Ейми, вирнали елегантно малките си пръстчета, бяха пили чай с лед в кукленски чашки.
Франи поспря нерешително, но накрая все пак се доближи до вратата и почука. Никакъв отговор, но отвътре долиташе плачът на Харолд.
— Харолд?
Пак никакъв отговор. Плачът продължаваше.
Франи влезе в задното антре на къщата, където беше тъмно, хладно и ухаеше приятно — отляво се намираше килерът на госпожа Лодър; откакто се помнеше, тук все така се разнасяше ароматът на изсушени ябълки и канела, сякаш вътре се криеха сладкиши, които мечтаеха да бъдат опечени.
— Харолд?
Прекоси антрето и се насочи към кухнята — Харолд беше там и седеше до масата. Бе заровил пръсти в косата си, а позеленелите му от тревата крака изпъкваха на фона на избелелия линолеум, който госпожа Лодър бе успяла да опази без нито едно петънце.
— Харолд, какво има?
— Махай се! — през сълзи изпищя той. — Махай се, аз изобщо не ти харесвам!
— Не е вярно, харесваш ми. Ти си симпатяга. Може би не си прекрасен, но наистина не си ми неприятен. — Франи замлъкна за миг. — Всъщност при така създалите се обстоятелства и всичко останало дори мога да кажа, че точно в този миг ти си един от хората, които най-много обичам на света.
Тези думи като че ли го разстроиха още повече.
— Имаш ли нещо за пиене?
— Чай — отвърна той.
После подсмъркна, избърса носа си и добави, без да отмества поглед от масата:
— Топъл е.
— Естествено, че е топъл. От градската помпа ли взе вода?
Както в много други градчета в Огънкуит все още имаше общинска помпа зад хълма, макар че в последните четирийсет години почти никой не я използваше и по-скоро я смятаха за старинна забележителност. Туристите понякога я снимаха. „Това е градската помпа в малкия крайморски град, където прекарахме отпуската. О, не е ли прекрасна!“
— Да.
Франи наля по една чаша и седна. „Трябва да го пием в беседката — помисли тя. — Да отпиваме от чашите, вирнали жалките си пръстчета.“
— Харолд, случило ли се е нещо?
Той се изсмя неестествено и истерично, после грабна чашата и несръчно я изля в устата си. Пресуши я до дъно и я остави на масата.
— Дали се е случили нещо? Какво може да се е случило?
— Ами нещо конкретно?
Франи отпи от чая и едва се въздържа да не направи гримаса. Не беше толкова топъл, Харолд сигурно е налял водата съвсем скоро, но беше забравил да сложи захар.
Той най-сетне я погледна — все още хълцаше и по лицето му се стичаха сълзи.
— Искам мама — простичко каза той.
— О, Харолд…
— Когато се случи, когато тя умря, си помислих: „Е, не беше чак толкова страшно.“
Стиснал чашата си, младежът я гледаше с такъв съсредоточен и обезумял поглед, от който я побиха тръпки.
— Зная колко ужасно ти звучи това. Но никога не съм предполагал как точно ще приема смъртта им. Аз съм чувствителен човек. Затова и толкова ме преследваха ония кретени от къщата на ужасите, която старейшините на града са сметнали за необходимо да нарекат гимназия. Мислех, че сигурно ще полудея от мъка, когато си отидат, или най-малкото, че ще легна болен за една година… мислех, че вътрешното ми слънце, тъй да се каже, ще… ще… и когато това се случи, майка ми… Ейми… баща ми… си рекох: „Е, не беше чак толкова страшно.“ Аа.. те…
Удари с юмрук по масата и тя се отмести.
— Чувствам се безпомощен! — изпищя той. — Винаги съм умеел да изразявам мислите си! Задачата на писателя е да вае с езика, да навлиза колкото се може по-навътре в нещата, а сега не мога да обясня как се чувствам!
— Харолд, недей. Зная как се чувстваш.
Слисан, Харолд се втренчи в нея.
— Знаеш…
После поклати глава.
— Не. Няма начин.
— Помниш ли, когато дойде вкъщи? Когато копаех гроба? Почти бях превъртяла. Забравях какво правя. Опитах се да си изпържа картофи и едва не подпалих къщата. Тъй че ако косенето те успокоява — добре. Само че ще изгориш, ако ходиш само по бански. Кожата ти вече се е зачервила — строго добави тя, гледайки раменете му. От учтивост пийна още малко от отвратителния чай.
Харолд изтри влажните си устни.
— Всъщност никога не съм ги обичал, но смятах, че човек така или иначе страда в подобни случаи. Както уринираш, когато пикочният ти мехур е пълен. Прието е, че човек много страда, когато починат близки хора.
Тя кимна — сравнението беше странно, но уместно.
— Майка ми винаги е била запленена от Ейми. Беше й приятелка — продължи той, по детски жалостиво и може би малко преувеличавайки, макар да не го осъзнаваше. — А баща си ненавиждах.
За Фран това бе обяснимо. Брад Лодър беше огромен, як мъж и работеше като бригадир във фабриката за вълнени платове в Кенъбанк. Сигурно не бе имал почти никаква представа какво да прави с дебелия, странен син, плод на собственото му семе.
— Веднъж ме извика — продължи Харолд — и ме попита дали съм обратен. Точно така се изрази. Толкова се уплаших, че се разплаках, а той ме удари през лицето и каза, че ако вечно ще бъда такова проклето бебе, по-добре да изчезвам от тоя град. А Ейми… мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тя и пет пари не даваше. Само дето се срамуваше от мен, когато водеше приятели вкъщи. Отнасяше се към мен като към разхвърляна стая.
С усилие на волята Франи допи чая си.
— Та когато вече ги нямаше, не се чувствах нито много щастлив, нито много нещастен, просто смятах, че греша. Казах си: „Мъката не е като колянов рефлекс.“ Но съвсем се обърках. С всеки изминат ден ми липсваха все повече и повече. Най-вече майка ми. Да можех само да я видя… много често я нямаше, точно когато исках да съм до нея… имах нужда от нея… беше прекалено заета да прави разни работи за Ейми или с Ейми, но все пак никога не се е държала лошо с мен. И тази сутрин, като се замислих, си рекох: „Ще окося ливадата. Така няма да мисля.“ Но не се получи. Започнах да кося все по-бързо и по-бърза., сякаш можех да надбягам мислите си… и тогава., май ти дойде. Толкова откачен ли изглеждах, колкото се чувствам, Фран?
Тя се пресегна през масата и докосна ръката му.
— В начина, по който се чувстваш, няма нищо откачено, Харолд.
— Сигурна ли си?
Той отново се взираше в нея с разширени по детски очи.
— Да.
— Ще ми бъдеш ли приятел?
— Да.
— Слава Богу — каза Харолд. — Слава Богу за това.
Ръката му се потеше в нейната. В мига, в който Франи си го помисли, той сякаш го усети и я отдръпна с нежелание, сетне кратко попита:
— Искаш ли още чай?
Франи се усмихна и дипломатично отвърна:
— Може би по-късно.
