приспивателно и се наспи…“
Всички бяха взели по половин таблетка веронал. Идеята беше на Стю. Кошмарите ги измъчваха постоянно, всички се бяха изнервили и често се караха. Преди да сподели с останалите идеята си, Стю беше извикал Харолд да я обсъди с него насаме. Това беше начин хем да го поласкаеш, хем наистина да разбереш какво мисли, защото Харолд разбираше от доста неща. Което, разбира се, беше хубаво, от една страна, ала от друга, бе доста страшничко, все едно с тях пътуваше някакъв петоразряден бог, всезнаещ и всеможещ, но толкова емоционално нестабилен, че можеше всеки миг да откачи. Харолд си взе още един пистолет в Олбани, където срещнаха Марк и Перион. Носеше двата пищова ниско на бедрата си като Джони Ринго. Тя изпитваше искрено съчувствие към него, ала напоследък бе започнал да я плаши. Страхуваше се, че някоя нощ той съвсем ще полудее и ще започне да стреля напосоки с пистолетите си. Често си спомняше деня, когато го завари да коси тревата в задния двор на родната си къща по бански, с обляно в сълзи лице, без да прикрива чувствата си.
Представяше си как Стю му е казал много тихо, заговорнически: „Харолд, тези сънища се превръщат в истински проблем. Хрумна ми една идея, но не знам точно как да я осъществя: едно слабо успокоително, но не трябва да превишаваме дозата. Ако им дадем повече, ще заспят дълбоко и няма да се събудят, ако възникне някакъв проблем. Ти какво предлагаш?“
Харолд предложи всеки да изпие по таблетка веронал, който можеше да се намери във всяка аптека, и ако хапчето прогонеше сънищата, то на следващата вечер щяха да вземат по три-четвърти таблетка и ако пак имаше ефект, щяха да намалят дозата до половин таблетка. Стю обсъди въпроса насаме и с Глен, който бе на същото мнение, и експериментът беше пуснат в ход. При доза четвърт таблетка те пак започнаха да сънуват кошмари. Оказа се, че най-ефикасно действие има половин таблетка.
Поне за другите.
Франи вземаше своята всяка вечер, но не я изпиваше. Не знаеше дали това лекарство може да навреди на бебето, но не искаше да поема никакви рискове. Твърдяха, че дори аспиринът може да наруши хромозомната верига. Затова се налагаше стоически да търпи кошмарите. Точно така, стоически. Един от тях й се явяваше най-често. Вероятно и другите сънища постепенно щяха да се слеят с него. Сънуваше, че си е у дома в Огънкуит и лошият човек я гони. Нагоре-надолу по тъмните коридори, в хола на майка й, където часовникът продължаваше да отмерва хода на сезоните. Знаеше, че може да му се изплъзне лесно, ако не трябваше да носи тялото със себе си. Това бе тялото на баща й, увито в чаршафа, и Франи знаеше, че ако го изпусне, зловещият човек ще му стори нещо, ще го оскверни по отвратителен начин. Затова продължаваше да тича, но усещаше, че той е все по-близо и по-близо и че скоро ще почувства ръката му, топла и гнусна, на рамото си. Тогава ще й се подкосят краката, ще почувства слабост и увитият в чаршаф труп на баща й ще се изплъзне от ръцете й. Тя ще се обърне към него, готова да му каже: „Вземи го, прави каквото искаш, не ме е грижа, само престани да ме преследваш.“
Тогава го виждаше, облечен в расо с качулка на главата, която скриваше цялото му лице, с изключение на щастливата му, широка усмивка. А в едната си ръка държеше извита закачалка. Тогава именно ужасът я връхлиташе като удар с боксова ръкавица и тя се пробуждаше цялата мокра и лепкава от пот, с разтуптяно сърце. Не искаше никога вече да заспива.
Защото той не искаше тялото на покойния й баща. Искаше живото бебе в утробата й.
Тя отново се обърна на другата страна. Ако не успееше скоро да заспи, наистина щеше да извади дневника си. Беше започнала да си води записки от 5 юли. Правеше го до известна степен заради бебето. Това беше проява на вярата й, на искрената й вяра, че бебето ще живее. Франи искаше то да научи какъв е бил животът преди раждането му. Как болестта се беше разпространила в едно градче, наречено Огьнкуит, как тя и Харолд бяха тръгнали да пътуват и какво се беше случило по пътя с тях. Искаше детето да знае всичко.
Виждаше добре на лунната светлина, за да може да пише. Обикновено след две-три страници се унасяше. Това май не говореше много хубаво за литературната й дарба. Преди да прибегне до дневника обаче, щеше да се опита още веднъж да заспи.
Затвори очи.
Продължи да си мисли за Харолд.
Напрежението можеше малко да спадне, когато Марк и Перион се присъединиха към тях, ако те вече не бяха двойка. Перион беше на тридесет и три, с единадесет години по-възрастна от Марк, но в новия свят тези неща бяха загубили значението си. Бяха се търсили, намерили и явно възнамеряваха да останат заедно. Перион довери на Франи, че искат да си имат бебе. „Слава Богу, че преди взимах противозачатъчни — каза й Пери. — Ако ми бяха сложили спирала, представяш ли си как сега щях да си я вадя сама?“
Франи за малко щеше да й каже, че е бременна (вече беше в третия месец), ала нещо я накара да си замълчи. Страхуваше се, че тази новина може да се отрази зле и на без това сложната ситуация, в която се намираха.
И така вече бяха шестима. Глен твърдо отказваше да кара мотоциклет, а се возеше отзад със Стю или с Харолд. Но положението не се беше променило никак, въпреки че към групата им се беше присъединила още една жена.
А ти, Франи? Какво искаш ти самата?
„Щом ми се налага да живея в този свят — мислеше си тя, — и в мен тиктака биологическият часовник, отмервайки шестте месеца, които ми остават до раждането, то бих искала някой като Стю Редман да бъде мъжът до мен. Не, не някой като него. Искам него. Ето това е, казано съвсем ясно и просто.“
Сега, след краха на тяхната цивилизация, всички украси и хромирани заврънкулки бяха смъкнати от двигателя на човешкото общество. Глен Бейтман често обичаше да се разпростира на тази тема, за радост на Харолд.
„Щом ще бъда откровена, по-добре да съм откровена докрай“ — мислеше си Франи. В тази връзка беше стигнала до заключението, че еманципацията на жените не е нищо друго освен продукт на технократското общество. Жените бяха зависими от физиката си. Бяха по-дребни, по-слаби. Мъжете не можеха да забременяват, а жените можеха — това беше известно на всяко четиригодишно хлапе. А бременната жена е изключително уязвимо човешко същество. Цивилизацията беше осигурила „чадър“ на трезвия, здрав разум, под който можеха да застанат спокойно и двата пола. Свобода и равенство на половете — тези думи казваха всичко. Преди тяхната цивилизация, със старателно изградената система на милосърдие и защита, жените са били робини. „Няма нужда да разкрасяваме истината с излишни думи“ — помисли си Франи. Жените са си били чисто и просто робини. После дошъл краят на лошите дни. И женското кредо, което е трябвало да окачат в офисите на списанието „Мисис“, е следното: „Благодарим ви, мъже, за влаковете. Благодарим ви, мъже, че измислихте автомобила и че избихте индианците, които смятаха, че имат право да останат в Америка, понеже са живели тук, преди да дойдете вие. Благодарим ви, мъже, за болниците, полицията и училищата. Сега бихме искали и ние да гласуваме и сами да определяме съдбата си. Навремето бяхме робини, но сега нещата не стоят така. Дните на робството са отдавна минали. Вече не трябва да съм робиня, както не ми и трябва малка платноходка, за да прекося Атлантика, ако искам. Самолетите са по- сигурно и по-бързо средство от платноходките и в свободата има повече смисъл, отколкото в робството. Не се страхувам да летя. Благодарим ви, мъже.“ Какво можеха да им отговорят на това? Простаците се възмущаваха от изгарянето на сутиени, реакционерите играеха своите дребни интелектуални игрички, а истината се усмихваше доволно. Сега всичко се беше променило само за няколко си седмици — точно до каква степен, само времето можеше да покаже. Ала когато лежеше нощем в постелята си, Франи усещаше несъмнено нужда от мъж. О, Господи, колко много искаше да има до себе си мъж.
Въпросът не беше в това да търси закрила за себе си и бебето. Стю я привличаше, особено в сравнение с Джес Райдър. Беше спокоен, уравновесен, опитен и най-вече не беше по израза на баща й „двадесет килограма лайна, натъпкани в десеткилограмов чувал“.
Тя също го привличаше. Чувстваше го прекрасно. Беше го разбрала на 4 юли, когато обядваха в празния ресторант. Само за един миг погледите им се срещнаха и между тях лумна огън. Тя вярваше, че и Стю си дава сметка за нейните чувства, но че изчаква и я оставя сама да реши какво ще прави. Първо