от тях, после се спусна към храстите и изчезна сред тях. Върна се едва късно след вечеря.
Франи се събуди рано на следващата сутрин. Някой я разтърсваше за раменете. „Ще отворя очи и ще видя Глен или Харолд — помисли си тя, все още сънена. — Отново ще преживеем всичко и то ще продължи да се повтаря, докато го направим както трябва. Тези, които не си вземат поука…“
До нея беше клекнал Стю. Вече беше почнало да се развиделява, но светлината беше обвита в мъгла, като къс злато, загърнат с памук. Останалите спяха.
— Какво има? — каза тя и седна на постелята. — Случило ли се е нещо?
— Пак сънувах. Само че не старицата, а… онзи, другия. Лошият човек. Изплаших се, затова…
— Стига — сопна се Франи, изплашена от изражението му. — Кажи какво има, моля те.
— Перион. Вероналът. Взела е опаковката с приспивателното от раницата на Глен.
Младата жена рязко си пое въздух.
— О, Боже! — Стю беше напълно съкрушен. — Мъртва е, Франи. О, Господи, каква каша!
Франи искаше да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи.
— Май трябва да събудя и другите двама — промълви Стю някак разсеяно и потърка бузата си, по която бе набола брада. Франи още, помнеше как я боцкаше вчера, когато го бе прегърнала. Той се обърна към нея с объркано изражение на лицето. — Кога ще свърши всичко това?
— Не мисля, че някога ще има край — каза тихо тя.
Погледите им се срещнаха.
Тази вечер устроихме лагера си на запад от Гилдерланд (щата Ню Йорк). Най-сетне излязохме на голямата магистрала 80/90. Вълнението от срещата ни с Марк и Перион (Нали е много хубаво това име? На мен ми харесва.) вчера следобед вече се уталожи. Съгласиха се да тръгнат с нас… всъщност предложиха сами, преди да ги попитаме дали искат.
Не съм дори сигурна, че Харолд щеше да им предложи. Нали знаете какъв е. А и малко се стегна, като видя колко оръжие носят със себе си (както, мисля, и Глен), включително полуавтоматични пушки (две на брой). Но Харолд държеше особено много да изпълни тежкарския си номер… не може да мине незабелязан.
Май съм посветила доста страници на ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯ ПОРТРЕТ НА ХАРОЛД и ако досега не сте разбрали що за човек е, едва ли ще го разберете изобщо. Зад цялото това перчене и надути изявления се крие едно много неуверено малко момче. Той не може да повярва колко се е променило всичко. Дълбоко в себе си, а може би не чак толкова дълбоко, не вярва, че всичките му мъчители от гимназията са мъртви. Смята, че някой ден ще възкръснат от гробовете си и ще почнат да го плюят и да го обиждат с прякора Лодър Чекията, който Ейми ми беше казала, че са му измислили. Понякога си мисля, че може би щеше да е по-добре за него (а и за мене също), ако не бяхме тръгнали заедно от Огьнкуит. Аз съм част от неговото минало, бях най-добрата приятелка на сестра му едно време и така нататък и така нататък. Ако трябва да определя с няколко думи отношенията ми с Харолд, ще кажа следното: колкото и да е странно, ако преди знаех това, което знам сега за него, вероятно щях да избера именно Харолд за мой най-добър приятел, а не Ейми, която и без това не мислеше за нищо друго, освен за момчетата с готини коли и дрехи от „Суитис“ и която беше (нека Бог ми прости, че говоря лошо за мъртвите, но то си е самата истина) една абсолютна снобка, както може да е само човек, който през цялата година ходи в големия град да си търси забавления. Харолд е готин по свой собствен, нетрадиционен начин. Обаче е насочил всичките си усилия в това да се държи като кретен. Защото никога не би могъл да допусне, че някой може да го сметне за готин. Просто е твърдо решен да се държи като адски закостенял човек. Твърдо решен да продължи да носи товара на всичките си проблеми и комплекси и в този не толкова смел нов свят. Сякаш ги мъкне навсякъде в раницата, заедно с ония шоколадчета „Пейдей“, които така обича.
О, Господи, Харолд, просто не знам.
Факти, които трябва да се помнят: Папагалът на „Жилет“, механичната кана, която пее „Ойеее!“, тампоните… измислени от някаква гинеколожка, филмът „Нощта на възкръсналите мъртъвци“. Бррр! Последното ми напомня за действителността, която ни обкръжава. Край на писаното.
Днес проведохме доста дълъг и сериозен разговор за сънищата си по време на обеда, който продължи май много повече, отколкото трябваше. Между другото вече сме на север, точно до Батавия, Ню Йорк.
Вчера Харолд с доста неуверен тон, което хич не е типично за него, предложи да си набавим веронал и да започнем да пием по малки дози от него, за да видим дали така няма „да се прекъсне кръговратът от сънища“, както той сам се изрази. Приех идеята, за да не се усъмнят в мен, но не смятам да пия хапчетата, защото не знам как ще се отразят на Самотния рейнджър (надявам се, че е самотен, не бих могла да се справя с близнаци). След като идеята се прие от всички, Марк направи следния коментар:
— Знаете ли, не бива много-много да се замисляме върху сънищата и изобщо върху неща от този род. Иначе скоро ще почнем да се мислим я за Мойсей, я за Йосиф, и ще си въобразим дори, че Бог ни звъни по телефона да разговаря с нас.
— Лошият човек не се обажда от рая — каза Стю. — По-скоро съм склонен да вярвам, че ни търси от пъкъла.
— С други думи, Стю иска да ни каже, че дяволът е по петите ни — заявявам бодро аз.
— И такова обяснение може да се приеме — каза Глен и всички го погледнахме. — Ами от теологична гледна точка — заобяснява той, сякаш се оправдаваше за казаното, — ние като че ли сме се хванали да дърпаме въжето между рая и ада, нали? Ако има оцелели от супергрипа йезуити, сигурно направо са откачили.
Марк се спука да се смее. Не успях да схвана много добре смисъла на това, което Глен каза, но си замълчах.
— Аз пък мисля, че цялата работа е абсурдна — обади се Харолд. — Още малко остава да подхванете темата за Едгар Кейси и трансмиграцията на душите.
Произнесе името на Кейси като „Кейс“ и когато го поправих, той ме погледна с онзи УЖАСЕН СМРЪЩЕН ХАРОЛДСКИ ПОГЛЕД. Не е от хората, които ще те обсипят с благодарности, когато му посочиш някоя негова грешка, дневниче мое!
— Когато се появи някое паранормално явление, единственото обяснение, което е наистина логично и при това донякъде разумна, е именно религиозното. Затова физиката и религията са вървели ръка за ръка открай време и до ден-днешен е така, дори при съвременните лечители и екстрасенси.
Харолд измърмори нещо, но въпреки това Глен продължи да развива теорията си:
— Аз самият имам чувството, че всички ние притежаваме свръхспособности… и те са такава неразделна част от психиката ни, че дори не ги съзнаваме. Тази дарба може би предимно ни предпазва от нещастия и заради това не я забелязваме особено.
— Защо? — попитах го.
— Защото действа като отрицателен фактор, Фран. Някой от вас да е чел проучването на Д. Л. Стаутън от 1958 година за катастрофите с влакове и самолети? Беше публикувано за първи път в едно социологическо списание, но вестниците от време на време го изравят и отново го отпечатват.
Всички поклатихме отрицателно глави.
— А би трябвало да го прочетете. Моите студенти отпреди двадесет години биха нарекли Джеймс Стаутън умна глава — безпристрастен социолог с умерени виждания, който изучаваше окултните науки като един вид хоби. Написа няколко статии, в които свърза окултното със социологията, след което реши да направи някои свои проучвания от първа ръка в областта на паранормалното.
Харолд изсумтя, но Стю и Марк се усмихнаха. Както и аз.
— Кажи ни за самолетите и влаковете — подкани го Пери.
— Ами, Стаутън събрал статистически данни за повече от петдесет самолетни катастрофи от 1925 година насам и за повече от 200 катастрофи с влакове от 1900 година. Вкарал цялата информация в компютър. В основни линии търсил взаимната зависимост между три фактора: броя на хората, които
