проклет мотоциклет, който не искаше да си умре кротко, да се носи с бясна скорост право към него. Зад кормилото ще бъде зловещият човек, а точно зад него, в бели, копринени, развети от вятъра панталони, ще седи Рита Блекмор, с тебеширенобяло лице, стъклен поглед и коса, суха като царевично листо. Най-сетне моторът започна да се дави, да пухти, да трака и когато замлъкна, Лари погледна към него с известна тъга, сякаш бе убил част от себе си. Без мотора нямаше как да се пребори с тишината, а в известен смисъл тишината беше по-голям враг от ужаса му от смъртта и от страха му да не пострада при катастрофа. Оттогава вървеше все пеш. Бе минал през няколко малки градчета, в които имаше магазини за мотоциклети. На витрините им бяха изложени последните модели, заедно с ключовете. Но ако останеше загледан в тях по-продължително време, започваше да се вижда проснат в локва кръв на шосето — една картина в ярки цветове, подобна на сцените от отвратителните, но инак впечатляващи филми на ужасите на Чарлз Банд, където хората умираха прегазени от огромни камиони, или от грамадни, неизвестни насекоми, които се развиваха в топлото човешко тяло и в един миг пропълзяваха навън, разкъсвайки корема и червата им. Затова Лари подминаваше магазините и продължаваше пътя си блед и треперещ. Продължаваше да върви, а горната му устна и слепоочията му се оросяваха от малки капчици пот.
Отслабна. И как не? Вървеше по цял ден, от изгрев до залез. Не спеше добре. Събуждаше се от кошмарите в четири през нощта, запалваше газената лампа, свиваше се до нея и чакаше да се покаже слънцето, когато не го беше чак толкова страх да тръгне. Когато се стъмнеше и очертанията на шосето почти се загубваха в здрача, той припряно запалваше огън, крадешком, като избягал затворник. После лягаше с чувството на човек, който има в организма си два грама кокаин. Подобно на наркоман не изпитваше глад и ядеше малко. Кокаинът и страхът те карат да забравиш глада. Лари не се беше докосвал до дрогата от онова парти в Калифорния, ала през цялото време изпитваше неописуем ужас. Подскачаше, щом някоя птица изписукаше. А предсмъртният вик на животинче, повалено от по-голям и по-силен хищник, направо му изкарваше ума. Отначало отслабна, после стана кльощав, накрая измършавя. Сега бе на път да се стопи съвсем (казано метафорично). Беше пуснал брада, която бе особено впечатляваща, защото беше доста по-светла от косата му. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите си и искряха като очичките на малките, отчаяни животинчета, хванати в капан.
— Полудявам — изстена той отново. Отчаянието в тези думи направо го ужасяваше. Нима бе толкова зле? Преди време имаше един Лари Ъндърууд, който бе издал плоча, станала почти хит. Един Лари Ъндърууд, който бе мечтал да бъде Елтън Джон на своето време… о, Боже, как би се изсмял на това Джери Гарсия… о, Божичко! А сега се бе превърнал в жалко същество, пълзящо нагоре по един хълм на някаква магистрала, някъде в югоизточната част на Ню Хампшир. Влачеше се по корем, пълзеше като влечуго. Онзи, предишният Лари Ъндърууд явно нямаше нищо общо с тази пълзяща твар… тази…
Той се опита да се изправи, но не успя.
— Това е нелепо! — възкликна през смях, но със сълзи на очи.
От другата страна на пътя, на около двеста метра разстояние, се издигаше като някакъв прекрасен мираж бяла, продълговата къща, характерна за тази част на Ню Хампшир. Покривът и первазите й бяха боядисани в зелено. Пред нея се простираше широка зелена морава, която се нуждаеше от окосяване. В единия край на поляната минаваше поточе. Лари долови ромоленото му — един омайващ звук. Покрай моравата се виеше каменна стена, която явно бележеше границите на имота, а до нея на равни интервали, бяха засадени високи брястове. Лари просто щеше да изпълни своя велик световен номер на пълзящата твар и щеше да се довлече до сянката, точно това щеше да направи. И когато се почувстваше малко по- добре… щеше да се изправи на крака, да отиде до поточето, да си пийне и да се измие. Сигурно миришеше ужасно. Ама на кого му пукаше? Кой изобщо можеше да го подуши сега, когато и Рита бе мъртва?
Дали тя все още лежи в онази палатка? Дали се бе подула? Той отново потъна в мрачни мисли. А къде другаде би могла да бъде? Да играе голф с Боб Хоуп в Палм Сприйнгс?
— Господи, та това е ужасно — прошепна Лари и пропълзя на отсрещната страна на пътя. Смяташе, че лесно ще се изправи, щом стигне сянката, но видя, че това ще му коства твърде големи усилия. Все пак събра достатъчно сили, за да се обърне и да хвърли крадешком поглед надолу по шосето, само за да се увери, че мотоциклетът няма да връхлети отгоре му.
На сянка температурата беше поне с пет градуса по-ниска и Лари въздъхна с облекчение. Докосна врата си и бързо отдръпна ръката си, като усети остра болка. Слънчево изгаряне? Да намери „Ксилокаин“. И други подобни глупости. Гори, бебче, гори. Уатс. Спомняш ли си Уатс? Още едно ехо от миналото. Цялата човешка раса бе само силно отекващо ехо от миналото.
— Човече, ти си болен — каза той, подпря глава на грапавия ствол на един бряст и затвори очи. Слънчевите лъчи, които проникваха през клоните на дървото, образуваха червени и черни фигурки зад затворените му клепачи. Ромолящият звук на течаща вода бе напевен и успокояващ. След минутка ще слезе до потока и ще се измие. Само след минутка.
Лари задряма.
Скоро дрямката се превърна в първия му истински дълбок, спокоен сън от много дни насам, неспохождан от кошмари. Отслабналият му гръден кош се повдигаше и се спускаше равномерно. Брадата правеше лицето му да изглежда още по-слабо. Това беше лице на измъчен човек, на самотник като по чудо спасил се от жестоко масово изтребление, което никой не би могъл да си представи. Малко по малко тревожните бръчки по загорялото му лице се поизгладиха. Лари пропадна в най-дълбоките бездни на съня, сви се там на кълбо като речна твар, която търси спасение от лятната жега в хладната дънна кал. Слънцето се спусна по- ниско.
Пищните храсти до поточето се раздвижиха и след малко оттам изскочи едно момче. Беше на тринадесет, а може би на десет години, но високо за възрастта си. Носеше само къси бели шорти. Имаше равномерен червеникавокафяв тен, с изключение на една бяла ивица точно над шортите му. Цялото му тяло бе покрито с ухапвания от комари. В дясната си ръка държеше касапски нож. Острието му беше тридесет сантиметра дълго, с остри зъбци и блестеше ярко на слънцето.
Леко приведено, момчето безшумно се приближи и застана точно зад Лари. Очите му бяха зелено-сини, с цвят на море и леко дръпнати, така че приличаше на китайче. Бяха безизразни, като очите на дивак. Момчето замахна с ножа.
— Не! — чу се тих, но твърд женски глас.
Момчето се полуизвърна, наведе встрани глава, наострило слух, но все още с вдигната ръка. Позата му беше въпросителна, но й издаваше разочарованието му, че са го спрели.
— Ще го наблюдаваме и ще решим — прозвуча отново гласът на жената.
Момчето се поколеба, местейки поглед от ножа към спящия и после пак към ножа с нескрито желание. Накрая се обърна и се скри сред храстите.
Лари спеше непробудно.
Когато се събуди, първо осъзна, че се чувства чудесно. Сетне усети глад. След миг му се стори, че слънцето някак не е на мястото си, сякаш се бе движило в обратната посока. После изпита страхотна нужда да се изпикае.
Изправи се, протегна се със силно изпукване на ставите и разбра, че не просто си беше дремнал, а бе спал през цялата нощ. Погледна часовника си и видя защо слънцето не бе там, където очакваше. Часът бе девет и половина сутринта. Беше гладен като вълк. В голямата бяла къща сигурно имаше храна. Консерви със супа и говеждо. Червата му къркореха.
Преди да се отправи към къщата, той клекна гол до потока и наплиска тялото си с вода. Забеляза колко много е измършавял. Не можеше да я кара така, ако искаше да продължи нататък. Изправи се, избърса се с ризата си и си обу панталона. Над водата стърчаха няколко камъка и той ги използва като брод, за да премине от другата страна. Когато стъпи на отсрещния бряг, изведнъж замръзна на мястото си и се загледа втренчено в гъстите храсти. Страхът, който дремеше в него, откакто се бе събудил, пламна внезапно като изсушен дънер, и пак така бързо угасна. Сигурно в храстите бе някоя лястовица, а може би дори лисица. Нищо повече. Лари се обърна и се отправи през моравата към голямата бяла къща.
Насред поляната в съзнанието му внезапно изскочи една мисъл, както мехурче въздух изплува на повърхността на водата. Тя се зароди без никакви усилия, без фанфарен зов, ала бе толкова съществена,
