— Господи, благодарим Ти за този дар, който ще получим благодарение на Твоята щедрост. Благослови тази свиня, която ще ни нахрани, амин. Отдръпнете се, момчета, да не ви опръска кръвта.
Тя преряза гърлото на прасето с един замах. Някои неща човек никога не забравя, независимо на колко години е. Старицата отстъпи бързо назад и извика:
— Запалили ли сте огъня на двора? Сложили ли сте казана? Трябва ни гореща вода.
— Да, госпожо — отвърна Дик почтително, без да откъсва поглед от прасето.
— Намери ли четките? — обърна се Абигейл към другия мъж.
Ралф извади две големи четки с твърди, жълти косми.
— Тогава го занесете и го сложете във водата. След като поври повечко, ще го изчегъртате хубаво с четките и след това ще му свалите кожата така лесно, все едно белите банан,
И двамата пребледняха пред тази перспектива.
— Я по-бодро — смъмри ги Абигейл. — Не можете да го ядете с кожуха му, трябва първо да го съблечете.
Мъжете се спогледаха, преглътнаха шумно и се заловиха с прасето. Свършиха работата около три часа следобед, в четири вече се бяха прибрали с една кола месо в дома на старицата и за вечеря имаха пресни свински пържоли. Двамата мъже нямаха апетит, ала Абигейл изяде цели две. Услади й се най-вече хрупкавата сланинка, която сдъвка с изкуствените си зъби. Нищо не може да се сравни с прясното месо, което сам си си доставил.
Вече минаваше девет. Джина спеше и Том Кълън бе задрямал в люлеещия се стол на майка Абигейл. На запад беззвучно проблясваха мълнии. Останалите се бяха събрали в кухнята. Ник излезе да се поразходи. Абигейл знаеше добре какво го измъчва и му съчувстваше с цялата си душа.
— Ама наистина ли си на сто и осем? — попита Ралф, като си спомни нещо, което им бе казала сутринта, когато се отправиха на заколението.
— Почакай малко. Ще ти покажа нещо, господинчо — отвърна тя, отиде в спалнята, извади от чекмеджето на скрина си писмото от президента Рейгьн, поставено в рамка. Занесе го в кухнята и го сложи в скута на Ралф. — Прочети това, сине — каза му гордо.
Ралф зачете: „… По повод на Вашата стогодишнина… една от седемдесет и двамата доказани столетници в Съединените американски щати… петата по ред най-възрастна републиканка в Съединените американски щати… честито и най-сърдечни пожелания, президент Роналд Рейгьн, 14 януари 1982 година.“
— Мамка му ст… — подхвана Ралф, после се усети и се изчерви от смущение. — Извинете ме, госпожо.
— Колко неща сте видели само! — възкликна Оливия.
— Нищо не може да се сравни с това, което видях през последния месец. И с това, което очаквам да видя занапред.
Вратата се отвори и Ник влезе. Прекъснаха разговора си сякаш бе средство само да убият времето, докато чакаха появяването на глухонемия. Старицата видя по изражението на лицето му, че Ник е взел решение и предположи какво е то. Той й подаде един лист, на който бе писал, застанал прав до Том вън на терасата. Тя протегна ръка и от разстояние успя да прочете написаното: „Добре ще е да тръгнем утре за Боулдър.“
Старицата вдигна поглед към Ник и кимна бавно. Предаде листчето на Джун Брънкмейер, която го прочете и после го подаде на Оливия.
— Да, и аз мисля така — каза Абигейл. — И на мен също не ми се иска, но така ще е най-добре. Какво те накара да вземеш това решение?
Ник сви рамене почти ядосано и я посочи с пръст.
— Така да бъде — каза Абигейл. — Осланям се на вярата си в Бога.
„Де и аз да можех“ — помисли си Ник.
На следващата сутрин, 26 юли, след кратко обсъждане, Дик и Ралф се отправиха за Колъмбъс с пикапа.
— Не ми се иска да го сменям с друга кола, но щом казваш, Ник, ще го направя.
„Върнете се колкото може по-скоро“ — написа Ник.
Ралф се изсмя и огледа двора. Джун и Оливия перяха дрехи в голямо корито, като ги търкаха върху стара дъска за пране. Том тичаше из царевицата и плашеше гарваните — едно занимание, което явно страшно го забавляваше. Джина си играеше с неговите колички. Старицата дремеше и похъркваше, седнала в люлеещия се стол.
— Много си се разбързал да си пъхнеш главата в торбата, Ники.
„А каква друга алтернатива имаме?“ — написа в отговор глухонемият.
— Вярно е. Няма смисъл само да се мотаем. Кара те да се чувстваш съвсем безполезен. Ако не гледа с надежда към бъдещето, човек никога не се чувства добре, не си ли забелязал?
Младият мъж кимна.
— О’кей. — Ралф го потупа по рамото и се обърна. — Дик, готов ли си?
Том Кълън дотича при тях. По русата му коса и по дрехите му беше полепнала царевична коса.
— И аз! Том Кълън иска също да се вози! Бога ми, да!
— Хайде, качвай се — отвърна Ралф. — Ама целият си изцапан. И още ли не си хванал някой гарван? Дай да те изтупам.
Глупаво усмихнат, Том се остави да го изчистят. Ник си помисли, че последните две седмици трябва да са били най-щастливите в живота на слабоумния. Беше с хора, които го приемаха такъв, какъвто е, и дори искаха да са с него. И как не? Можеше и да е слабоумен, ала все пак беше относителна рядкост в този нов свят — живо човешко същество.
— Доскоро, Ники — извика Ралф и седна зад волана.
— Доскоро, Ники — повтори Том Кълън като ехо.
Той ги проследи с поглед, докато пикапът се изгуби. После влезе в бараката, намери стара щайга и кутия с боя. Откърти една дъска от щайгата и я закова на дълъг прът. После ги занесе на двора, потопи четката в боята и с голямо старание написа нещо върху дъската. Джина следеше внимателно действията му, сетне попита:
— Какво пише?
— „Отиваме в Боулдър, Колорадо. Ще се движим по второкласни пътища, за да избягваме задръстванията. Слушайте радио на обхват 14.“ — прочете Оливия.
— Какво означава това? — попита Джун, която се бе приближила до тях. Тя взе Джина на ръце и двете наблюдаваха Ник, който заби пръта точно на черния път пред двора на майка Абигейл. Зарови го доста надълбоко. Единствено силен вятър можеше да го събори. Естествено и тук можеше да се разрази буря. Сети се за торнадото, което насмалко щеше да ги убие с Том, и за ужаса, който бяха изживели в подземието.
Ник написа нова бележка и я подаде на Джун. „Дик и Ралф да потърсят в Колъмбъс радио с двустранна връзка. Някой от нас ще трябва през цялото време да следи обхват 14.“
— О, чудесна идея! — възкликна Оливия.
Той почука с пръст челото си със сериозно изражение, после се усмихна.
Двете жени отидоха да проснат изпраните дрехи. Джина се върна при количките, като подскачаше на един крак. Ник се качи по стълбите на покритата веранда и седна до заспалата старица. Загледа се в царевичното поле и се замисли какво ли ще се случи с тях.
„Щом казваш, Ник, добре, ще го направя.“
Бяха го превърнали в свой водач. Не можеше да проумее защо. Един глухоням не може да ти издаде заповед дори. Беше направо като тъп виц. Дик трябваше да ги ръководи. А неговото място беше третото отляво, на оръженосеца, на когото не се полагаха никакви реплики. Ала когато срещна Ралф Брентнер, който пътуваше безцелно с пикапа си, се започна всичко. Щом някой кажеше нещо, поглеждаше към Ник, сякаш за потвърждение и подкрепа. Беше започнал да изпитва дори носталгия за онези дни, когато напусна
