Той се засмя.
— Е, финансовите затруднения се бяха случили, а тя не го знаеше и аз бях готов на всичко, за да не й позволя да открие. Не знаех дали ще мога да го направя, но бях готов на всичко. Тя беше против. Каза, че се убивам като работя по шестнайсет часа на ден. Каза, че тези мелници са опасни, нали винаги пишеха за хора, загубили ръката си или крака си, или дори загинали под валяците. Казах й да не се тревожи и че ще получа работа в стаята за сортиране — минимална заплата, но седяща работа, а ако наистина ми е прекалено тежко, ще се откажа. Тя все още не беше съгласна. Каза, че сама ще отиде да работи, но аз я уговорих да не го прави. Това беше последното нещо, което исках, нали разбираш.
Кевин кимна.
— Казах й, че ще напусна след шест месеца, в краен случай осем. И така, отидох и те ме наеха, но не в стаята за сортиране. Получих работа в бараката с валяците — да подавам суровини в машина, която приличаше на центрофуга на гигантска пералня. Беше опасна работа — ако се подхлъзнеш или отклониш вниманието си — а беше трудно да не го допуснеш, защото беше ужасно монотонна работа — губиш част от себе си или те губят целия. Веднъж видях как един мъж загуби ръката си в един валяк и никога не бих искал отново да видя такова нещо. Беше като да гледаш как заряд от динамит избухва в гумена ръкавица, натъпкана с месо.
— По дяволите — каза Кевин. Рядко беше казвал това в присъствието на баща си, но баща му сякаш не забеляза.
— Както и да е, получавах два долара и осемдесет цента на час и след два месеца ми ги увеличиха на три и десет — каза той. — Но беше ад. Работех цял ден на едно пътно трасе — добре поне, че беше ранна пролет и не беше горещо, — а после бягах към фабриката, като изстисквах от стария шевролет всичко, на което беше способен, за да не закъснея. Свалях панталоните си с цвят хаки, навличах джинсите и фланелката и работех на валяците от три до единайсет. Прибирах се вкъщи около полунощ, а най-лошо беше, когато майка ти ме чакаше, а тя го правеше две или три нощи в седмицата — и трябваше да се държа бодро и жизнено, а не можех дори да вървя по права линия — толкова бях уморен. Но ако тя разбереше…
— Щеше да те накара да спреш.
— Да. Щеше. Така че се държах весело и радостно и й разказвах смешки за стаята за сортиране, където не работех, и понякога се чудех какво би се случило, ако някоя нощ тя реши да дойде, за да ми донесе топла вечеря или нещо подобно. Преструвах се доста добре, но сигурно си е личало, защото тя не преставаше да повтаря, че е глупаво да се съсипвам за стотинки и това наистина бяха стотинки, след като правителството клъвнеше своето, а Пап — своето. Изглеждаше точно като това, което изкарваше човек, който работеше в стаята за сортиране срещу минимална заплата. Плащаха в сряда следобед и аз винаги гледах да си осребря чека в канцеларията преди момичетата да си отидат вкъщи. Майка ти нито веднъж не видя никой от тези чекове. Първата седмица платих на Пап петдесет долара — четирийсет от тях бяха лихва, а десет бяха от четиристотинте, така че ми оставаше да дължа триста и деветдесет. Бях станал като ходещ призрак. На работата по строежа на пътя в обедната почивка седях в колата, изяждах сандвича си и после спях, докато бригадирът не зазвънеше с проклетия звънец.
Той изпусна дълбока въздишка.
— Сега знаеш откъде познавам Пап Мерил и защо не му вярвам. Прекарах десет седмици в ада и той обираше потта и от челото, и от задника ми в десет доларови банкноти, които несъмнено после изваждаше от същата или друга кутия и ги даваше на някой друг нещастник, който беше попаднал в същата каша като мен.
— Господи, сигурно много го мразиш.
— Не — каза господин Деливън и стана. — Не го мразя, не мразя и себе си. Просто прекарах болест и това е всичко. Можеше да бъде и по-зле. Можеше това да съсипе брака ми и ти, и Мег никога да не се родите, Кевин. А можех и сам да умра от това. Пап Мерил беше лекарството. Беше
Тръгнаха към „Рогът на изобилието“, който беше боядисан с прашния избелял жълт цвят на табелите, стояли дълго време на витрините на провинциалните магазини, а фалшивата му фасада хем биеше на очи, хем беше неугледна. До магазина Поли Чалмърс метеше алеята и говореше с Алън Пангборн — областния шериф. Косата й, опъната на конска опашка назад, я правеше да изглежда млада и свежа, а той изглеждаше млад и напет в безукорно изгладената си униформа. Но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — дори и Кевин, на петнайсет години, знаеше това. Шерифът Пангборн тази пролет беше загубил жена си и най-малкия си син в автомобилна катастрофа, а Кевин беше чувал, че госпожа Чалмърс — млада или не — има тежък артрит и след някоя и друга година може да стане инвалид. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Тази мисъл го накара отново да погледне напред към „Рогът на изобилието“… и после да погледне към подарения за рождения му ден апарат, който носеше в ръка.
— Той дори ми направи услуга — размишляваше господин Деливън. — Накара ме да оставя пушенето. Но аз не му вярвам. Бъди внимателен с него, Кевин. И каквото и да става, остави ме аз да говоря. Сега може би вече съм по-умен.
И така те стигнаха до прашната тиктакаща тишина, в която Пап Мерил ги чакаше до вратата, очилата му бяха вдигнати на плешивото му теме, а в ръкава му се криеше още някой и друг трик.
ГЛАВА 6
— Е, ето ви и вас, баща и син — каза Пап с дядовска усмивка на възхищение. Очите му блестяха зад дима от лулата и за момент, макар да бе гладко избръснат, той заприлича на Кевин на Дядо Коледа. — Имате чудесно момче, господин Деливън.
— Знам — каза господин Деливън. — Разстроих се, когато разбрах, че има работа с вас, защото искам да си остане такова.
— Тежко е — каза Пап със съвсем лек укор в гласа. — Тежко е да чуеш това от човек, който, когато нямаше към кого да се обърне…
— Онова е нещо свършено — каза господин Деливън.