труп на човек. Изминалите десет горещи дни си бяха свършили работата. Там, където тялото не бе покрито, с дреха, се виждаха пълчища пъплещи червеи.
Надин извърна поглед и попита:
— Къде е Джо?
— Не знам. Сигурно някъде напред.
— Не бих искала да види това. Дали вече го е зърнал?
— Вероятно.
Докато пътуваха по магистрала № 1 от Уелс насам, на няколко пъти на Лари му направи впечатление, че няма почти никакви коли, а това бе главна пътна артерия. Едва ли бяха видели повече от две дузини. Сега разбра причината. Хората от градчето бяха завардили пътя, така че вероятно стотици, а може би и хиляди коли се намираха в другия му край. Лари прекрасно знаеше какво изпитва Надин. Добре щеше да бъде, ако можеха да спестят на момчето тази гледка.
— Но защо са блокирали пътя? Защо им е притрябвало да го правят?
— Сигурно са се опитали да затворят града си за чужди хора. Предполагам и в другия му край ще открием подобна барикада.
— Има ли и други трупове?
Лари остави колелото си и отиде да провери.
— Още три.
— Добре, няма да гледам към тях.
Младият мъж кимна. Продължиха нататък покрай камионите. Тук пътят се виеше близо до океана и от брега полъхваше хладина. Една до друга се издигаха грозни летни вили. „Нима хората идват да почиват тук през ваканциите?“ — учуди се Лари. Все едно да си заведат децата в Харлем и да ги оставят да се къпят под пръскачките за трева.
— Никак не са красиви, нали? — попита Надин. Вече бяха навлезли навътре в евтиния летен курорт. Заобикаляха ги бензиностанции, крайпътни заведения за пържени миди, мотели, боядисани в отвратителни пастелни тонове, игрища за миниголф.
Лари изпитваше противоречиви чувства. От една страна, го дразнеше натрапчивата грозота, родена от ограничени мозъци, които бяха превърнали тази прекрасна, величествена и дива част от крайбрежието в огромен крайпътен увеселителен парк. Ала някъде по-надълбоко в съзнанието си долови шепота на отминалите лета и видя хората, които бяха идвали тук: дамите със слънчеви шапки и твърде тесни за наедрелите им задни части къси панталони; колежанчета по пуловери за ръгби на червени и черни райета; момичета по бански и платнени сандали; ревящи дечица с изпоцапани от сладолед лица. Това бяха обикновените американци и когато се движеха на групи, около тях се създаваше някаква особена, макар и непривлекателна, романтична атмосфера, независимо дали се намираха в скиорска хижа в Аспен или повтаряха своите прозаично-мистериозни ритуали на лятната отпуска покрай магистрала № 1 в Мейн. Сега всички бяха мъртви. Гръмотевична буря явно бе откъртила голям клон от едно дърво, който бе счупил огромна светлинна реклама. Тревата бе пораснала и бе на път да погълне игрището за миниголф. В продължение на стотина километра между Портланд и Портсмут се бе простирал този увеселителен парк, който сега пустееше, обитаван от духове, сякаш всичките му механизми бяха излезли от строя.
— Да, не са красиви, но някога са били наши. Наши са били, макар и никога да не сме идвали тук. Сега вече не съществуват.
— Но не завинаги — каза спокойно Надин и Лари се обърна да я погледне. Лицето й бе открито и ведро. Впечатляващата й прошарена, дълга коса бе сресана назад и челото й сякаш излъчваше светлина. — Не съм религиозна, но ако бях, щях да кажа, че това, което се случи, е Божие наказание. След сто или двеста години всичко отново ще ни принадлежи.
— Тези камиони няма да изчезнат за двеста години.
— Те не, но пътят — да. И камионите тогава ще стоят насред някое поле или гора и там, където сега са гумите им, Ще са израсли полски цветя. Вече няма да са камиони, а просто предмети, сътворени някога от човешката ръка.
— Мисля, че грешиш.
— Защо?
— Защото ние търсим други живи хора. Защо смяташ, че го правим?
Тя му хвърли тревожен поглед.
— Ами… защото така трябва. Хората се нуждаят един от друг. Ти не почувства ли тази нужда, когато беше сам?
— Да. Ако не сме заедно, ще полудеем от самота. Когато сме заедно, си действаме на нервите. Когато сме заедно, си построяваме летни вили, заемащи километри от океански бряг и в събота вечер се бием и стреляме по баровете. — Лари се засмя невесело и звукът отекна в тишината. — Няма отговор на тази загадка. Сякаш сме затворени в яйце. Хайде да вървим. Джо сигурно е някъде пред нас.
Тя не помръдна, а остана загледана със същата тревога. още миг в гърба на Лари, който потегли пред нея. После го последва. Невъзможно е да е прав. Напълно невъзможно! За да се случи тази чудовищна катастрофа, трябва да има някаква основателна причина, иначе всичко губеше смисъл. Дори това, че още бяха живи.
Джо не се беше отдалечил много. Намериха го седнал върху капака на един син форд. Разглеждаше порносписание, което бе измъкнал отнякъде. С известно чувство на неудобство Лари забеляза, че момчето има ерекция. Хвърли крадешком поглед към Надин, но тя бе извърнала очи. Може би нарочно.
Когато стигнаха до колата, младият мъж попита:
— Идваш ли?
Джо остави списанието, издаде някакъв гърлен въпросителен звук и посочи небето. Лари мигновено вдигна очи, мислейки, че момчето е видяло самолет. Но в този момент Надин извика:
— Не небето! Плевнята! — Гласът й прозвуча пискливо от вълнение. — На плевнята! О, благодаря на Бога, че си с нас, Джо! Ако не беше ти, никога нямаше да го забележим!
Надин пристъпи към Джо и го прегърна. Лари се извърна към плевнята и видя белите букви, които изпъкваха ясно на покрива от избелели дъски:
ЗАМИНАВАМЕ ЗА СТОВИНГТЪН ЗА ЕПИДЕМИОЛОГИЧНИЯ ЦЕНТЪР
Следваше упътване за пътищата до Стовингтън… Най-отдолу пишеше:
НАПУСКАМЕ ОГЪНКУИТ НА 2 ЮЛИ 1990
ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР ФРАНСИС ГОЛДСМИТ
— Боже мили, навярно е щял да се пребие, докато е пишел нейното име! — възкликна Лари.
— Епидемиологичния център! — извика Надин, без да му обърне внимание. — Как не се сетих! Четох статия за него в едно списание само преди три месеца! Отишли са там!
— Ако още са живи.
— Живи ли? Разбира се, че са живи. До втори юли епидемията беше приключила. А щом са могли да се покатерят на покрива на плевнята, значи не са били болни.
— Да, поне единият е бил в доста добро настроение — съгласи се Лари, усещайки, макар и неохотно, как стомахът му се свива от вълнение. — И като си помисля, че минах през Върмонт…
— Стовингтън се намира доста встрани от магистрала № 9 — каза разсеяно Надин, без да сваля поглед от плевнята. — Въпреки това сигурно вече са пристигнали. 2 юли беше преди две седмици. — Очите й искряха. — Лари, дали в този център има и други хора? Не мислиш ли, че може да има? Щом знаят всичко за карантини, стерилност и така нататък. Сигурно търсят начини за лечение, нали?
— Не знам — отвърна предпазливо той.
— Разбира се, че е така — възкликна нетърпеливо жената. Досега не я бе виждал толкова развълнувана, дори когато Джо прояви невероятния си музикален талант. — На бас се хващам, че Харолд и Франсис са открили десетки хора, може би дори стотици. Трябва да тръгнем веднага. Най-краткият път дотам е през…
— Чакай малко. — Хвана я за рамото.
