запишеш? Ще видя какво може да се направи.“ Лари записа песента и отново се озова на улицата. В Лос Анджелес бяха настъпили тежки времена. Падаше по-някой запис, но доста рядко.
Накрая си намери вечерна работа в един ресторант. Свиреше разни парчета от рода на „Тихичко си тръгвам“ и „Лунната река“, докато по масите дърти дебелаци разговаряха за бизнес и се тъпчеха с италиански гозби. Когато му хрумнеха нови песни, бързаше да ги запише на късчета нотна хартия, защото иначе объркваше всичко или направо ги забравяше, щом вземеше да дрънка и да припява „ммммм-ммммм- та-да-ммммм“ с мазния глас на Тони Бенет. Чувстваше се последен глупак. Напоследък му се струваше, че музиката го преследва навсякъде — дори в асансьорите и магазините.
А сетне, само преди девет седмици, ненадейно му се обади човекът от „Кълъмбия“. Искали да пуснат малка плоча с неговата песен. Съгласен ли е да дойде за запис? „Дадено — рече Лари. — Ще стане.“ И един хубав ден посети студиото на „Кълъмбия“ в Лос Анджелес, за около час записа „Скъпа, де го твоя мъж?“, а за другата страна на плочата предложи една песен, която бе измислил за „Парцаливците“ — „Джобен спасител“. Човекът от „Кълъмбия“ извади чек за петстотин долара и екземпляр от договор, който обвързваше най-вече самия Лари. После му стисна ръката, каза, че е било много приятно да се запознаят, усмихна се кисело при въпроса, дали плочата ще има успех и изчезна. Беше прекалено късно за осребряване на чека, тъй че Лари просто го прибра в джоба си и отиде да свири в ресторанта. Малко преди почивката изпя и „Скъпа, де го твоя мъж?“. Никой не обърна внимание, освен собственика, който му каза тия негърски дивотии да ги запази за метачите.
Преди седем седмици човекът от „Кълъмбия“ пак се обади и му каза да си купи новия брой на „Билборд“. Лари хукна към най-близкия вестникар. „Скъпа, де го твоя мъж?“ беше между трите най-перспективни хита на седмицата. Певецът позвъни в „Кълъмбия“ и неговият погнат го запита дали е навит да обядва с някоя от големите акули. Да поговорят за евентуален албум. Всички били много доволни от „Скъпа, де го твоя мъж?“, която вече излизала на първо място в радиокласациите на Детройт, Филаделфия и Портланд. Май щяла да се наложи и по други места. Вече четири вечери наред печелела слушателските предпочитания в нощното предаване на една детройтска радиостанция. Никой не вярвал, че Лари Ъндърууд е бял.
На вечерята Лари се напи и изобщо не усети вкуса на сьомгата. Околните го приеха съвсем нормално. Един от големите шефове заяви, че не би се учудил, ако догодина „Скъпа, де го твоя мъж?“ спечели наградата „Грами“. Сладки думи! Той имаше чувството, че сънува, и на връщане към апартамента си бе твърдо уверен, че всеки момент ще го прегази камион, за да сложи край на цялата работа. На вечерята му връчиха нов чек, този път за 2500 долара. Когато се прибра, Лари грабна телефона и почна да върти наред. Най-напред се обади на Морт Грийн, наричан Джино, за да му съобщи, че ще трябва някой друг да свири „Жълта птица“, докато разни дебелаци преживят скапани италиански гозби в неговия ресторант. После се свърза с всички, за които успя да се сети, включително и Бари Григ от „Парцаливците“. Накрая излезе и се напи до козирката.
Преди месец и половина плочата влезе в стотицата на „Билборд“. С летящ старт — под номер осемдесет и едно. През тази седмица истинската пролет навести Лос Анджелес и в един искрящ майски ден, когато океанската синева и белотата на сградите парят очите, Лари за пръв път чу песента си по радиото. Заедно с трима-четирима приятели и поредното момиче беше смръкнал мъничко кокаин. Тъкмо излизаше от кухничката с пакет курабийки, когато из хола се разнесе познатият възглас на водещия:
— Божичко, ами че това съм аз — избъбри той. Изтърва курабийките и зяпнал и вкаменен, посрещна ръкоплясканията на приятелите си.
Преди четири седмици песента стигна до седемдесет и трето място в класацията на „Билборд“. Започваше да му се струва, че е попаднал в един от ония неми филми, където всичко става с главоломна бързина. Телефонът не спираше да звъни. От „Кълъмбия“ пищяха за албум, искаха да се възползват от успеха. От А&R някакъв смахнат се обаждаше по три пъти на ден да каже, че на всяка цена държи да го запише
Накрая Лари не издържа и уведоми любителя на чудовища, че ако му предложат избор: да запише „Давай, мързелане“ или да го вържат и да му направят клизма с кока-кола, ще предпочете клизмата. После затвори телефона.
И така продължи без прекъсване. В омаяните му уши се лееха уверения, че това ще бъде най- страхотният запис за последните пет години. Преследваха го тълпи от агенти на всевъзможни фирми. Всички изглеждаха хищни и прегладнели. Той започна да взима стимулиращи хапчета и имаше чувството, че песента му звучи навсякъде. Едно съботно утро я чу сред първите в класацията и цял ден не можа да повярва, че е истина.
Вече нямаше начин да се отлепи от Джули — момичето, с което ходеше още като неизвестен музикант по ресторантите. Тя непрекъснато го запознаваше с разни хора, най-често скучни и нежелани. Гласът й започна да напомня гласовете на търговските агенти. След една дълга и ожесточена свада Лари най-сетне успя да скъса с нея. Преди да си тръгне, тя се разкрещя, че както се надувал, скоро нямало да може да мине през вратата на никое студио, че й дължал петстотин долара за наркотици и че бил ужасен досадник. Заплашваше да се самоубие. Когато остана сам, Лари се чувстваше като след тежък бой с възглавници, напоени с отровен газ.
Преди три седмици започнаха да записват албума и Лари намери сили да отхвърли повечето препоръки от типа „за твое добро“. Използваше всяка дребна пролука в договора. Ангажира трима души от „Парцаливците“ — Бари Григ, Ал Спелман и Джони Маккол — и още двама музиканти, с които бе работил преди, Нийл Гудман и Уейн Стъки. Записаха албума за девет дни — от студиото не им отпуснаха нито секунда повече. От „Кълъмбия“ искаха да планират албума с прогноза за двайсет седмици кариера, като се започне от „Скъпа, де го твоя мъж“ и се завърши с „Давай, Мързелане“. Лари искаше нещо повече.
Върху обложката отпечатаха снимка на Лари, излегнал се сред пенест облак в старинна чугунена вана на лъвски крачета. На плочките отгоре една секретарка от „Кълъмбия“ бе изписала с червило: „ДЖОБЕН СПАСИТЕЛ“ и „ЛАРИ ЪНДЪРУУД“. Отначало началството настояваше да нарекат албума „Скъпа, де го твоя мъж?“, но Лари отказа категорично и накрая трябваше да се задоволят с лента, уведомяваща, че плочата СЪДЪРЖА И ЗНАМЕНИТИЯ ХИТ.
Преди две седмици, когато песента достигна четирийсет и седмо място, започна голямата веселба. Лари нае вила на плажа в Малибу и оттам нататък спомените му ставаха мъгляви. Разни хора непрекъснато влизаха и излизаха — все повече и повече. Между тях имаше и познати, но мнозинството бяха абсолютно загадъчни типове. Спомняше си как разни агенти настояваха да „осигурят великото му бъдеще“. Спомняше си как някаква хлапачка се натряска и гола-голеничка хукна с писъци по плажа. Спомняше си как смъркаше кокаин и го прокарваше с текила. Спомняше си как преди около седмица една сутрин го събудиха, за да чуе как Кейси Кейсъм обявява дебюта на неговата песен под номер трийсет и шест в „Американ топ форти“. Спомняше си, че непрекъснато гълташе червени хапчета и когато получи по пощата чек за четири хиляди долара, веднага го трампи с някого срещу датсуна.
А преди шест дни, на 13 юни, Уейн Стъки го покани да се разходят по брега. Беше едва девет сутринта, но във вилата работеха два телевизора и стереоуредба, а в игралната зала в сутерена май продължаваше някаква оргия. Лари седеше само по слипове на креслото в хола и опулен като бухал, се мъчеше да чете
