Франи бе тръгнала с Харолд, следователно бе негова робиня. По какъв отвратителен начин разсъждаваха мъжете, ала май пак щяха да живеят в един отвратително мъжки свят, поне известно време.
Как нямаше някоя жена и за Харолд! А Франи не можеше да чака дълго. Спомни си деня, когато Харолд се опита по своя непохватен начин да прави секс с нея, за да утвърди правото си на собственост над нея. Кога беше това? Преди две седмици? Струваше й се, че бе много по-отдавна. Миналото й се струваше някак разтеглено във времето, като турски локум. Заради тия тревожни мисли какво да прави с Харолд и притесненията й как ще реагира той, ако отидеше при Стю, а и заради кошмарите, нямаше никога да успее заспи.
Докато размишляваше по тези въпроси, най-сетне се унесе.
Когато се събуди, беше още тъмно. Някой я раздрусваше за раменете.
Тя възнегодува. За първи път тази седмица сънят й бе спокоен и без кошмари. После неохотно отвори очи, мислейки, че вече е утро и че е дошло време да тръгнат на път. Но защо искаха да тръгнат по тъмно? Седна и видя, че дори луната я няма.
Харолд я беше събудил. Изглеждаше уплашен.
— Харолд? Какво се е случило?
Стю също беше станал. И Глен Бейтман. Перион седеше на колене по-встрани, където по-рано бе горял малкият огън, запален от тях.
— Марк е болен — каза Харолд.
— Болен ли? — попита Франи и в този момент до слуха й достигна приглушено стенание от мястото, където стояха Перион и двамата мъже. Франи почувства как страхът се надига в нея като висока, черна колона. Всички се ужасяваха най-вече от болести.
— Не е… грипът, нали, Харолд? — Защото ако Марк пипнеше „капитан Трипс“ сега, значи същото можеше да се случи на всеки един от тях. Значи вирусът все още се разпространяваше. Може би дори беше мутирал. „За да мога да се поселя по-лесно в теб, скъпа моя.“
— Не, не е грипът. Изобщо не прилича на него. Франи, ти яде ли от консервираните стриди снощи? Или за обяд?
Тя се опита да си спомни. Главата й беше още замаяна от съня.
— Да, хапнах от тях и на обяд, и на вечеря. Имаха чудесен вкус. Аз обожавам стриди. От храната ли му е прилошало?
— Фран, само питам. Нито един от нас не знае какво точно му има. Нямаме лекар сред нас. А ти как си? Добре ли се чувстваш?
— Добре съм, само ми се спи. — Но вече се бе събудила напълно. Пак се чу стенание, като че ли Марк я обвиняваше за това, че тя се чувства добре, когато той страда.
— Глен смята, че може да е възпален апендикс — каза Харолд.
— Какво?!
Той само се усмихна зловещо и кимна. Фран стана и се приближи до останалите. Харолд я последва като нейна нещастна сянка.
— Трябва да му помогнем — обади се Перион. Говореше машинално, сякаш бе повтаряла тази фраза много пъти преди. Местеше поглед от едно лице към друго. Очите й бяха пълни с ужас и безпомощност и Франи пак изпита чувство на вина. В този миг мислите й бяха егоистични, само за бебето, което носеше. Опита се да ги прогони и макар да съзнаваше, че не беше редно да мисли така, не можеше да се отърве от тях. „Бягай! Махни се далеч от него, може да е заразно“ — крещеше някакъв вътрешен глас. Тя погледна към Глен, който изглеждаше по-стар и блед на светлината на лампата.
— Според Харолд може да е от възпален апендикс.
— Не знам — отвърна Глен с разстроен и уплашен глас. — Всички симптоми са налице — има треска, коремът му е подут, твърд и болезнен при пипане…
— Трябва да му помогнем — повтори Перион и се разплака. Глен докосна корема на Марк и очите на болния, които досега бяха полупритворени, се разшириха. Той извика от болка. Глен дръпна ръката си, сякаш се беше опарил на горещ котлон, и погледна към Стю и Харолд с едва скривана паника в очите.
— Какво предлагате да правим?
Харолд преглъщаше непрестанно, сякаш нещо беше заседнало на гърлото му и го задушаваше. Накрая изтърси:
— Да му дадем аспирин.
Перион, която не отместваше поглед от Марк, се извърна рязко към Харолд и изсъска:
— Аспирин ли? Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш след всичките си фуканици колко си умен? Аспирин?
Той пъхна ръце в джобовете си и я изгледа тъжно, приемайки обвинението й.
— Харолд е прав, Перион — каза тихо Стю. — Засега аспиринът е единственото, което можем да му дадем. Колко е часът?
— Вие не знаете как да постъпите! — изкрещя им тя. — Защо просто не си признаете?
— Три и петнадесет — отвърна Франи.
— Ами ако умре? — Пери отметна кичур тъмнокестенява коса от лицето си, което беше подпухнало от плач.
— Остави ги на мира, Пери — каза Марк с приглушен и уморен глас, който сепна всички. — Правят каквото могат. Ако продължава да ме боли толкова много, мисля, че предпочитам да умра. Дайте ми малко аспирин. Дайте ми нещо, все едно какво.
— Аз ще донеса — каза Харолд, който искаше да се измъкне. — Имам в раницата си ексердин с удължено действие — добави той, сякаш очакваше, че ще го похвалят. После се обърна и почти се завтече към раницата си.
— Трябва да му помогнем — пак подхвана Перион старата песен.
Стю дръпна Франи и Глен настрана и попита тихо:
— Имате ли някаква идея как да постъпим? Честно казано, нямам представа какво може да се направи. Тя ужасно се ядоса на Харолд, когато предложи да дадем аспирин на Марк, а на мен дори и това не ми беше дошло на ума.
— Просто е много разстроена — обади се Франи.
— Може да има проблеми със стомаха — въздъхна Глен. — Да е ял трудносмилаема храна. Ако се изходи, може да му олекне.
Франи поклати отрицателно глава.
— Не, не ми прилича на такова нещо. Ако имаше запек или нещо от този род, нямаше да му се качва температурата. А и не мисля, че коремът му щеше да е толкова подут.
Коремът му изглеждаше така, сякаш някакъв тумор се бе развил в него за една нощ. Прилошаваше й само при мисълта за състоянието на Марк. Не си спомняше някога да се е чувствала така изплашена, освен когато сънуваше онези кошмари. Какво каза Харолд преди малко? „Сред нас няма лекар.“ Това беше истина. Това беше ужасната истина, която проблесна като светкавица. Колко самотни бяха. Колко безпомощни. Като акробати, които изпълняват номера си на опънато високо над земята въже, а са забравили да поставят под него предпазната мрежа. Погледна напрегнатото лице на Глен, после на Стю. И двамата бяха силно разтревожени, но не знаеха какво да предприемат.
Зад тях Марк отново изстена. Перион също извика, сякаш и тя изпитваше болка. „И в известен смисъл сигурно е така“ — помисли си Франи.
— Какво ще правим? — попита ги тя безпомощно. Мислеше за бебето и един и същи страховит въпрос дълбаеше съзнанието й: какво да прави, ако се наложи цезарово сечение? Какво ще прави, ако се наложи цезарово сечение? Какво…
Зад нея Марк отново нададе вик, сякаш изричаше някакво ужасно пророчество, и Франи почувства омраза към него. Спогледаха се разтреперани в мрака.
6 юли 1990 г.
След доста убеждаване господин Бейтман се съгласи да дойде с нас. Каза, че след всички статии, които
