медицинска помощ“. От гледна точка на дарвинисткото учение това беше последният удар — най-жестокият от всички, както биха се изразили някои.
Сам Тобър беше на пет години и половина. Майка му почина на 24-ти юни в болницата в Мърфрийзбъроу, щата Джорджия. На 25-ти баща му и по-малката му сестричка, двегодишната Ейприл, също си отидоха. На 27-ми почина и по-големият му брат Майк, оставяйки момченцето да се оправя само.
След смъртта на майка си Сам изпадна в шок. Щураше се безцелно по улиците на Мърфрийзбъроу, ядеше, когато беше гладен, а понякога плачеше. След известно време престана и да плаче, защото сълзите не помагаха. Не можеше да възкреси мъртъвците. Нощем момченцето се събуждаше от стряскащи кошмари, в които татко, Ейприл и Майк умираха по няколко пъти, гърдите им хъркаха ужасно и те се задушаваха от собствените си храчки.
В десет без петнадесет сутринта на 2-и юли Сам се шляеше из огромното поле, обрасло с диви боровинки, зад къщата на Хати Рейнолд. Съвсем объркан, с празен поглед, той криволичеше сред храстите, които бяха почти два пъти по-високи от него, береше боровинки и ги лапаше, докато накрая устните и брадата му почерняха, сякаш беше ял сажди. Дрехите му се закачаха в тръните, които от време на време одраскваха и голите му ръце и крака, но той почти не ги забелязваше. Наоколо пчелите бръмчаха приспивно. Така и не видя стария изгнил капак на кладенец, скрит под високата трева и боровинковите храсти. Под тежестта му дъските се разцепиха с трясък и Сам пропадна в десетметровия изкоп със зидани стени; на дъното нямаше вода — той си счупи и двата крака. Двадесет часа по-късно умря не само от глад и обезводняване, но и от страх и болка.
Ирма Фейет живееше в Лоуди, щата Калифорния. Беше двадесет и шест годишна млада дама, девственица, и се страхуваше до смърт от изнасилване. Животът й се превърна в безкраен кошмар от 23-ти юни насетне, когато в града настанаха размирни времена и нямаше полиция, която да се справи с безредието. Ирма притежаваше малка къща на една странична улица, където живееше с майка си до смъртта й през 1985 година — старицата беше починала от удар. Когато започнаха грабежите и изстрелите, а по улиците на търговския квартал денонощно се разнасяше оглушителният рев на мотори, карани от пияни мъже, Ирма заключи всички врати и се скри в празната стая в сутерена. Оттогава се качваше на горния етаж само от време на време, по-тиха от тревата, за да вземе храна и да използва тоалетната.
Ирма не обичаше хората. Казваше си, че ако всички на земята умрат и тя остане сама, ще бъде напълно щастлива. Само че положението сега не беше такова. Вчера след като тъкмо вече плахо беше започнала да се надява, че освен нея, в Лоуди не е останал никой, видя дебел пиян мъж — някакъв хипар, който се размотаваше по улицата с бутилка уиски в ръка, а на тениската му пишеше: „ОТКАЗАХ СЕКСА И ПИЕНЕТО И ТОВА БЯХА НАЙ-МИЗЕРНИТЕ ДВАДЕСЕТ МИНУТИ В ЖИВОТА МИ.“ Имаше дълга руса коса, която се подаваше изпод бейзболната шапка и стигаше чак до раменете му. В колана на тесните му дънки беше затъкнат пистолет. Скрита зад завесата в спалнята, Ирма го наблюдава, докато го изгуби от поглед, а след това бързо изтича надолу към убежището си, сякаш току-що освободена от силата на някаква зла магия.
Не всички са мъртви. Ако е останал един хипар, значи има и още. И всичките са изнасилвачи. Ще я изнасилят. Рано или късно ще я открият и ще я изнасилят.
Тази сутрин, преди съмване, се качи на тавана, където в кашони бяха складирани вещите на баща й. Той бил моряк от търговската флота. Напуснал семейството си в края на шейсетте. Майка й й беше разказала всичко. Съвсем честно. Бащата бил животно — натрясквал се, а след това искал да я изнасилва. Като всички останали. Когато се омъжиш, това дава право на мъжа да те изнасилва, когато си поиска. Даже и посред бял ден. Майката обобщаваше раздялата със съпруга си с четири думи, които Ирма би могла спокойно да каже за смъртта на почти всеки мъж, жена или дете на света: „Не е голяма загуба.“
В повечето кашони имаше само евтини джунджурийки купувани от чужди страни — сувенири от Хонконг, Сайгон, Копенхаген. Тя намери и албум с фотографии. На повечето беше сниман баща й на кораба, усмихнат и прегърнал през рамо друго, подобно на него, животно. Е, може би тая болест, дето й викат „капитан Трипс“, го е стигнала и него, колкото и надалеч да е избягал. Не е голяма загуба.
Но сред другите боклуци се търкаляше дървена кутия със златни панти, а вътре имаше 45-калибров пистолет. Дъното на кутийката беше от червено кадифе, а под него, в едно скрито отделение, Ирма откри няколко куршума. Бяха позеленели и сякаш плесенясали, но тя реши, че са годни. Куршумите са метални. Не се развалят като млякото и сиренето.
Зареди пистолета под светлината на обвитата в паяжини крушка на тавана, а след това слезе долу и закуси на масата в кухнята. Отсега нататък няма да се крие като мишка. Вече е въоръжена. Изнасилвачите да внимават.
Следобед се настани на верандата и зачете любимата си книга. Заглавието беше „Сатана е жив и здрав на планетата Земя“. Беше сериозно и приятно четиво. И ето, че сега грешните и неблагодарните си бяха получили заслуженото, точно както пишеше в книгата. Всичките бяха умрели. Освен няколко хипари- изнасилвачи, но Ирма смяташе, че би могла да се справи с тях и сама. Пистолетът лежеше до нея.
В два часа русият мъж се върна. Беше толкова пиян, че едва се държеше на крака. Когато я забеляза, лицето му светна — без съмнение се радваше, че най-после е намерил някое „маце“.
— Здрасти, скъпа! — извика той. — Само ние двамата! Откога… — После челото му се сбърчи от страх, като видя как тя оставя книгата и вдига 45-калибровия пистолет. — Ей, слушай, пусни това нещо… заредено ли е? Хей…
Ирма дръпна спусъка. Пистолетът експлодира и я уби на място. Не беше голяма загуба.
Джордж Макдугъл живееше в Найък, щата Ню Йорк. Беше гимназиален учител по математика, но се занимаваше по-специално с помощната извънкласна работа по математика. С жена му бяха ревностни католици и Хариет Макдугъл му беше народила единадесет деца — девет момчета и две момичета. И тъй, в периода между 22-и юни, когато деветгодишният му син се разболя от „грипна пневмония“, както се изразиха лекарите, и 29-ти юни, когато шестнайсетгодишната му дъщеря Патриша (о, Боже, беше толкова млада и толкова красива, че чак сърцето ти се свиваше) се зарази от онова, което хората — онези, които бяха оцелели — наричаха „шия като балон“, Джордж видя как умират дванайсетте същества, които обичаше най-много на света, докато той самият продължаваше да бъде здрав и да се чувства добре. Преди се шегуваше в училище, че не може да запомни имената на всичките си деца, но редът, в който си отидоха, беше запечатан дълбоко в паметта му: Джеф — на 22-и, съпругата му Хариет, Бил, Джордж младши, Робърт и Стан — на 24-ти, Ричард — на 25-ти, Дани — на 27-ми, тригодишният Франк — на 28-ми, и най-накрая Пати — до последния момент все му се струваше, че Пати ще оздравее. Джордж мислеше, че ще се побърка. Преди десет години по съвет на лекаря си беше започнал да тича за здраве. Не играеше нито тенис, нито хандбал, обикновено плащаше на някое хлапе (от своите, разбира се) да окоси ливадата, а когато Хариет го пращаше за хляб до магазина на ъгъла, неизменно взимаше колата. „Напълняваш — бе казал д-р Уорнър. — Сякаш имаш олово в седалищните Това е вредно за сърцето. Може би не е зле да започнеш да тичаш за здраве.“
И така, Джордж си купи анцуг и започна да тича всяка вечер — най-напред на кратки разстояния, а след това на все по-дълги. В началото му беше неудобно — беше убеден, че съседите сигурно се почукват по челото и вдигат очи към небето, но после няколко мъже, с които не се познаваха и той само им махаше, като ги видеше да поливат ливадите пред къщите си, дойдоха при него и го помолиха да се присъединят и те — вероятно смятаха, че ако са по-голяма група, ще се чувстват в безопасност. По това време двамата му най- големи сина вече бяха започнали редовно да го придружават. Тичането се превърна в нещо като квартална традиция и макар че съставът все се променяше, понеже едни идваха, а други си отиваха, си остана традиция до избухването на грипната епидемия.
Сега, когато всички бяха мъртви, Джордж продължаваше да бяга. Всеки ден. С часове. Единствено тогава не мислеше за друго освен за глухото потупване на маратонките по асфалта, за движението на ръцете и за ритмичното дишане и забравяше опасенията си, че ще се побърка. Не можеше да се самоубие, защото като ревностен католик вярваше, че това е смъртен грях, а може би Бог бе запазил живота му с
