Така и направиха.
Прегазиха телата, прегърнали се през врата като пияници, които се прибират от кварталната кръчма. След това обаче отново ги очакваше препятствие. Невъзможно беше да видят какво е, но след като го опипа, Рита каза, че може би е легло, изправено на едната страна. С общи усилия успяха да го прекатурят през парапета. То се разби долу, върху покрива на някоя кола, със страхотен, ечащ трясък, който ги накара да подскочат и двамата и да се вкопчат един в друг. На пътеката — очевидно прикрити зад леглото — лежаха още три трупа; Лари предположи, че това са войниците, застреляли еврейското семейство. Прегазиха и тях и продължиха по-нататък.
Малко след това Рита внезапно спря.
— Какво има? — попита Лари. — Има ли нещо на пътя?
— Не, Лари. Аз виждам. Това е краят на тунела!
Той премигна и осъзна, че също вижда. Светлината беше слаба и се бе появила съвсем постепенно — толкова бавно, че Лари не я бе забелязал, докато Рита заговори за нея. Сега различаваше слабия отблясък по плочките и малко по-близо до себе си, бледите, неясни очертания на лицето на Рита. Ако обърнеше поглед вляво, виждаше мъртвата река от автомобили.
— Хайде — зарадван я подкани той.
На шейсет крачки по-натам, проснати насред пътеката, лежаха още няколко мъртъвци, все войници. Прегазиха и тях.
— Защо ще затварят само Ню Йорк? — запита Рита. — Освен ако… Лари, може би само в Ню Йорк е така!
— Не смятам — отвърна той, но все пак почувства някаква слаба, макар и безсмислена надежда.
Забързаха. Вече виждаха изхода на тунела. Беше блокиран от два огромни бронирани камиона, обърнати с предниците един към друг. Те почти спираха дневната светлина; ако не бяха там, Лари и Рита щяха да видят светлината много по-рано. Там, където пешеходната пътека се спускаше към изхода на тунела, видяха още няколко трупа. Промушиха се между камионите, покатервайки се върху плътно допрените една до друга брони. Рита не се осмели да надникне вътре, но Лари го стори. Имаше сглобена наполовина картечница, сандъци с амуниции и железни кутии с нещо, което приличаше на сълзотворен газ. Както и трима мъртви мъже.
Когато излязоха, ги лъхна лек ветрец с аромат на дъжд; прекрасната, свежа миризма напълно оправдаваше преживяванията в тунела. Лари го сподели с Рита; тя кимна и за миг склони глава на рамото му.
— Макар че не бих го направила втори път дори за милион долара.
— След някоя и друга година ще използваш парите за тоалетна хартия. Моля, не мачкайте зелените банкноти.
— Но сигурен ли си…
— Дали било само в Ню Йорк? Виж! — посочи той. Касите, където се плащаше таксата за ползване на тунела, бяха празни. Средната бе заровена под изпотрошени стъкла Отвъд, докъдето им стигаше погледът, платната в западна посока бяха празни, но идващите на изток — онези, която влизаха в тунела, бяха задръстени със замряло улично движение. На аварийната лента имаше камара от безразборно нахвърляни тела и няколко чайки стояха край тях като на пост.
— О, Боже мой — промълви Рита.
— Някои хора са се опитвали да избягат от Ню Йорк, а други да влязат. Не зная защо са си правили труда да затварят тунела на изхода към Джърси. Може би самите те не са знаели. Просто нечие гениално хрумване, колкото да се намират на работа…
Рита бе седнала на платното и плачеше.
— Недей — каза Лари и коленичи до нея. Онова, което преживя в тунела, бе все още достатъчно прясно в съзнанието му и не го беше яд на Рита. — Всичко е наред, скъпа.
— Кое е наред? Кажи поне едно нещо, което да е наред?
— Все пак се измъкнахме оттам. Това вече е постижение. Освен това сме на чист въздух. Всъщност в Ню Джърси въздухът никога не е бил толкова чист.
Тя отвърна с тъжна усмивка. Лари погледна драскотините по бузата и слепоочията й от парчетата облицовъчна плочка.
— Ще трябва да намерим някоя аптека и да почистим драскотините с кислородна вода. Смяташ ли, че имаш силя да продължим?
— Да. — В очите на Рита се четеше безмерна благодарност. която го накара да се почувства неудобно. — Ще си намеря и нови обувки. Маратонки. Ще правя точно каквото ми казваш, Лари. Искам да правя каквото ми казваш.
— Крещях ти, защото бях разстроен — тихо каза той.
Приглади косата й назад и целуна една от драскотините над дясното й око. После добави още по- тихо:
— Не съм чак толкова лош човек. Не ме изоставяй!
Подаде й ръка да се изправи и я прегърна през кръста. После бавно се отправиха към касите, отминаха ги, а Ню Йорк остана зад тях, отвъд реката.
36.
В Огънкуит имаше малък парк, където не липсваше дори оръдие от Гражданската война и паметник на воините, и когато Гюс Динсмор почина, Франи Голдсмит отиде точно там; седна край езерото с патиците и безцелно започна да хвърля камъчета във водата, наблюдавайки окръжностите които се образуваха върху гладката повърхност — те достигаха чак до бордюра, където се сблъскваха с водните лилии и объркани, се изгубваха.
Онзи ден заведе Гюс в къщата на Хансънови на плажа опасявайки се, че ако продължава да изчаква, състоянието му може много да се влоши и човекът няма да може да върви което би го принудило да прекара „последните си мигове в оковите на плътта“ (както може би биха се изразили предшествениците й, използвайки така зловещия и същевременно толкова подходящ ефемизъм), в малката задушна кабинка на паркинга край градския плаж.
Смяташе, че Гюс ще си отиде още същата вечер. От високата температура и силната треска той почти не беше на себе си — два пъти пада от леглото на стария господин Хансен, залиташе наоколо, преобръщаше разни предмети, падаше на колене, после отново ставаше. Крещеше на невидими хора, отговаряше им и ги наблюдаваше, обзет от непрестанно променящи се настроения — ту се смееше гръмогласно, ту придобиваше напрегнат, тревожен вид, докато накрая на Франи започна да й се струва, че невидимите събеседници на Гюс са реално съществуващите хора, а тя е привидението. Как ли не го моли отново да легне, но той не й обръщаше никакво внимание. Непрекъснато трябваше да се пази, защото иначе щеше да я блъсне и да я прегази, без изобщо да я забележи.
Накрая Гюс се строполи на леглото, като се задъхваше и дишаше тежко; след буйната треска загуби съзнание и Франи предположи, че е изпаднал в кома. Но когато намина на следващата сутрин, го завари да седи в леглото и да чете някакъв евтин уестърн, който бе намерил на етажерката.
Благодари й за грижите и със сериозен глас й каза, че се надява да не е изрекъл или сторил нещо неприлично предишната вечер.
Когато му отвърна, че не е, Гюс огледа бъркотията в стаята, изпълнен със съмнение, и заяви, че тъй или иначе е много мило от нейна страна да твърди подобно нещо. Девойката му свари супа, която той изяде с огромно удоволствие, а когато се оплака колко му е трудно да чете без очилата си, които счупил, докато бил на пост на барикадата в южния край града миналата седмица, тя взе книгата (въпреки колебливите му възражения) и прочете на глас четири глави от романа, написан от онази жена от Хейвън. Шерифът Джон Стоунър има проблеми със скандалджиите на Роъринг Рок, щата Уайоминг, а което беше още по-лошо, не може да измисли какво да подари на жена си за Коледа.
