Настрои китарата, докато в главата му се рояха спомените за Бари и Джони Маккол и Уейн Стъки. Тъкмо свършваше с настройването, когато Надин го потупа леко по рамото.
Джо стоеше до огъня, а в едната си ръка държеше угасналата и вече забравена пръчка. Странните му очи гледаха с нескрита възхита Лари и устата му бе широко отворена.
Много тихо, толкова тихо, че можеше да е просто мисъл, родена в главата му, жената промълви:
— Музиката може да омагьосва…
Лари подхвана хубава ритмична мелодия, стар блус, който бе научил навремето от фолкалбума на „Електра“.
„Първоначално е била изпълнявана от Кьорнер, Рей и Гловър“ — сети се той. Когато беше сигурен, че си е припомнил добре думите, запя и гласът му се разнесе по плажа. Пееше далеч по-добре, отколкото свиреше.
„Отдалеч ще ме съгледаш, скъпа, ще превърна твойта нощ във ден, щото съм тука, далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“
Джо се усмихваше щастливо, като човек, преживял прекрасна изненада. Лари си помисли, че момчето изглежда така, сякаш дълго бе страдало от ужасен сърбеж на гърба, на онова място между плешките, което не можеш сам да достигнеш, и най-сетне бе попаднало на някой, който знаеше точно как и къде да го почеше. Разрови се из потъналия в прах архив на своята памет и оттам изникна вторият куплет на блуса:
„Някои неща ги правя, маце, както другите мъже не могат, Те не знаят правилата, скъпа, не знаят как да завладяват. Но аз мога, щото съм далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“
Момчето го слушаше с открита и доволна усмивка, която, помисли си Лари, би могла да накара всяко момиче да се поотпусне. Премина към инструменталната част, докато се опитваше да си припомни следващия куплет. Не звучеше лошо. Изпод пръстите му се раждаха звуци — малко елементарни и крещящи, като евтини бижута, вероятно крадени, продавани на някой уличен ъгъл. Продължи да свири самоуверено, после премина на добре познатото „ми“ с три пръста. И понеже не можа да си спомни последния куплет, в който се пееше нещо за влаковете, повтори пак първия и млъкна.
Отново настъпи тишина. Надин се разсмя и заръкопляска. Джо хвърли пръчката, заподскача нагоре- надолу, надавайки радостни викове. Лари не можеше да повярва, че у момчето е настъпила такава промяна, и си каза, че не трябва да преувеличава станалото. Иначе рискуваше да се разочарова.
Музиката може да омагьоса и най-свирепия звяр.
Макар и неохотно той се усъмни дали наистина всичко е така просто. Джо размахваше ръце и Надин обясни жеста му.
— Иска да изсвириш още нещо. Нали ще го направиш?
— Би било чудесно. Кара ме да се чувствам по-добре. Много по-добре.
И така Лари изсвири своята песен „Тъжната Сали Фресно“, сетне „Трагедията в мината «Спригхил»“ и „Всичко е наред, мамче“ на Артър Крудъп. После премина към рокендрол парчета от едно време — „Джим Контето“, „Рок на двайсети етаж“ и „Блуана дойната крава“, като поддържаше ритъма на припева, доколкото можеше. Пръстите го заболяха и започнаха да изтръпват. Накрая изпълни песен, която му бе любима, „Безкраен сън“ на Джоди Рейнълдс.
— Повече не мога — каза той на Джо, който не помръдна по време на целия концерт. — Пръстите ми. — Лари му показа дълбоките бразди от струните и изпочупените си нокти.
Момчето протегна ръце към него.
Лари се поколеба за миг, после си помисли: „Какво пък.“ Подаде китарата на момчето.
— Нужна е доста практика.
Ала това, което последва, бе най-изумителното нещо в живота му. Момчето засвири „Джим Контето“ почти безгрешно, като вместо думи викаше нечленоразделно, като че ли езикът му бе залепен за небцето. Беше очевидно, че за пръв път хваща китара, Защото не дърпаше достатъчно силно струните и смяната на акордите не бе отчетлива. Звукът бе някак призрачен и приглушен, сякаш Джо свиреше на китара, натъпкана с памук. Иначе изпълнението му бе точно като това на Лари.
Когато свърши, момчето с изненада погледна пръстите си, сякаш искаше по тях да разбере как може да възпроизведе същата музика, която бе изпълнил Лари, макар и без да постигне същата острота на звука.
Лари чу собствения си глас, сякаш идващ отдалеко:
— Не дърпаш достатъчно силно струните, това е всичко. Трябва да ти излязат мазоли на върха на пръстите. А също и да използваш мускулите на лявата ръка.
Джо бе насочил цялото си внимание към него, но той не беше сигурен дали момчето го разбира. Обърна се към Надин с въпроса:
— Знаеше ли, че може да свири?
— Не. Изненадана съм не по-малко от теб. Като че ли е неоткрит гений, нали?
Лари кимна. Момчето изсвири „Всичко е наред, мамче“, като възпроизведе и най-тънките нюанси в изпълнението на Лари. На моменти мелодията излизаше някак глухо, защото Джо спираше с пръсти вибрациите на струните.
— Дай да ти покажа как — каза Лари и протегна ръце към китарата. Джо веднага присви недоверчиво очи. Младият мъж си помисли, че момчето сигурно добре помни как бе запратил ножа му в океана. То се отдръпна назад, стискайки здраво китарата. — Добре. Твоя е. Когато пожелаеш да ти предам някой урок, само ми кажи.
Момчето извика доволно и побягна по плажа. Държеше китарата високо вдигната над главата си, като обект на жертвоприношение.
— Ще я счупи на парчета — обади се Лари.
— Съмнявам се — отвърна Надин.
Лари се събуди по някое време през нощта и се повдигна на лакът. Очертанията на тялото на Надин се губеха под три одеяла в близост до угасналия огън. Точно срещу него лежеше Джо. Той също се бе покрил с няколко завивки, но главата му беше открита. Беше налапал палеца си, краката му бяха свити към корема, а между тях беше стиснал здраво китарата. Изумен, Лари впи поглед в него. Бе му отнел ножа и сега Джо се бе привързал към китарата. Чудесно. Не можеш да наръгаш някого с китара, въпреки че с нея можеш да нанесеш удар. С тази мисъл отново заспа.
Когато се събуди на следващата сутрин, Джо седеше на един камък с китарата на скута си, потопил босите си крака във водата. Свиреше „Тъжната Сали Фресно“. Вече бе много по-добър. Надин се събуди след двадесетина минути и го дари със сияйна усмивка. Лари забеляза, че тя е наистина доста привлекателна жена, и в тази връзка в съзнанието му се появи стих от песен на Чък Бери: „Надин, скъпа, това ти ли си?“
— Дайте да видим какво имаме за закуска — обърна се той към двамата.
Отново запали огъня и тримата се скупчиха около него, за да прогонят нощния студ. Надин направи овесена каша със сухо мляко и пиха силен чай от метални канчета като бездомниците. Джо през цялото време държеше китарата на скута си. На два пъти Лари му се усмихна. Помисли си, че не може да не харесаш някой, който обича музиката.
Продължиха с велосипедите на юг по магистрала № 1. Джо караше точно по осевата линия и понякога ги изпреварваше с близо два километра. Веднъж го завариха да кара бавно по края на пътя и да яде боровинки, като ги подхвърляше високо нагоре и после ги улавяше с уста безпогрешно. Час след това го намериха, седнал до един паметник в чест на Войната за независимост, да свири „Джим Контето“.
Към единадесет часа наближиха някакво градче на име Огънкуит. Но пътят към него бе преграден от три големи, оранжеви боклукчийски камиона. Отзад на единия камион лежеше разложен и наяден от гарваните
