„танцувам върху гроба на света“, така да се каже.
— Не.
— Имах известни предразсъдъци по отношение на заобикалящата ни действителност — продължи Бейтман. — Признавам го открито. В последната четвърт на двадесети век светът, поне за мен, излъчваше очарованието на осемдесетгодишен старец, умиращ от рак на дебелото черво. Казват, че с приближаването на края на века — на всеки век — западните народи изпадат в криза. Все обикаляме в траурни дрехи и възкликваме: „Ерусалим! Ерусалим!“… или „Кливланд“, както дойде според случая. В края на петнадесети век се появила болестта „Свети Витово хоро“. В края на четиринадесети век Европа била покосена от чумата — черната смърт. В края на седемнадесети век — бич била магарешката кашлица, а в края на деветнадесети — първите грипни епидемии. Толкова сме свикнали с грипа, че за нас той е като обикновена настинка, нали? Но, изглежда, никой освен историците не знае, че преди сто години това заболяване изобщо не е съществувало.
— През последните три десетилетия на всеки изминал век религиозните фанатици започват да изтъкват факти и цифри, които показват, че най-сетне настъпва Армагедон4. Тези хора винаги ги има, но в края на века броят им застрашително се увеличава… и много хора ги приемат сериозно. Появяват се чудовища. Хунският вожд Атила, Чингиз Хан, Джак Изкормвачът, Лизи Бордън, или съвременните чудовищни убийци Чарлс Мансън, Ричард Спек и Тед Бънди. Някои колеги, дори по- впечатляващи от мен, предполагат, че от време на време западноевропейският човек се нуждае от очистително, разслабително средство, и то обикновено в края на века, за да може да посрещне новия век пречистен и изпълнен с оптимизъм. А в нашия конкретен случай ни е предоставена възможността за суперклизма и ако се замислиш, това е идеално обяснение. Но сега не става дума просто за края на столетие. Приближаваме към завършека на цяло хилядолетие.
Бейтман поспря и се замисли.
— Всъщност сега стигам до извода, че наистина танцувам върху гроба на света. Още бира?
Стю взе една, размишлявайки над чутото.
— Не е точно краят — най-сетне каза той. — Поне аз не смятам така. Просто… антракт.
— Добре казано. Аз ще се захващам с картината си, ако нямаш нищо против.
— Разбира се, че не.
— Виждал ли си други кучета? — запита Бейтман, като видя приближаващия се Коджак, който радостно подскачаше по пътя.
— Не съм.
— Нито пък аз. Освен теб не съм срещал друг човек, но и Коджак май е единствен.
— Щом е жив, значи има и други като него.
— Това не е много научно издържано умозаключение — меко отвърна Бейтман. — Що за американец си? Искам да видя още едно куче — за предпочитане женско — и ще приема тезата ти, че някъде може би има и трето. А не да ми показваш едно куче като потвърждение, че съществува и второ. Подобно доказателство просто не върши работа.
— Видях крави — замислено рече Стю.
— Крави — да, а също и сърни. Но всички коне измряха.
— Знаеш ли, наистина си прав — съгласи се младият мъж. На идване бе видял няколко умрели коня. На няколко пъти попадна на крави, които бяха застанали така, че вятърът отнася вонята на подпухналите конски трупове. — Но защо става така?
— Нямам представа. Всички дишаме по един и същи начин, а това е предимно заболяване на дихателните пътища. Но се питам дали не влияе и някакъв друг фактор? Хората, кучетата и конете се разболяват, а кравите и сърните — не. За известно време и плъховете бяха изчезнали, но сега отново започват да се появяват. — Бейтман разсеяно смесваше цветове в палитрата си. — А котки има навсякъде, цяла напаст, и доколкото мога да преценя, има доста насекоми — както винаги. Разбира се, малките faux pas5, които човечеството прави, изглежда, рядко ги засягат; и дума не може да не става комар да се разболее от грип — направо е смешно. Видимите проявления са нелогични. Всичко е толкова налудничаво!
— Така е — отговори Стю и отвори нова бира. Главата му беше приятно замаяна.
— Предстои ни да станем свидетели на интересни промени в екологичната среда — каза Бейтман.
Опитваше се да включи в картината и Коджак, което беше ужасна грешка.
— Остава да видим дали след всичко това Homo sapiens ще се запази — много е интересно дали ще успее — но поне можем да се съберем и да опитаме заедно. А Коджак дали ще си намери другарка? Дали някога изобщо ще бъде горд татко?
— Боже мили, предполагам, че не.
Бейтман се изправи, остави палитрата на столчето и си отвори още една бира. Сетне промълви:
— Май че си прав. Може би има и други хора, други кучета, други коне. Но много животни може би ще умрат, без изобщо да успеят да се размножат. Разбира се, някои индивиди от застрашените видове може да са били бременни, когато избухна епидемията. Може би в Съединените щати в този миг има десетки здрави жени, в чиято фурна — извинявай за грубия израз — вече се пече сладкиш. Но някои видове навярно никога повече няма да се появят. Ако извадим кучетата от уравнението, сърните, които явно не са податливи на болестта, ще тичат насам-натам, без да ги заплашва нищо. Със сигурност няма достатъчно хора, които биха могли да регулират тази популация. Ловният сезон ще се отложи с няколко години.
— Е, може би излишните сърни просто ще умрат от глад.
— Не, няма, дори повечето ще оцелеят. Поне тук, на север. Не мога да кажа какво ще се случи в Източен Тексас, но в Нова Англия всички градини бяха засадени и се развиваха добре преди да избухне грипът. Тази и следващата година сърните ще имат предостатъчно храна. Дори след това посевите ще подивеят. Сърните няма да гладуват поне седем години. Ако се върнеш тук след някоя и друга година, Стю, ще трябва да си проправяш път сред тях.
Младият мъж обмисляше това предположение. Най-накрая рече:
— Не преувеличаваш ли?
— Не. Може би не взимам предвид някакъв фактор или фактори, но не смятам, че има такива. Освен това можем да приложим хипотезата за ефекта от пълното или почти пълното изчезване на популацията от кучета върху популацията от сърни към отношенията между други видове. Котките се размножават неограничено. Какво означава това? Е, вече казах, че плъховете се котират ниско на екологичната борса, но в момента започват отново да се появяват. Ако има обаче достатъчно котки, това положение може да се промени. На пръв поглед свят без плъхове звучи добре, но аз се питам така ли е наистина.
— Какво имаше предвид, като каза, че въпросът, дали човешкият род ще оцелее или не, остава открит?
— Има две възможности — обясни Бейтман. — Поне в този момент виждам две. Първата е, че може бебетата да нямат имунитет.
— Искаш да кажеш, да умрат в момента, в който се появят на бял свят?
— Да, а може би дори in utero. По-малко вероятно е, но има и такава възможност, супергрипът да е засегнал нас, останалите живи, под формата на стерилитет.
— Но това е налудничаво! — възкликна Стю.
— Същото се получава при заушката — сухо отвърна Бейтман.
— Но ако майките на тези бебета, които са… са in utero, ако те имат имунитет…
— Да, в някои случаи той може да се предаде от майката на детето — така както се предават някои предразположения. Но не винаги. Просто на тази зависимост не може да се разчита. Мисля, че бъдещето на бебетата, които още са в утробата, е много несигурно. Със сигурност майките имат имунитет, но статистическата вероятност показва, че повечето бащи не са го притежавали и сега са мъртви.
— А каква е другата възможност?
— Сами да унищожим нашия биологически вид — спокойно рече Бейтман. — Всъщност намирам, че това е много вероятно Не веднага, защото сме много разпръснати. Но човекът е стадно, социално животно и в крайна сметка пак ще се съберем, дори и само за да можем да разказваме как сме оцелели по време на голямата епидемия през 1990 година. Повечето от обществата, които се създават, са склонни да преминат към примитивен диктаторски режим и да бъдат управлявани от някой малък Цезар, освен ако не извадим
