нашият малък експеримент предоставяше доста храна за размисъл. Съгласи се само защото „трябва все някъде да отидем“. Тръгваме утре сутрин. Уплашена съм и съм развълнувана, но най-вече се радвам, че ще напуснем скоро Стовингтън, който е истинска гробница. Предпочитам старицата сто пъти пред лошия човек.
Беше малко след дванадесет на обяд.
Перион бе заспала от изтощение да Марк, когото бяха преместили внимателно на сянка още преди два часа. Той ту изпадаше в безсъзнание, ту се свестяваше, и на всички беше по-лесно, когато беше в безсъзнание. През нощта беше стискал зъби, но след зазоряване не можеше повече да търпи болката и се опомняше, виковете му смразяваха кръвта им. Те само стояха и се гледаха безпомощно. Никой не пожела да обядва.
— Апендиксът му е — каза Глен. — Мисля, че вече няма никакво съмнение.
— Може би трябва да се опитаме да… го оперираме — каза Харолд, като гледаше към Глен. — Ти можеш ли…
— Ще го убием — каза Глен без заобикалки. — И ти го знаеш, Харолд. Дори да го отворим, ще умре от загуба на кръв. Ако успеем да предотвратим това, не можем да различим апендикса от панкреаса му. Вътрешностите нямат етикети, нали разбираш.
— Не предприемем ли нещо, все едно сме го убили — обади се Харолд.
— Да не би ти да искаш да го направиш? — рече с язвителен тон Глен. — Понякога се чудя що за човек си, Харолд.
— Аз пък не виждам ти с какво помагаш в настоящата ситуация — отвърна му Харолд, изчервявайки се.
— Хайде, стига — прекъсна спора им Стю. — Каква полза има да се разправяте? Освен ако някой от вас възнамерява да му отвори корема с джобно ножче. И без това е немислимо да го направим.
— Стю! — възкликна Франи.
— Какво? — вдигна рамене той. — Най-близката болница трябва да е чак в Моуми. Не можем да го пренесем дотам. Не бихме могли дори до кръстовището да го закараме.
— Прав си, разбира се — промърмори Глен и прокара ръка по сбръчканата си и суха буза. — Харолд, извинявай. Много съм разстроен. Знаех, че това може да се случи — че ще се случи — но май само в академичен смисъл. Усещането е много по-различно от това да си седиш в кабинета и да гледаш на нещата от разстояние.
Харолд измърмори, че е приел извиненията му с тон, който подсказваше тъкмо обратното, и се отдалечи, пъхнал ръце в джобовете си. Имаше вид на сърдито десетгодишно хлапе.
— Защо да не можем да го пренесем? — попита с отчаян глас Франи.
— Защото апендиксът му сигурно се е напълнил с гной — отвърна Глен. — Ако се спука, отровата ще е достатъчна, за да умори десет души.
— Перитонит — кимна Стю.
На Франи й се зави свят. Възпален апендикс ли? Та това не представляваше никакъв проблем в днешно време. Никакъв. Например, ако си в болница и те оперират за камъни в жлъчката, ти вадят и апендикса, просто ей така, за всеки случай, понеже тъй и тъй са те отворили. Помнеше, че на един от съучениците й, Чарли Бигьрс, когото всички наричаха Биги, му бяха изрязали апендикса през лятната ваканция преди шести клас. Стоя в болницата само два-три дни. Да ти махнат апендикса беше направо нищо и никаква работа от медицинска гледна точка.
Както и раждането на едно бебе беше нищо и никаква работа от медицинска гледна точка.
— Но ако не направим нещо, няма ли и без това да се спука? — попита Франи.
Стю и Глен се спогледаха неловко и не й отговориха.
— Значи Харолд е прав, че сте отвратителни! — изкрещя Франи. — Трябва да направите нещо, ако ще и с джобно ножче! Трябва!
— Защо точно ние? — попита ядно Глен. — Защо ти не направиш нещо? Нямаме дори учебник по медицина, за Бога!
— Но вие… той… не може да го оставим! Да ти махнат апендикса е нищо и никаква работа!
— Е, да, преди може би беше така, но днес не е — каза Глен, ала Франи не го чу, защото побягна, разплакана.
Върна се към три часа. Срамуваше се от себе си и искаше да им се извини. Ала Стю и Глен ги нямаше. Харолд беше седнал на едно повалено дърво. Перион седеше с кръстосани крака до Марк и бършеше с мокра кърпа лицето му. Беше много бледа, но иначе изглеждаше спокойна.
— Франи! — извика Харолд, когато я видя и лицето му видимо просветна.
— Здрасти, Харолд — каза Франи и отиде при Пери. — Как е той?
— Спи — отвърна жената, но това не беше вярно. За Франи беше ясно, че той е в безсъзнание.
— Къде са другите, Пери? Знаеш ли къде са отишли?
Харолд й отговори. Бе се приближил до нея. Франи чувстваше, че иска да я докосне, да пипне косата й или да сложи ръка на рамото й. Дори мисълта за това й беше неприятна. Вече през цялото време я караше да се чувства неудобно.
— Отидоха в Кънкъл. Да потърсят лекарски кабинет.
— Мислят, че там ще могат да открият медицински книга — поясни Пери. — И някои инструменти. — Тя преглътна шумно и пак впери очи в Марк, като от време на време потапяше кърпата в канче, пълно с вода, и я изстискваше.
— Много съжаляваме — рече Харолд неловко. — Предполагам, че това едва ли ще ти донесе утеха, но наистина е така.
Пери го погледна и насила се усмихна.
— Знам. Благодаря ви. Никой не е виновен за това, че се случва, освен Бог, разбира се. Ако има Бог, то тогава вината е изцяло Негова. И когато се срещна с него лице в лице, възнамерявам да го сритам в топките.
Тя имаше конско лице и набито тяло на селянка. Фран, която обикновено забелязваше първо хубавото в човека (дори и в Харолд, например, бе забелязала какви красиви ръце има за момче), установи, че Пери има фантастична кестенява коса и тъмносини, интелигентни очи. Каза им, че е преподавала антропология в университета на Ню Йорк и че е взимала активно участие в борбата за различни каузи, като правата на жените и равнопоставеност на болните от СПИН. Не се беше омъжвала. Веднъж бе споделила с Франи, че Марк бил така добър с нея, че за повече не би могла и да мечтае. Преди това мъжете я пренебрегвали, взимали я за цивилно ченге или за наркоманка. Допускаше, че при нормални обстоятелства вероятно и Марк щеше да е сред тези, които я бяха пренебрегвали, ала обстоятелствата не бяха нормални. Срещнали се в Олбани на 30 юни, където Перион прекарвала лятната ваканция с родителите си и след кратък разговор решили да напуснат града, преди микробите, които се развивали в разлагащите се трупове, да им причинят това, което грипът не успял да направи.
И така, тръгнали на път. На следващата нощ се любили за първи път, по-скоро водени от отчаяние и чувство на самота, отколкото защото изпитвали истинско привличане. Разговорът им бе чисто женски, но Франи не беше споменала нищо за него дори в дневника си. Марк бил изключително добър с нея. Пери й бе разказала историята си с тихия и леко учуден тон на всички невзрачни жени, които са намерили истински свестен мъж в този жесток свят. Влюбила се в него и всеки ден го обиквала все повече и повече. А сега го заплашваше смърт.
— Странно. Всички ние, освен Стю и Харолд, сме завършили колеж. Сигурна съм, че и ти щеше да следваш, Харолд, ако животът бе продължил нормалния си ход.
— Да, навярно — отвърна Харолд. Пери се обърна към Марк и пак избърса с кърпа челото му, много нежно, с любов. Този жест напомни на Франи за илюстрация в домашната им Библия, където три жени
