Слънчевото куче

скапаните еднопосочни улици, докато не реши, че е толкова близо, че може да стигне, като измине пеша останалото разстояние — висок мъж с плешива глава, очила без рамки, чисти измачкани панталони цвят хаки с маншети, синя риза на работник, закопчана догоре.

На витрината на „Туин сити — фото и видео“ имаше табела, на която беше показана карикатура на мъж, който безуспешно се бори с огромно кълбо филмова лента. Човекът изглеждаше готов да избухне от отчаяние. Думите под и над картината гласяха: „ИЗМОРЕНИ СТЕ ОТ БОРБАТА? НИЕ ПРЕНАСЯМЕ ВАШИТЕ 8 ММ ФИЛМИ (И СНИМКИ!) НА ВИДЕОЛЕНТА!“

„Просто още едно проклето приспособление — помисли си Пап, отвори вратата и влезе. — Светът умира от тях.“

Но той беше един от онези хора — светът умира от тях, — които нямаха нищо против да използват това, за което говорят с пренебрежение, ако се окаже изгодно. Размени няколко думи с продавача. Продавачът повика собственика. Те се познаваха от много години (някои биха казали — вероятно откакто Омир е преплувал през тъмновиненото море). Собственикът покани Пап в задната стаичка, където размениха няколко думи.

— Дяволски странна пачка снимки — каза собственикът.

— Ъхъ.

— Видеолентата, която направих от тях, е още по-странна.

— Не се съмнявам.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Ъхъ.

— Тогава върви на майната си — каза собственикът и двамата се изкикотиха с мразовития си старчески кикот.

Двайсет минути по-късно Пап си тръгна с две неща — видеокасета и чисто нов полароид „Слънце 660“, още в кутия.

Когато се върна в магазина си, той се обади в дома на Кевин. Не се изненада, когато телефона вдигна Джо Деливън.

— Ако си разстроил момчето ми, ще те убия, стара змия такава — каза без предисловие Джон Деливън и отдалече Пап чу отчаяния вик на момчето:

— Татко-о!

Устните на Пап се разтеглиха и оголиха зъбите му — разкривени, проядени, пожълтели от лулата, но негови собствени, в името на плешивия Бог — и ако Кевин го беше видял в този миг, той нямаше само да се чуди дали Пап Мерил не е нещо повече от касълрокски вариант на доморасъл мъдрец, той щеше да знае.

— Чакай, Джон — каза той. — Аз се опитвах да помогна на момчето ти с този апарат. Това е всичко на света, което се опитах да направя. — Той направи пауза. — Искам да кажа, също както онзи път, когато ти помогнах, когато ти се показа малко по-горд с отбора на „Севънти сиксърс“.

Последва оглушително мълчание от страна на Джон Деливън, което показваше, че той има много да каже по онзи въпрос, но хлапакът е в стаята и това му действа не по-зле от запушалка.

— Чакай, момчето ти не знае нищо за онова — каза Пап с отвратителната си широка усмивка в тиктакащите сенки на „Рогът на изобилието“, където преобладаващите миризми бяха на стари списания и мишовина. — Казах му, че не му влиза в работата, както му казах и за това тук, че му влиза в работата. Искам да кажа, дори нямаше да припомням онзи бас, ако знаех друг начин да те привлека тук. А ти трябва да видиш какво има при мен, Джон, защото ако не видиш, няма да разбереш защо момчето иска да разбие този апарат, който си му подарил…

— Да го разбие!

— … и защо аз мисля, че това е дяволски добра идея. Сега ще дойдеш ли тук с него, или не?

— Да не съм в Портланд, по дяволите?

— Не обръщай внимание на табелата „ЗАТВОРЕНО“ на вратата — каза Пап с ведрия тон на човек, който много години е вървял по собствения си път и очаква още много години да продължава по същия начин. — Просто почукай.

— Кой, по дяволите, е казал името ти на момчето, Мерил?

— Не съм го питал — каза Пап със същия вбесяващо ведър тон и затвори телефона. И добави към празния магазин: — Всичко, което знам, е, че дойде. Точно както винаги правят всички.

Докато чакаше, той извади апарата „Слънце 660“, който беше купил в Люистън, от кутията и напъха кутията навътре в кошчето за боклук до работната си маса. Погледна замислено апарата, после зареди началния филм за четири снимки, който се даваше с апарата. Червената лампичка вляво от знака за светкавицата светна за кратко, а после започна да мига зелената. Пап не се изненада много, като разбра, че е изпълнен с тревога. „Е — помисли си той, — Бог не обича страхливите“ — и натисна бутона за снимане. Безпорядъкът във вътрешността на „Рогът на изобилието“, който приличаше на хамбар, в миг се обля в безмилостна, невероятно бяла светлина. Апаратът издаде своя мляскащ лек вой и изплю това, което трябваше да бъде снимка от полароид — абсолютно нормална, но все пак с нещо липсващо — снимка, на която има повърхности, които описват света, в който корабите, ако стигнат достатъчно далеч на запад, без съмнение ще паднат от димящия и пълен с чудовища край на света.

Пап я погледна със същото омагьосано изражение, с което беше гледал кланът Деливън, докато чакаше да се прояви първата снимка. Каза си, че този апарат няма да прави същото нещо, разбира се, че не, но въпреки всичко беше скован и пълен с напрежение и независимо че беше от стара коза яре, ако в този момент някъде беше изскърцала дъска, той почти сигурно щеше да изкрещи.

Но никаква дъска не изскърца и когато снимката се прояви, на нея имаше точно това, което се очакваше да има: сглобени часовници, разглобени часовници, тостери, купчини списания, овързани с канап, лампи с ужасни абажури, които биха се харесали наистина само на жени от горните класове на Британия, рафтове с книги джобен формат (по шест за долар) със заглавия „След залез, моя мила“, „Огън в плътта“, „Месинговият кейк“ и далече в дъното — прашната витрина. Четяха се буквите „РОГЪТ“ отзад-напред, а останалите бяха закрити от обемистия силует на бюрото.

Не беше огромно създание, излязло от гроба, не беше кукла в синя престилка, размахваща нож. Просто апарат. Пап помисли, че прищявката, която го беше накарала първо да направи снимката — просто за да види, — показва колко дълбоко беше влязло под кожата му всичко това.

Пап въздъхна и хвърли снимката в кошчето. Отвори широкото чекмедже на работната маса и извади малък чук. Хвана здраво апарата в лявата си ръка и замахна с чука в кратка дъга през прашния тиктакащ въздух. Не вложи много сила. Нямаше нужда. Никой вече не прави нещата здрави. Говорят за чудесата на модерната наука, за синтетика, нови сплави, полимери, Бог знае още какво. Нямаше значение. Боклук. Наистина от боклук се прави всичко в днешно време и няма нужда да работиш усилено, за да разбиеш един апарат, направен от боклук.

Обективът се счупи. Около него се разлетяха парчета пластмаса и това напомни на Пап за нещо друго. Лявата страна ли беше, или дясната? Той се намръщи. Лявата. Помисли. Така и така нямаше да забележат, а и да забележеха, нямаше да запомнят от коя страна, той беше почти сигурен в това, но не беше от тези, които разчитат на такива „почти сигурно“. Щеше да бъде мъдро да се приготви.

Винаги мъдро.

Върна чука на място, смете с четчица счупените парчета стъкло и пластмаса от масата на пода, после остави четчицата и взе един мек остър молив и остро ножче. Начерта приблизителната форма на парчето пластмаса, което се беше отчупило от „Слънце“-то на Кевин Деливън, когато Мег го беше съборила на пода, после с помощта на ножчето издълба очертанията му. Когато реши, че е издълбал пластмасата достатъчно дълбоко, сложи ножчето обратно в чекмеджето й събори апарата от работната маса. Това, което се беше случило веднъж, трябваше да се случи отново, особено когато линиите на повредата са предварително издълбани.

Стана съвсем добре. Той разгледа апарата, който сега имаше отчупено парче пластмаса и разбит обектив, кимна и го сложи в дълбоката сянка под работната маса. После намери парчето пластмаса, което се беше отчупило от апарата, и го пъхна дълбоко в кошчето за боклук до кутията на апарата и единствената снимка, която беше направил.