Повярвайте ми, ако бяха тук, досега вече щяхме да сме в ръцете им. Щяха да са ни изтикали в онези бели стаи като шибани, безпомощни морски свинчета. — После ме погледна и промълви: — Извинявай, Фран, не исках да кажа това, май просто съм много разстроен.
— Аз ще вляза — не отстъпваше Харолд. — Кой идва с мен? Беше ми ясно, че макар да искаше да се изкара голям и храбър мъж, всъщност и той беше наистина уплашен. Глен каза, че ще го придружи.
— Иди и ти с тях, Фран — обърна се към мен Стю. — Задоволи и ти любопитството си.
Искаше ми се да му кажа, че ще остана с него, защото явно е разстроен (пък и честно казано, нямах никакво желание да влизам), но знаех, че това само ще усложни отношенията му с Харолд, затова се съгласих да отида и аз.
Дори и да сме имали някакви съмнения по отношение разказа на Стю, то те се разсеяха в мига, когато отворихме вратата. Лъхна ни онази миризма, която може да се усети във всеки град, през който минаваме, миризма като на гнили домати, о, Боже, ето че пак се разплаках. Не е ли ужасно, че хората не само трябва да умрат, ами се и вмирисват…
Почакай…
Ето, наревах се хубаво за ВТОРИ ПЪТ днес. Какво става с малката ни Фран Голдсмит, наш’та хубавица, мъжкото момиче. Е, стига толкова сълзи за тази вечер. Обещавам.
Все пак влязохме в центъра, предполагам, водени от нездраво, болезнено, патологично любопитство. Не знам другите какво изпитваха, но аз лично исках да видя стаята, където Стю е бил държан като затворник. Не само миризмата беше ужасна, вътре бе много студено в сравнение с температурата навън. Всичко беше облицовано с камъни — гранит, мрамор и предполагам сградата има страхотна изолация. На горните два етажа бе по-топло, ала долу онази миризма… и студът… напомняха гробница. Пфу!
Беше доста страшничко, сякаш бяхме попаднали в къща, обитавана от духове. Тримата се бутахме един в друг като овце. Добре, че взех със себе си пушката, макар че е само 22-калиброва. От стъпките ни се разнасяше ехо, сякаш някой ни следваше по петите, което пак ми напомни за съня ми за онзи мъж в черното расо. Нищо чудно, че Стю не искаше да дойде с нас.
Най-сетне се озовахме пред асансьорите и се качихме на втория етаж. Тук имаше само кабинети… и няколко трупа. Третият етаж бе превърнат в болница. Вратите на стаите се заключвали автоматично (Харолд и Глен ми обясниха как точно става). Имаше широки прозорци за наблюдаване на пациентите. Тук видяхме доста трупове и в стаите, и по коридорите. Сред тях жените бяха много малко. Дали накрая са решили да ги евакуират? Толкова много неща няма да разберем никога. А всъщност за какво ни е притрябвало?
Накрая на коридора, който беше перпендикулярен на централния коридор с асансьорите, намерихме стая, чиято врата беше широко отворена. На пода лежеше човек, който явно не беше от пациентите (те всичките бяха облечени в бели болнични роби) и очевидно беше, че не бе умрял от грипа. Лежеше в голяма локва засъхнала кръв и позата му показваше, че явно се бе опитвал да изпълзи от стаята, преди да умре. Вътре имаше счупен стол и беше доста разхвърляно, като че ли е имало сериозна схватка.
Глен оглежда стаята доста време и накрая каза:
— Мисля, че ще е най-добре да не казваме нищо на Стю за тази стая. Смятам, че тук е бил съвсем близо до смъртта си.
Погледнах проснатото тяло и ми стана по-страшно от всякога.
— Какво искаш да кажеш? — попита Харолд. Дори и той говореше тихо, което му се случваше рядко. Обикновено се дереше, сякаш държеше реч пред огромна аудитория.
— Смятам, че този господин е дошъл тук с намерението да убие Стюарт — поясни Глен. — И Стю е успял някакси да го победи.
— Но защо? — попитах. — Защо да го убиват, щом той единствен е имал естествен имунитет? Това противоречи на здравия разум!
Той ме погледна. Очите му бяха уплашени. Приличаха ми на очите на риба на сухо.
— Няма абсолютно никакво значение, Фран. Тук здравият разум явно е отсъствал напълно. В манталитета на някои хора е залегнала необходимостта да прикриват неща, да укриват всички доказателства. Те вярват в този начин на действие така фанатично, както някои религиозни групи вярват в божествения произход на Исус. Защото за тях най-важното е да прикрият следите си, дори след като белята е станала. Чудя се колко хора с естествен имунитет са били убити в Атланта, Сан Франциско и в Центъра за заразни болести в Топека, преди грипът да ги е изтрил от лицето на земята и така да е сложил край на клането. А този кретен? Радвам се, че е мъртъв. Съжалявам само Стю, който сигурно до края на живота си ще сънува кошмари заради него.
И можеш ли да си представиш какво направи Глен Бейтман тогава? Добрият човек, който рисува отвратителни картини? Отиде и ритна мъртвия в лицето. Харолд изпъшка едва чуто, сякаш бяха ритнали него. Глен се подготви да го ритне пак.
— Не! — изкрещя Харолд, но въпреки това онзи ритна мъртвеца. После се обърна, изтри уста с опакото на ръката си, но в очите му го нямаше онзи израз на риба, останала на сухо.
— Хайде да се махаме. Стю беше прав. Тук всички са мъртви.
Излязохме навън. Стю седеше с гръб към желязната врата и високата каменна ограда, която опасваше центъра. Прииска ми се да… о, хайде, де, Франи, с кого можеш да го споделиш, ако не с дневника си? Исках да се затичам към него, да го прегърна и целуна, да му кажа, че се срамувам, задето не му повярвахме. Че се срамувам за това как всички ние се оплаквахме какво сме преживели по време на епидемията, а той думичка не обели за човека, който едва не го е убил.
О, Господи, започвам да се влюбвам в него! Мисля, че съм най-влюбената жена на земята и ако не беше Харолд, щях да поема риска и да му се обясня. Както и да е (винаги има по едно „както и да е“, въпреки че почти не си чувствам пръстите от писане), именно тогава Стю ни каза, че иска да отиде в Небраска, да провери дали в съня му има нещо вярно. Изглеждаше смутен, но твърдо решен да не отстъпва. Очакваше Харолд пак да започне да се заяжда с него, но съгражданинът му явно бе изваден от релси от „обиколката“ ни из Стовингтьн, така че прояви съпротива само проформа. Но млъкна съвсем, когато Глен ни разказа с пестеливи думи съня си от предишната нощ, когато и на него му се явила старата негърка.
— Разбира се, може да е било само защото Стю ни разказа за своя сън — каза той, леко изчервявайки се, — но моят сън много приличаше на неговия.
Харолд каза, че само това може да е обяснението, но Стю го прекъсна:
— Чакай малко, имам една идея.
Идеята му беше всеки от нас да вземе лист и да напише всичко, което може да си спомни за сънищата си през изминалата седмица, и после да сравним написаното. Този подход можеше да се определи като научен, така че Харолд нямаше за какво да се захване.
Е, единственото, което съм сънувала няколко пъти, вече е записано в дневника ми, затова няма да се повтарям. За експеримента написах всичко, свързано с баща ми, но пропуснах онази част от съня за бебето и за закачалката, с която той винаги ме гони.
Когато сравнихме написаното, резултатите бяха удивителни.
Харолд и Стю бяха сънували като мене „лошия човек“, както го наричам. В сънищата на двама ни със Стю той се явява като монах в черно расо без различими черти на лицето, което е винаги в сянка. Харолд беше написал, че в неговите сънища лошият човек винаги седял в някой тъмен вход и „като сводник“ го викал с пръст. Понякога виждал краката му и блясъка в очите му — „очи като на невестулка“, беше писал той.
Сънищата на Стю и Глен за старата жена са почти идентични. Приликите са твърде много, за да навлизам в подробности (тоест казвам по заобиколен начин, че пръстите ми са се схванали от писане). Но и според двамата тя се намира в Полк Каунти, Небраска, макар че не можаха да стигнат до единно мнение по въпроса за името на града. Стю каза, че е Холингфорд Хоум, а Глен — че е Хемингуей Хоум. И тук няма голяма разлика. Двамата са уверени, че ще могат да го намерят. (Забележка: Е, дневнико, аз смятам, че името е Хемингфорд Хоум.)
— Това е невероятно — каза Глен. — Изглежда, всички ние имаме еднакви психологически преживявания.
Харолд естествено се отнесе с пренебрежение към тази забележка, но, изглежда, и той разбираше, че
