какви ли не слухове.
Разигралата се сцена можеше лесно да се възстанови. При блокирането на тунела хората са се оказали вътре, но са били достатъчно здрави, за да вървят. Слезли са от колата си и са се запътили към Джърси по пешеходната пътека точно като него. Имало е контролен пост, картечници или нещо такова.
Имало е? Или има и сега?
Лари спря, облян в пот, опитвайки се да вземе решение. Плътната тъмнина беше идеален екран, на който мисълта му можеше да прожектира фантазиите си. Ето какво видя той: жестоките очи на войници в херметични костюми, приклекнали зад картечница с инфрачервен окуляр, чиято задача е да очистват всички пешеходци, които се опитат да минат през тунела; в отсамния край на тунела има още един войник доброволец-самоубиец, екипирай с инфрачервени очила, който пълзи към него с нож между зъбите; двама други, които безшумно зареждат мортира с една-единствена капсула отровен газ.
И все пак нямаше воля да се върне. Беше почти убеден, че тези образи са измислици, а идеята да се върне беше немислима. Войниците със сигурност са си отишли. Мъртвецът, когото видя, потвърждаваше подобно заключение. Но… Всъщност онова, което истински го притесняваше, бяха труповете пред краката му. Заемаха два-три метра от пътеката. Не можеше да ги прескочи, както прескочи войника. А ако слезе отстрани, за да ги заобиколи, рискува да си счупи крака или глезена. Ако ще продължава, трябва… ъ-ъ… трябва да ги прегази.
Отзад, в тъмнината, нещо се разшава. Лари се обърна, моментално сграбчен от страха при този единствен шумолящ звук… или стъпка.
— Кой е там? — извика той и смъкна пушката от рамото си. Отвърна му единствено ехото.
Когато то заглъхна, той чу — или само си мислеше, че е чул — притаено дишане. Стоеше в тъмното, изцъклил очи, а космите по врата му настръхнаха. Затаи дъх. Не чуваше нито звук. Тъкмо започваше да отхвърля тази мисъл, приписвайки я отново на въображението си, когато звукът отново се чу… плъзгаща се, тиха стъпка.
Лари за тършува нервно за запалката. Дори не му и хрумна, че пламъкът ще го превърне в мишена. Докато я издърпваше, тя се закачи в джоба му; запали се сама и Лари я изтърва. Чу как се удари в парапета, после отдолу долетя тихо „бум“ — запалката беше паднала върху покрива на някоя кола.
Приплъзващите се стъпки отново се чуха, този път по-близо, но беше невъзможно да се определи колко близо. Някой идваше насам, за да го убие; съзнанието му, напълно парализирано от ужас, рисуваше пред очите му гледката на приближаващия се в тъмното войник с ножа в гърлото…
Ето пак — тиха, шумоляща стъпка.
Лари си спомни, че има пушка. Прицели се в тъмното и започна да стреля. Изстрелите силно трещяха в затвореното пространство. Звукът накара Лари да се разпиши, но гласът му се изгуби сред тътена. При всеки изстрел цевта припламваше като светкавица; осветени от червените езичета, облицовъчните плочки и замръзналите редици от автомобили приличаха на серия черно-бели снимки. Рикоширалите куршуми подскачаха наоколо като горски духове. При всеки откат пушката удряше рамото му и то изтръпна. Изведнъж Лари откри, че така полека — лека се е извъртял и сега вече стреля по колите, вместо по посока на пешеходната алея. Все още не можеше да престане да стреля. Пръстът му действаше вместо мозъка му и продължаваше да натиска спусъка машинално, докато накрая вече щракаше на празно.
Ехото отвръщаше на изстрелите. Пред очите на Лари танцуваха триизмерните отражения на току-що отлетелите образи. Почти не усещаше миризмата на кордит и дълбоките степания, които издаваше.
Все още стискайки пушката, той се обърна; вместо войници, облечени в защитни костюми тип „Щамът Андромеда“2, на киноекрана в главата му сега се прожектираха морлоките на „Машината на времето“ на Дж. Х. Уелс, само че така както изглеждаха в комиксите — приведени слепи същества, които излизат от дупките си в земята, а там, в дълбините, безспирно бръмчат машини.
Лари затича, препъвайки се в меката, но неподатлива преграда от тела; от време на време едва не падаше, но продължаваше, без да изпуска нито за миг металния парапет.
Тичайки, ритна нещо слузесто. Разнесе се миризма на мърша, но той почти не й обърна внимание. Продължи напред, задъхвайки се.
Изведнъж от тъмнината зад гърба му се надигна писък, който го смрази на място. Беше нещастен, отчаян писък, граничещ с лудостта:
— Лари! О, Лари, за Бога…
Рита Блейкмур.
Обърна се. Писъкът бе преминал в плач, истеричен плач, който ечеше в целия тунел. Вече почти откачил, в първия миг Лари реши да я изостави и да продължи. Така или иначе сама ще намери пътя, защо пак да се нагърбва с излишни грижи? После се взе в ръце и извика:
— Рита! Не мърдай! Чуваш ли ме?
Плачът продължаваше.
Лари се запрепъва назад през труповете с изкривено от погнуса лице, опитвайки се да не диша. После затича към нея, без да знае колко далеч се намира, защото ехото изкривяваше всичко. Най-накрая едва не падна върху жената.
— Лари! — Тя се хвърли към него и така силно го сграбчи за врата, че едва не го удуши. Усещаше как сърцето й бие лудо под блузата, сякаш щеше да се пръсне.
— Лари, Лари, не ме оставяй сама тук, не ме оставяй сама в тъмното…
— Няма. — Прегърна я силно. — Нараних ли те? Аз… аз прострелях ли те?
— Не… усетих свистенето… един куршум прелетя толкова близо, че усетих свистенето… и парчета… може би парчета от плочки… по лицето… одраскаха ме по лицето…
— Боже мили, Рита, не знаех. Направо превъртам тук, в тъмното. А и си загубих запалката… трябваше да се обадиш. Можех да те убия.
Изведнъж осъзна реалната възможност това да се бе случило.
— Можех да те убия — повтори той, зашеметен от откритието.
— Не бях сигурна, че си ти. Когато се спусна по алеята към входа на тунела, влязох в един блок. А ти се върна и започна да викаш… и аз за малко… но не можах… а после, като заваля дъждът, се появиха двама мъже… Мисля, че търсеха нас… или поне мен. Така че останах там, а когато си тръгнаха, реших, че не са си отишли, че се крият и чакат да се появя, така че не посмях да изляза, докато започнах да си мисля, че вече си от другата страна и никога повече няма да те видя… и значи аз… аз… Лари, няма да ме оставиш, нали? Няма да си отидеш?
— Няма.
— Не бях права, онова, което ти казах, не е вярно, трябваше да ти кажа за сандалите, тоест за обувките, ще се храня, когато ти ми казваш… ще… ще… ооооооуууууу…
— Шшт — каза Лари, прегръщайки я. — Сега всичко е наред. Всичко е наред.
Но в същото време си представяше как стреля по нея в сляпа паника и мислеше колко лесно някой от куршумите е можел да размаже ръката й или да изкара стомаха й навън. Изведнъж стомахът го сви и зъбите му загракаха.
— Ще продължим напред, когато си готова да вървиш. Не бързай.
— Там имаше някакъв човек… мисля, че беше човек… стъпих върху него, Лари. — Той чу как Рита преглътна. — Едва не изпищях, но се въздържах, защото мислех, че пред мен не вървиш ти, а някой от онези двама мъже. А когато изкрещи ехото… не можах да позная ти ли си… или… или…
— По-нататък има още мъртви хора. Ще можеш ли да се справиш?
— Ако си с мен — да. Моля те… ако си с мен.
— Ще бъда.
— Тогава да вървим. Искам да се махна оттук. — Тя потрепери конвулсивно и се сгуши в него. — Не съм искала нищо така силно.
Лари потърси лицето й и я целуна — първо носа, после очите, после устните.
— Благодаря ти — простичко изрече той, без изобщо да знае какво иска да каже. — Благодаря ти. Благодаря ти.
— Благодаря и на теб — повтори и Рита. — О, мили Лари. Няма да ме изоставиш, нали?
— Не, няма. Кажи ми, когато си готова за тръгване, Рита, и ще вървим заедно.
