Младата жена се повдигна на пръсти и лекичко го целуна по устните.
— Внимавай — каза му сериозно и бързо се заспуска по стълбите, а напитката кламбуркаше в корема й — нагоре-надолу и насам-натам, йииик; Франи заслиза бързо, но успя да види как в очите му грейна неочаквано щастие. Сетне се спусна още по-бързо по стълбата от сеновала до пода на хамбара, защото усещаше, че ще повърне. Тя си знаеше, че е заради горещината, колата и бебето, но какво ще си каже Харолд, ако чуе? Затова бързаше да излезе навън. И успя. Точно навреме.
Харолд слезе след четвърт час; кожата му вече беше аленочервена, а ръцете му — сплескани с бяла боя. Докато той работеше на покрива, Франи подремна неспокойно под един бряст в предния двор на къщата на Ричардсън — изобщо не успя да заспи и все очакваше да чуе как се трошат кости и горкият дебел Харолд пищи отчаяно, падайки от покрива на високия хамбар върху твърдата земя. Но, слава Богу, това не се случи, а сега младежът гордо стоеше пред нея — с позеленели от тревата крака, изцапани от боята ръце и зачервени от слънцето рамене.
— Защо си свалил кутията с боята? — учудено попита тя.
— Не исках да я оставям горе. Ако стане нещо непредвидено, може да загубим ориентира си.
И Франи пак отбеляза колко твърдо е решен да не пропуска и най-малката подробност. Това дори малко плашеше.
Втренчиха погледи в покрива на хамбара. Прясната боя блестеше и се открояваше на фона на някога боядисаните в зелено греди; думите напомняха на Франи за надписите, които човек може да види тук-там по покривите на къщите на юг „ИСУС ЩЕ НИ СПАСИ“, или пък — „ВЪН ИНДИАНЦИТЕ“. Надписът на Харолд гласеше:
„ОТИВАМЕ В СТОВИНГТЪН, В ЦЕНТЪРА ПО
ЕПИДЕМИОЛОГИЯ, ВЪРМОНТ
ПО ФЕД. ШОСЕ № 1 КЪМ УЕЛС
ПО МЕЖД. ШОСЕ № 95 ДО ПОРТЛАНД
ПО ФЕД. ШОСЕ № 302 ДО БАР
ПО МЕЖД. ШОСЕ № 89 ДО СТОВИНГТЪН
НАПУСКАМЕ ОГЪНКУИТ НА 2 ЮЛИ, 1990 Г.
ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР
ФРАНСИС ГОЛДСМИТ“
— Не ти знам бащиното име — извини се Харолд.
— Няма нищо — отвърна Франи, все още загледана в надписа. Започваше под таванския прозорец, а последният ред — нейното име — бе точно над стрехата. — Как успя да се справиш с последния ред?
— Не беше много трудно — самодоволно отвърна той. — Трябваше малко да си провеся краката навън, това е всичко.
— О, Харолд! Защо не се подписа само ти?
— Защото сме екип — отвърна той, а после я погледна малко неспокойно и добави: — Нали?
— Да, предполагам… поне докато не се пребиеш. Гладен ли си?
Той грейна и възкликна:
— Уха! И то като вълк!
— Тогава предлагам да хапнем. И ще намажа изгорелите ти рамене с бебешко кремче. Просто ще се наложи да носиш риза, Харолд. Довечера няма да можеш да спиш.
— Ще спя като пън — отвърна той и се усмихна.
Франи се усмихна в отговор. Вечеряха с консерви и чай — този път Франи го направи и не пропусна захарта, а по-късно, когато започна да се смрачава, Харолд изчезна за малко и се върна с някакъв пакет.
— Беше на Ейми. Намерих го на тавана. Мисля, че мама и татко й го подариха, когато завърши прогимназия. Дори не знам дали все още работи, но взех няколко батерии от магазина. — Той потупа издутия си джоб.
Беше донесъл портативен грамофон — от онези с пластмасовия капак, специално изобретени за тринайсет-четиринайсетгодишни момиченца да ги носят на плажа и на градински увеселения. Свиреха с малки плочи и песните обикновено бяха на Озмъндс, Лийф Гарет, Джон Траволта или Шон Касиди. Франи го разгледа внимателно, а очите й се изпълниха със сълзи.
— Ами, хайде да проверим.
Работеше. Почти четири часа седяха в двата края на дивана, с грамофона на малката масичка пред тях; изпълнено с тъга, мълчаливо възхищение огряваше лицата им — слушаха как музиката на един изчезнал свят изпълва лятната нощ.
37.
Когато чу звука за пръв път, Стю изобщо не се изненада — беше толкова типичен за ясна лятна утрин. Тъкмо бе излязъл от Саут Райгейт, Ню Хампшир; магистралата извиваше през живописна местност — огромни брястове бяха надвесили клони над пътя, осеян с танцуващи слънчеви петна.
От двете му страни растяха буйни гъсталаци — смрадлика, хвойна и какви ли не храсти, чиито имена не знаеше. Огромното изобилие все още му изглеждаше чудно, тъй като беше живял в Източен Тексас, където флората изобщо не можеше да се сравнява с тукашната разнообразна растителност. Отляво ту се криеше зад храстите, ту се появяваше старинна каменна стена, а отдясно долиташе веселият ромон на поточе, криволичещо на изток. Из храстите шумоляха животинки — вчера една сърна, застанала на бялата линия на магистрала № 302, душейки въздуха, почти го хипнотизира с поглед; обаждаха се и птици. Сред всички тези звуци кучешкият лай прозвуча съвсем естествено.
Стю извървя още цели два километра, преди да се досети, че кучето — което, ако се съди по лая, беше вече по-близо — сигурно не е като другите си събратя. Откакто напусна Стовингтън, бе видял страшно много умрели кучета, но нито едно живо. „Е — предположи той, — грипът уби повечето, но не всички хора. Очевидно същото важи и за кучетата.“ Може би, останало само от толкова време, кучето е подивяло и се страхува от хора. Като го подуши, най-вероятно ще се промуши обратно в храстите и ще лае с все сила, докато Стю се отдалечи на безопасно разстояние.
Той намести раницата на гърба си и сгъна отново кърпичките, които беше подложил на раменете си. След три дни поход кецовете му бяха пред разпадане. На главата си носеше шикозна червена филцова шапка с широка периферия, а през рамо бе преметнал военна карабина. Не очакваше да налети на мародери, но в главата му се въртеше неясната мисъл, че е добре човек да има пушка. Може би за да се снабди с прясно месо. Всъщност вчера видя сърна, която все още се държеше на крака, но беше прекалено смаян и запленен от грацията й и през ум не му мина да я застреля.
След като нагласи раницата, продължи напред. Кучешкият лай се чуваше съвсем наблизо — сякаш самото куче беше зад следващия завой. „Може би все пак ще го видя“ — рече си Стю.
Бе избрал точно тази магистрала, която водеше на изток защото предполагаше, че рано или късно ще го отведе до океана. Беше сключил нещо като договор със себе си: „Когато стигна до океана, ще реша какво да правя. Дотогава изобщо няма да мисля за това.“ Походът, който продължаваше вече четвърти ден, беше за него нещо като лечение. На тръгване се чудеше дали да не си намери велосипед с десет скорости или дори мотоциклет, за да се промъква през задръстените участъци по пътищата, но след това отхвърли идеята. Винаги бе обичал да ходи пеша, а тялото му просто плачеше за раздвижване. Преди бягството му от Стовингтън го бяха държали затворен почти две седмици и сега се чувстваше размекнат и не във форма. Предполагаше, че бавното придвижване рано или късно ще започне да му лази по нервите и тогава сигурно ще продължи с велосипед или мотоциклет, но засега му беше приятно да върви пеша на изток, да разглежда всичко, което му се струва интересно, да прави кратки почивки, когато поиска, и дори да подремва следобед, когато горещината стане нетърпима. Всичко това му се отразяваше добре. Полека-лека налудничавото търсене на изход от затвора избледняваше в паметта му — просто някаква случка, не изживяване, което е толкова прясно в съзнанието, че само при мисълта за него го избива ледена пот. Най- трудно му беше да се отърси от спомена за чувството, че някой върви по петите му. Първите две нощи сънува няколко пъти последната си среща с Елдър, който идва да изпълни дадените му заповедите. Насън Стю винаги забавяше удара със стола. Елдър все се дръпваше назад, натискаше спусъка на пистолета си и
