Старки затвори очи. Помисли си, че Вик Хамър е… беше… негов зет. Как да го каже на Синтия? Съжалявам, Синди. Днес Вик се гмурна в безкрайните дълбини на чиния студен бульон от готови кубчета. Хайде сега, друсни му едно. Разбираш ли, много тъп номер стана. Някой сбъркал с една кутия. Друг пък забравил да дръпне ръчката, която щеше да изолира базата. Само четирийсет и шест секунди закъснение, но се оказаха достатъчни. В нашите среди на тия кутии им викат „дървеници“. Произвеждат се в Портланд, щат Орегон, военна поръчка номер 164480966. Частите се сглобяват поотделно от жени-специалистки, тъй че никоя да не знае какво произвеждат всъщност. Може би една от тях е мислила какво Ще сготви за вечеря, а онзи, който трябвало да я надзирава, може да е мислил как ще продаде старата си кола. Така или иначе, Синди, последното съвпадение е, че в наблюдателен пост номер четири някой си Кемпиън видял как цифрите почервеняват — тъкмо навреме, за да изскочи навън, преди вратите да се затворят автоматично. После грабнал семейството си и избягал. Минал през портала само четири минути преди сирените да нададат вой и да изолираме цялата база. И цял час никой не се сетил да го потърси, защото в наблюдателните постове няма камери — когато пазиш пазачите, все някъде се налага да спреш, иначе всички на тоя проклет свят ще станат тъмничари. Предполагали, че Кемпиън просто си седи там и чака детекторите да определят кои зони са заразени. Това му дало преднина, а той бил достатъчно умен, за да кара по селските пътища и имал достатъчно късмет, за да не закъса по някой от тях. После взели да умуват над решението дали да уведомят щатската полиция или ФБР, прехвърляли топката насам и натам, нагоре и надолу, а когато се намерило кой да реши, онзи тиквеник — онзи
— Благодаря ти, Лен — каза Старки. — Били, искаш ли…
— Ще се кача горе след десет минути. Искам да свикаш заседание на щаба след четвърт час. Ако спят, изритай ги от леглата.
— Слушам, сър.
— И, Лен… — Да?
— Радвам се, че точно ти ми каза.
— Да, сър.
Крейтън излезе. Старки погледна часовника си, после пристъпи към вградените монитори. Включи номер две, стисна ръце зад гърба си и замислено се загледа към безмълвната закусвалня на проект „Синева“.
5.
Лари Ъндърууд зави зад ъгъла и успя да паркира своя датсун между един пожарен кран и нечия изоставена таратайка. Отстрани имаше претъпкана кофа за боклук и той опита да си внуши, че не е видял вкочанената мъртва котка и плъха, който ръфаше бялата козина по корема й. Плъхът бе изчезнал толкова бързо, стреснат от фаровете, че наистина можеше да му се е привидял. Но котката беше там. „А щом приемаш едното, ще трябва да приемеш и другото“ — помисли Лари, докато изключваше двигателя. Някой май беше казал, че в Париж имало най-много плъхове. Остаряла канализация и прочие. Но и Ню Йорк не му отстъпваше. А доколкото помнеше от тъжните дни на детството си, не всички плъхове в Ню Йорк бяха четириноги. Всъщност защо, по дяволите, седеше пред тази занемарена каменна сграда и разсъждаваше за разни гризачи?
Само преди пет дни, на 14 юни, беше в слънчевата Южна Калифорния, прославена с поразително количество празноглавци, безброй смахнати религии, хиляди нощни дискотеки и знаменития Дисниленд. В четири без петнайсет тази сутрин бе пристигнал на другия океански бряг, след като плати таксата за минаване по моста Трибъроу. Ръмеше унил дъждец. Само в Ню Йорк летният дъжд може да бъде тъй безмилостно унил. През пълзящите по стъклото капки Лари виждаше как над източния хоризонт се надига жалко подобие на зора.
Може би „Янките“ щяха да имат мач тия дни. Заради това поне би си струвало да дойде. Просто отскача с метрото до стадиона, пие бира, дъвче хот-дог и зяпа как „Янките“ пердашат някой отбор от Кливланд или Бостън…
Мислите му се зареяха и когато се опомни, наоколо вече просветляваше. Часовникът на таблото показваше 6:05. Май беше задрямал. Оказа се, че наистина е имало плъх. Беше се завърнал. И бе успял да изгризе страхотна дупка в корема на мъртвата котка. Лари усети как му призлява на празен стомах. Накани се да натисне клаксона, за да пропъди плъха, но стражата от кофи за боклук пред задрямалата сграда го накара да се откаже.
Смъкна се малко по-надолу върху седалката, за да не гледа закуската на плъха. Само хапвам мъничко, мой човек, и веднага изчезвам в каналите. На стадиона ли си довечера? Може и да те видя там, братче. Ама ти надали ще ме видиш.
Фасадата на зданието беше нашарена със загадъчни и зловещи драсканици: ЧИКО 116, ЗОРО 93, МАЛКАТА АБИ № 1! Някога, още преди смъртта на баща му, това беше приличен квартал. Тогава две каменни кучета пазеха стълбището пред входа. Година преди да потегли за Калифорния, неизвестни вандали бяха разбили дясното от лапите нагоре. Днес единствената останка от кучетата беше самотна задна лапа отляво. Тялото, което някога бе подкрепяла, сега беше изчезнало и може би красеше склада за крадени вехтории на някой пуерториканец. Кой знае дали не го бе задигнал ЗОРО 93 или МАЛКАТА АБИ № 1! Или пък през някоя безлунна нощ плъховете го бяха отмъкнали към изоставените подземни галерии. Току- виж се окажеше, че са отмъкнали и майка му. Крайно време бе да се качи горе и да види дали името й още е изписано върху пощенската кутия на апартамент 15, но се чувстваше прекалено изморен.
Не, засега просто ще подремне с надеждата, че към седем часа последните остатъци от възбуждащи хапчета в кръвта му ще го събудят. После ще провери дали майка му още живее тук. Дали пък не би било по-добре да се окаже, че вече я няма? Може би тогава даже „Янките“ няма да го задържат. Просто ще се настани в хотел „Билтмор“, ще си отспи два-три дни и ще поеме обратно към златния запад. Когато седиш под дъжда в мъгляво утро с изтръпнали крака и замаяна глава, Ню Йорк е не по-чаровен от мъртва курва.
Мислите му отново се зареяха, този път към последните девет седмици, опитвайки да открият разковничето, което би обяснило всичко и най-вече как може човек шест години да блъска глава в стените, да свири по разни клубове, да прави пробни записи, да чука на всички врати и тъй нататък, а сетне изведнъж успехът да съзрее за някакви си девет седмици. Но да го разбере, беше като да глътне футболна топка. Знаеше, че трябва да има отговор, трябва да има обяснение, което би му помогнало да прогони ужасната мисъл, че всичко е било просто каприз, прищявка на съдбата, както казваше Дилан. Докато разсъждаваше, той задряма с кръстосани ръце и като глух, зловещ подтекст в мислите му се вля още нещо — едва доловима нотка на електронен синтезатор, която поражда главоболие и зловещо предчувствие: плъхът, който ръфа умрялата котка. Хрус-хрус, какво толкова, бе, само си търся нещо вкусничко. Това е законът на джунглата, мой човек, дето се вика, с вълци щом живееш…
Всъщност всичко бе започнало преди осем месеца. Тогава свиреше заедно с „Парцаливците“ в един клуб в Бъркли и му се обади някакъв човек от „Кълъмбия“. Не беше важна клечка, обикновен работяга от „фабриките за мечти“. Нийл Даймънд искал да запише една от песните му — „Скъпа, де го твоя мъж?“.
Даймънд подготвял нов албум — все негови песни освен едно старо парче на Бъди Холи, „Пеги Сю се венчава“ и евентуално тая песничка на Лари Ъндърууд. Та, ако искал, Лари можел да дойде за една проба и да се включи в записа. На Даймънд му трябвала втора акустична китара, а пък песента му допадала.
Лари се съгласи.
Записът продължи три дни. Мина чудесно. Лари се запозна с Нийл Даймънд, Роби Робъртсън и Ричард Пери. Отпечатаха името му на вътрешната обложка и му платиха по профсъюзните тарифи. Но „Скъпа, де го твоя мъж?“ така и не влезе в албума. Вечерта на втория ден Даймънд композира нова песен и веднага я записаха.
„Жалко — рече онзи от «Кълъмбия». — Случва се. Знаеш ли какво — защо не вземеш все пак да я
