което наистина приличаше, Пап досега не беше виждал. Не само очите го заболяваха, като го погледнеше — заболяваше го мозъкът. Чувстваше, че просто полудява.