Точно когато Лари си спомни, че е оставил пушката си до колелото, момчето се хвърли отгоре му.
В мига, когато то замахна с ножа, Лари излезе от вцепенението си. Отстъпи встрани, машинално вдигна крак и ритна силно с тежката си обувка нападателя в корема. Изпита единствено съжаление. Момчето бе така немощно, че веднага се преви. Беше страшновато на вид, но не бе силно.
— Джо! — извика Надин, но се спъна, падна на колене и изпръска бялата си риза с кал. — Не го наранявайте! Той е още дете! Моля ви, недейте! — Жената се изправи и с усилие продължи към тях.
Джо лежеше по гръб с разперени ръце и крака. Лари се приближи до него и настъпи китката на дясната му ръка, в която момчето държеше ножа.
— Пусни го, хлапе.
Момчето изсъска, после изкряка като пуяк и се озъби. Дръпнатите му очи гледаха гневно. Лари имаше чувството, че е настъпил ранена отровна змия. Усещаше как момчето се опитва да се освободи, независимо на каква цена, макар това и да му коства счупена ръка. Привдигна се леко и се опита да захапе Лари за крака през дебелия плат на мокрите му дънки. Той настъпи по-силно тънката китка на момчето и то извика, ала не от болка, а защото не искаше да се признае за победено.
— Пусни го, хлапе. — Джо не се предаваше.
Борбата между двамата сигурно щеше да продължи докато момчето успееше да освободи ръката си или докато Лари му я счупеше, ако Надин не бе стигнала най-сетне до тях, задъхана, препъвайки се от умора и цялата покрита с кал.
Без дори да погледне към Лари, тя падна на колене до Джо и каза тихо, но твърдо:
— Пусни го.
Лицето й бе потно, но спокойно. Надвеси се над разкривеното лице на Джо. Той понечи да я захапе като куче и продължи борбата. Лари се опита да запази равновесие. Вече не изпитваше жалост, защото съзнаваше, че ако момчето му се изплъзнеше, вероятно първо щеше да наръга жената.
— Пусни… ножа! — нареди Надин.
Момчето изръмжа. Пяна се появи между стиснатите му зъби. Петното от кал на дясната му буза приличаше на питанка.
— Ще те оставим сам, Джо. Аз ще те оставя. Ще тръгна с него, ако не бъдеш послушен.
Лари усети как ръката под крака му първо се стегна, после постепенно взе да се отпуска. Момчето погледна жената укорително и тъжно. После премести поглед върху Лари. В очите му видя изгаряща ревност и макар че се потеше обилно, усети как този поглед го смразява.
Жената продължи да говори на момчето със спокоен глас. Никой нямало да му стори нищо лошо. Ако остави ножа, всички ще бъдат приятели.
Лари усети как постепенно момчето престава да се съпротивлява, накрая пусна ножа. То остана проснато на земята, вперило поглед в небето. Беше се предало. Лари отмести крака си, наведе се бързо и взе ножа. Обърна се и го запрати нависоко. Острието се завъртя, хвърляйки отблясъци от слънчева светлина. Странните очи на Джо проследиха дългия му полет и от устните му се изтръгна болезнено стенание. С дрънчене ножът падна върху камъните на края на скалата, плъзна се по тях и падна във водата.
Лари пак се обърна към Надин и Джо. Жената разглеждаше отпечатъка от обувката върху ръката на момчето, която бе станала огненочервена. После вдигна очи и срещна неговите. В тях Лари видя само тъга.
Усети, че в него както обикновено се надига егоистичното желание да се оправдава. „Трябваше да го направя, не е моя вината, вижте госпожо, та той се опита да ме убие.“ Имаше чувството, че в тъжните очи на жената може да прочете познатия стар упрек: „Ти си кофти човек.“
Но в края на краищата не каза нищо. Такова бе положението и неговите действия бяха резултат от действията на момчето. Обаче като гледаше отчаяното хлапе, свито на кълбо и смучещо палеца си, обхванаха го съмнения дали дори и то бе причината за възникналата ситуация. А и изходът от нея можеше да е по-лош — един от двама им можеше да бъде ранен или дори мъртъв.
Затова не каза нищо. Продължи да гледа жената в очите и си помисли: „Променил съм се по някакъв начин, но не знам доколко.“ Изведнъж си спомни какво му бе разказал Бари Грейг за някакъв китарист от Лос Анжелес, който се казвал Джори Бейкър и бил адски точен, никога не закъснявал за репетиции и не пропускал прослушване. Като китарист не бил кой знае какъв талант като Ангъс Янг или Еди ван Хален, но бил професионалист. Едно време Джори Бейкър бил „двигателят“ на една група, „Спаркс“, която всички считали за особено обещаваща. Доста твърдият им звук се доближавал до този на „Кридънс“. Джори Бейкър бил автор и изпълнител на повечето песни. После катастрофирал, бил целият натрошен, постъпил в болница, тъпкали го с лекарства. Излязъл оттам с метална пластина в черепа си и пристрастен, както се пее в една песен на Джон Прайн. От обикновените болкоуспокояващи хапчета демерол преминал към хероина. На няколко пъти го арестували. Скоро се превърнал в един от многото наркомани, мотаещи се из улиците със схванати пръсти, целият в дрипи, просел край автогарите на „Грейхаунд“. Ала после само за някакви си осемнадесет месеца успял да се изчисти и повече не посегнал към дрогата. Но се променил. Повече никога не станал „двигател“ на група, но идвал винаги навреме на репетиции и прослушвания. Не говорел много, ала линията от боцканията с игла от вътрешната страна на ръката му била изчезнала. „Той оцеля“ — бе казал за него Бари Грейг. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш.
Или умираш.
„Аз също съм се променил — мина му смътната мисъл. — И оцелях.“
— Казвам се Надин Крос — рече жената. — Това е Джо. Приятно ми е да се запознаем.
— Лари Ъндърууд.
Ръкуваха се, усмихвайки се на цялата абсурдност на ситуацията.
— Да се върнем на пътя — предложи Надин.
Тръгнаха заедно. Когато се отдалечиха на няколко крачки, Лари се обърна и видя, че момчето не е помръднало, явно изобщо не бе разбрало, че се отдалечават.
— Ще дойде — промълви жената.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
Когато стигнаха до пътя, тя се препъна в банкета и Лари я хвана за ръката. Надин го погледна с благодарност и предложи:
— Може ли да седнем за малко?
— Разбира се.
Седнаха един срещу друг на магистралата. След малко Джо се изправи и се затътри към тях, забил поглед в босите си крака. Настани се малко встрани от тях. Лари го погледна крадешком и отново се обърна към Надин Крос.
— Вие ме следяхте.
— Значи си разбрал? Така и предполагах.
— Откога?
— Вече два дни. Бяхме се настанили в голямата бяла къща в Ипсъм. — Разбра по недоумяващото му изражение, че не си спомня къщата, и поясни: — До поточето. Ти заспа до каменната стена.
Лари кимна.
— А снощи двамата сте ме наблюдавали, докато спях на верандата. Може би за да проверите дали нямам рога и дълга червена опашка.
— Джо го направи. Когато открих, че го няма, тръгнах да го търся. Ти откъде разбра?
— От следите, които бяхте оставили по мократа трева.
— О! — възкликна тя и го погледна изпитателно, но Лари не отмести поглед, макар да му се искаше. — Не ни се сърди. Знам, че звучи абсурдно, след като Джо се опита да те убие, но той не е отговорен за действията си.
— Това ли е истинското му име?
— Не, аз го нарекох така.
— Прилича ми на дивак от телевизионен филм на „Нейшънъл джеографик“.
