различа лицето му, но винаги виждам очите му. Те са червени. И имам чувството, че търси мен — и че рано или късно ще ме открие; или пък аз ще бъда принуден да отида при него… и това ще бъде краят ми. Опитвам се да изпищя и… — гласът му секна и смутен, възрастният мъж леко потръпна.
— И се събуждаш?
— Да.
И двамата се загледаха в тичащия към тях Коджак; той завря муцуна в алуминиевата чиния и омете, каквото беше останало от сладкиша.
— Е, предполагам, че е само сън — каза Бейтман. Изправи се; коленете му изпукаха и той примижа от болка..
— Ако ме подложат на психоанализа, терапевтът сигурно ще каже, че сънят изразява подсъзнателния ми страх от водача или водачите, които ще организират живота наново. Или пък страх от технологическия прогрес по принцип. Защото вярвам, че всички общества, които ще възникнат — или поне тези в Западния свят — ще се градят върху технологията. Жалко, не би трябвало да е така, но точно това ще се случи, защото сме пристрастени. Няма да си спомнят — или поне ще предпочетат да не си спомнят — докъде я бяхме докарали. Задръстените с отпадъци реки, озоновата дупка, атомната бомба, замърсяването на атмосферата. Ще си спомнят единствено, че едно време нощем им е било топло, без да полагат много труд за това. Както виждам, освен всичките си други недостатъци, съм и лудит. Но този сън… той ме съсипва, Стю.
Стю не отвърна нищо.
— Е, искам да се връщам вкъщи — остро каза Бейтман. — Вече съм порядъчно пиян, а ми се струва, че днес следобед ще има гръмотевична буря.
Отиде в края на полянката и затършува из храсталака. След малко се върна с ръчна количка. Смъкна трикракото столче до най-ниското възможно положение и го сложи вътре, после прибра палитрата, хладилната чанта и внимателно нагласи посредствената си картина най-отгоре.
— Всичко това така ли го докара? — попита Стю.
— Да, бутам количката, докато не намеря подходящ обект за рисуване. Всеки ден отивам на различно място. Добре се раздвижвам. Ако си поел на изток, защо не дойдеш с мен в Уудсвил и не прекараш нощта у дома? Можем да се редуваме да бутаме количката, а в онзи поток ей там има още една опаковка бира. Ще се приберем вкъщи в идеална форма.
— Ще дойда — съгласи се Стю.
— Ти си добър човек. Може би през целия път ще приказвам. Попаднал си в ръцете на Приказливия професор, господин Източен Тексас. Като ти стане досадно, просто ми кажи да млъкна. Няма да се обидя.
— Приятно ми е да слушам — отговори Стю.
— Значи си Богоизбран. Да вървим!
И те тръгнаха нататък по магистрала № 302: докато единият буташе количката, другият пиеше бира. Каквото и да правеше в момента, Бейтман непрестанно говореше — безкраен монолог, който подскачаше от тема на тема без почти никаква пауза. Коджак подтичваше край тях. Стю слушаше известно време, после се разсейваше, погълнат от собствените си мисли, после пак започваше да следи нишката на разговора. Картината, която Бейтман му описа, го бе разтревожила — стотици малки групировки, някои войнствено настроени, населяващи държава, където като детски кубчета навсякъде се въргалят достатъчно оръжия, та една евентуална война да се окаже краят на света. Но колкото и да е странно, мисълта му все се връщаше към съня на Бейтман — мъжът без лице на покрива на висока сграда или на ръба на скала; мъжът с червени очи, с гръб към залязващото слънце, неспокойно взрян на изток.
Стю се събуди преди полунощ, облян в пот, опасявайки се дали не е изпищял. Но в съседната стая, необезпокояван, Глен Бейтман дишаше бавно и равномерно, а в антрето се виждаше Коджак, който спеше, положил глава на лапите си. Всичко наоколо беше обляно в лунна светлина и нещата имаха толкова ясни очертания, че изглеждаха нереални.
Стю се събуди, подпрян на лакти. След като се огледа, се отпусна бавно върху влажния чаршаф и покри очи с ръка, сякаш да отпъди съня, но не можеше.
Насън отново беше в Стовингтън. Елдър е мъртъв. Няма нито един жив човек. Болницата се е превърнала в ечаща гробница. Единствен той е жив, но не може да открие изхода Първо се опитва да овладее паниката. „Върви бавно, не тичай“ — повтаря си той, но скоро ще започне да тича. Крачките му се забързват все повече и повече, а подтикът да погледне назад, за да се увери, че освен ехото зад гърба му няма никой друг, започва да става непреодолим.
Минава покрай канцеларии с имена, изписани с черни букви върху белите матови стъкла; покрай една преобърната болнична количка; покрай тялото на някаква медицинска сестра със запретната бяла пола и почерняло, сгърчено лице, което гледа към флуоресцентните лампи на тавана, подобни на обърнати наопаки студени бели подноси за лед.
Накрая се затичва.
Все по-бързо и по-бързо вратите се плъзгат покрай него и изчезват, а краката му топуркат по линолеума. Оранжевите стрелки по бялата облицовка на стените сякаш преливат една в друга. Надписи. Най-напред съвсем нормални: „РАДИОЛОГИЯ; КОРИДОР Б КЪМ ЛАБОРАТОРИИТЕ; ЗА ДА ПРОДЪЛЖИТЕ ОТТУК, ВИ Е НЕОБХОДИМ ПРОПУСК“. После изведнъж се оказва в друга част на сградата, която никога не е виждал, а и никой не е смятал да му я показва. Боята по стените се лющи и пада. Някои от флуоресцентните лампи не светят, а други бръмчат като мухи, залостени между двете стъкла на прозорец. Някои от матовите стъкла на канцелариите са разбити и през стърчащите стъкла се виждат опустошени стаи и тела, сгърчени в агония. Има и кръв. Тези хора не са починали от грипа. Били са убити. По труповете им все още личат следите от прободни рани, изстрели и какви ли не жестоки наранявания, които могат да бъдат причинени единствено от някакви инструменти с тъп връх. Очите на тези хора са подпухнали и изцъклени.
Стю се хвърля в един спрял асансьор и после се озовава в тъмен коридор, облицован с плочки. В другия край има още канцеларии, тези врати са боядисани в черно. Стрелките са аленочервени. Флуоресцентните лампи бръмчат и премигват. Надписите гласят: „КЪМ КОБАЛТОВИТЕ УРНИ; ЛАЗЕРНИ ОРЪЖИЯ; БОЙНИ РАКЕТИ «САЙДУИНДЪР»; ЕПИДЕМИОЛОГИЯ“. После, почти разплакан от облекчение,
Стю вижда сочеща надясно стрелка под надпис, който се състои от една-единствена дума: „ИЗХОД“.
Той завива зад ъгъла и вижда, че вратата е отворена. Отвън е нощта — сладка и благоуханна. Хвърля се навън и тогава на пътя му се изпречва мъж в дънки и дънково яке. Стю се заковава на място, опитва се да изкрещи, но гърлото му е сякаш от ръждясало желязо. Мъжът пристъпва напред в мъждивата светлина на премигващите лампи и Стю вижда, че на мястото на лицето му има само тъмна сянка, сред която бездушно проблясват безжизнени червени очи. В тях се чете само насмешка. Точно така, в тях се чете някаква налудничава радост.
Зловещият човек протяга ръце и Стю вижда, че са изцапани с кръв.
— Небе и земя — долита шепотът му от празната дупка, където трябва да бъде лицето му. — Цялото небе и цялата земя. Стю се събуди. Коджак тихичко скимтеше и ръмжеше в антрето. Лапите му се гърчеха насън — Стю предположи, че даже и кучетата сънуват. Нормално е да се сънува — дори някой и друг кошмар от време на време е съвсем в реда на нещата. Но дълго след това той не можа да заспи.
38.
След като супергрипът утихна, избухна друга епидемия, която продължи приблизително две седмици. Тя беше по-силно изразена при индустриалните нации като Съединените щати, а развиващите се страни — например Перу и Сенегал — засегна по-слабо. Отне живота на 16% от оцелелите след първата епидемия в САЩ. В държави като Перу и Сенегал обаче пострадаха само около 3%. Новата болест нямаше име, защото във всеки отделен случай се проявяваха различни симптоми. Социолог от ранга на Глен Бейтман би нарекъл заболяването „естествена смърт“ или „мрачни настроения, предизвикани от отделението за спешна
