— Тогава ела с мен. Да спим.
Момчето погледна ножа, после нея. Поне за момент дивото, жестоко изражение бе изчезнало от лицето му. Имаше вид на нещастно, изгубено дете, което просто си иска мечето или малкото одеялце, с което се бе завивало в креватчето си. Надин си помисли, че може би сега бе моментът да му вземе ножа, просто да прояви твърдост. Но какво ще последва? Дали той ще се развика? Бе крещял дълго, след като откаченият войник се изгуби от погледите им. Надаваше оглушителни нечленоразделни викове на гняв и ужас. Надин се запита действително ли иска да се запознае с мъжа, който спеше на верандата, ако подобни викове разкъсваха нощта.
— Ще тръгнеш ли с мен?
Джо кимна.
— Добре — прошепна тихо тя. Момчето се наведе и вдигна ножа от земята.
Върнаха се заедно в „лагера“ си и той се сгуши до нея доверчиво, забравяйки за натрапника, поне засега. Прегърна я и заспа. Надин почувства познатата болка ниско долу в корема си. Дълбока и всеобхващаща, това бе женска болка, за която нямаше лек.
Най-сетне заспа.
Събуди се измръзнала, схваната и изплашена в ранните часове на следващия ден. Не знаеше колко точно е часът понеже нямаше часовник. Страхуваше се, че Джо е изчакал тя да заспи и после се е промъкнал безшумно до къщата където е прерязал гърлото на спящия мъж. Джо вече не лежеше сгушен до нея. Тя се чувстваше отговорна за действията на момчето. Винаги изпитваше това чувство към малките, които не по своя воля бяха дошли на този свят, но ако наистина беше убил мъжа, тя щеше да му обърне гръб, Да отнемеш друг човешки живот сега, когато и без това загубите бяха огромни, бе най-големият и непростим грях, А и не можеше да продължи да се грижи за него сама, нуждаеше се от помощ. С Джо се чувстваше като в клетка със своенравен лъв. И той като лъвчетата не можеше или не искаше да говори, а само ръмжеше.
Надин седна и видя, че Джо все още е при нея — просто се беше поотместил встрани. Отново бе заел ембрионална поза, смучеше палеца си и в едната ръка стискаше дръжката на ножа.
В просъница Надин стана и се изпишка на тревата, после легна пак на одеялото. На следващата сутрин се питаше дали изобщо се е пробуждала през нощта, или всичко е било само сън.
„Дори да съм сънувал, сигурно сънищата са били хубави“ — помисли си Лари. Не помнеше нищо от тях. Чувстваше се като едно време и имаше усещането, че денят ще бъде добър Днес ще види океана. Той нави на руло спалния си чувал, привърза го към велосипеда, посегна към раницата и се вцепени.
Към къщата водеше тясна циментова алея, а от двете страни растеше висока трева. От дясната страна, съвсем близо до верандата, мократа от росата трева бе стъпкана. Когато изсъхнеше, стъблата щяха да се изправят, ала сега се виждаха ясно очертанията на човешки стъпки. Лари бе градско чедо, а и бе чел повече романи от Хънтър Томас отколкото от Джеймс Фенимор Купър, но трябваше да си сляп, за да не ги видиш. Ясно беше, че са били двама души — един едър и един дребен. По някое време през нощта се бяха промъкнали до мрежестата врата, за да го наблюдават. Самата мисъл го ужаси. Тази потайност не му допадаше, а още по-малко първите тръпки на възвръщащия се страх.
„Ако не се покажат скоро — помисли си той, — ще се опитам да ги заблудя.“ Тази мисъл му бе достатъчна, за да си възвърне отново самоувереността. Метна раницата на гърба си и се отправи на път.
Към обяд стигна магистрала № 1 в Уелс. Хвърли една монета и се падна тура. Зави надясно по магистралата, а монетата остана да лежи в праха на пътя. Джо я намери двадесет минути по-късно, привлечен от блясъка й, и се втренчи в нея, сякаш бе кристално кълбо, използвано от хипнотизатор. Сложи я в устата си, а Надин го накара да я изплюе.
Три километра по-нататък Лари за пръв път зърна океана. Огромното синьо чудовище днес бе кротко и мързеливо. Изглеждаше съвсем различно от гледката, разкриваща се от Лонг Айлънд. Там водата бе спокойна, укротена, скучна дори, а тук бе кобалтовосиня. Една след друга вълните прииждаха към брега и разяждаха скалите. Пяна, гъста като разбити белтъци, политаше във въздуха, сетне се разпръсваше над водата. Глухо отекваше тътенът на прибоя.
Лари остави колелото си и обхванат от силно вълнение, което не можеше да си обясни, се отправи към океана. Ето, успя да се добере до брега. Тук свършваше източната част на континента; тук свършваше земята.
Той прекоси някакво мочурище. Обувките му жвакаха във водата, събрана край растящата на туфи тръстика. Във въздуха се носеше уханието на плодородна земя. Когато се доближи до брега, тънкият слой почва под краката му отстъпи място на гранита, сивеещ се като оголена кост — този гранит, символизиращ почтеността на жителите на Мейн. В небето се носеха чайки — поразително бели на синия фон и тишината се нарушаваше единствено от техния писък. Никога досега не беше виждал толкова много птици на едно място. Сети се, че въпреки ослепително бялата си красота чайките се хранеха с мърша. Следващата мисъл, която му дойде наум, бе ужасяваща, но бе излязла на повърхността на съзнанието му, преди да успее да я потисне. „Напоследък храната им трябва да е била доста вкусна и обилна.“
Лари продължи да върви. Обувките му потракваха по изсушените от слънцето камъни, макар в пролуките между тях да бе вечно влажно от пръските. Там живееха миниатюрни раци и по брега, като останки от шрапнели, бяха разпръснати черупките им, захвърлени от чайките, които бяха изяли месото от вътрешността.
В следващия миг Лари стигна до ръба на скалата. Морският вятър връхлетя отгоре му с все сила, разрошвайки дългата му коса. Той вдигна лице и пое с пълни гърди свежата и чиста миризма на соленото синьо чудовище. Вълните, прозрачно синьосиви, отпърво се носеха бавно, към плиткото набираха скорост с гребени от гъста пяна, а към брега се слягаха и заприличваха на сметановата глазура на торта. Най-накрая се разбиваха самоубийствено в скалите, както правеха от незапомнени времена, самоунищожавайки се и наред с това унищожавайки микроскопична част от континента. Чуваше се силно боботене и трясък от навлизането на водата в някаква подводна пещера, издълбана с течение на вековете.
Лари погледна първо наляво, после надясно. Пред очите му се разкриваше една и съща гледка: вълни с пенести гребени, пръски, безкрайна оргия от цветове, която караше дъхът му да спре.
Намираше се накрай света.
Седна на скалата, провесил крака към бездната, чувстваше се леко зашеметен. Поседя така повече от половин час. Морският въздух събуди апетита му и той отвори раницата си. Нахрани се с удоволствие. Сините му дънки се бяха намокрили и потъмнели от пръските вода. Чувстваше се пречистен и свеж.
Тръгна обратно през мочурището, така потънал в собствените си мисли, че в първия миг му се стори, че отново чува писъка на чайките. Дори вдигна очи към небето и после осъзна, че това бе човешки вик. Страхът го сграбчи. Това е боен вик.
Огледа се и видя момче, което тичаше по шосето към него, като мускулите на краката му се изпъваха с всяка стъпка. В едната си ръка държеше дълъг касапски нож. Беше голо до кръста, краката му бяха изподраскани от малиновите храсталаци. В следващия миг от храстите край пътя изскочи жена и го последва. Беше много бледа и под очите й имаше тъмни сенки.
— Джо! — извика тя и се втурна след него. По лицето й бе изписана болка от усилието да го настигне.
Джо не й обърна никакво внимание, а продължи да тича. Босите му крака хвърляха нависоко пръски от мочурливата вода. Устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка. Бе вдигнал ножа високо над главата си и стоманата му проблясваше на слънцето.
„Това момче ще ме убие — помисли си Лари стъписано. — Това момче… какво съм му сторил?“
— Джо! — прозвуча пак умореният и отчаян вик на жената. Джо продължаваше да тича, скъсявайки разстоянието помежду им.
