пътували, броя на убитите и капацитета на съответното превозно средство.
— Не разбирам какво е искал да докаже — каза Стю.
— За да разберете, трябва да знаете още, че вкарал в компютъра и втора група данни, този път отнасящи се до същия брой самолети и влакове, които не катастрофирали.
Марк кимна.
— Контролна и експериментална група. Това ми звучи като солидна база за изследване.
— Заключението, до което достигнал, било съвсем елементарно, но и изключително впечатляващо. Жалко, че човек трябва да се пребори с цели шестнадесет таблици, за да се добере до извода, скрит зад сухите факти.
— Какъв бил този извод? — попитах.
— Че пълните с пътници самолети и влакове никога не катастрофират — заключи Глен.
— Господи, каква ТЪПАЩИНА! — изкрещя Харолд.
— Ни най-малко — отвърна му съвсем спокойно Глен. — Това била теорията на Стаутън и компютърът я потвърдил. В случаите, когато самолетите и влаковете катастрофирали, пътниците им запълвали 61 % от възможните места, а когато не катастрофирали, процентът на запълнените места бил 76. Разликата е 15% и не е никак за пренебрегване. Стаутън подчертава, че от статистическа гледна точка дори разлика само от 3% би предоставила достатъчна храна за размисъл, и е прав. Тази аномалия се натрапва така, както Тексас на картата на Щатите с размерите си. Изводът на Стаутън е, че хората знаят кои самолети и влакове ще претърпят катастрофа… че те несъзнателно предричат бъдещо събитие. Леля ти Сали я свива коремът точно преди да излети полет 61 от Чикаго за Сан Диего. И когато самолетът се разбива в пустинята на Невада, всички си казват: „О, лельо Сали, тези стомашни болки бяха знак, изпратен от Бога.“ Но преди изследването на Джеймс Стаутън никой не съзнавал, че има поне тридесет души, които ги свива коремът… или ги заболява глава… или просто чувстват, че краката не ги държат, когато тялото се опитва да изпрати сигнали в мозъка, че ще се случи нещо необичайно.
— Никак не ми се вярва да е така — поклати глава Харолд някак тъжно.
— Ще ви кажа още нещо — продължи Глен. — Около седмица, след като прочетох статията на Стаутън за първи път, един самолет на компанията „Маджестик“ се разби на летище „Логан“. Всички пътници и екипажът загинали. Обадих се в представителството на „Маджестик“ на летището, след като нещата се поуталожиха малко. Казах им, че съм журналист от манчестерския „Юнион Лидър“, една малка, благородна лъжа. Казах, че правим собствено разследване за самолетните катастрофи напоследък и ги попитах колко пътници със закупени билети не са се явили за полета. Мъжът явно бе изненадан от въпроса ми, защото каза, че служителите от компанията също обсъждали специално този факт. Не се явили шестнадесет души с предварително закупени билети. Попитах го колко средно аритметично не се явяват обикновено за този полет от Денвър за Бостън и отговорът бе: „Трима“.
— Трима — повтори Перион, сякаш се удивляваше на тази цифра.
— Точно така. Но човекът ми съобщи още нещо. Каза, че петнадесет души отказали резервациите си, когато средно отказалите се са обикновено осем. Макар че заглавията на всички вестници бяха „САМОЛЕТНА КАТАСТРОФА НА ЛЕТИЩЕ «ЛОГАН» ОТНЕМА ЖИВОТА НА 94“, можеше с пълно право да пишат и „31 ИЗБЯГВАТ СМЪРТТА ПРИ НЕЩАСТИЕТО НА ЛЕТИЩЕ «ЛОГАН».“
Поговорихме си още известно време за медиумните си способности, но доста се отплеснахме от първоначалната тема за нашите сънища и дали не ни ги праща Раздаващият справедливост от небесата. Друго интересно, което обсъдихме (това стана, след като Харолд се отдалечи с физиономия на пълно пренебрежение към нашия семинар), възникна след въпроса на Стю към Глен:
— Ако всички сме чак такива медиуми, как тогава не усещаме нищо, когато умира наш близък и обичан човек или торнадо отнася къщата ни, или се случва нещо подобно?
— Има точно такива случаи — отвърна му Глен, — но признавам, че не са никак чести… нито пък е така лесно да бъдат доказани с помощта на компютър. Въпросът е интересен. Имам една теория…
(Глен за всичко има готова теория, нали дневниче?)
— … която е свързана с еволюцията. Нали знаете, че навремето хората, нашите прадеди, имали опашки, били целите окосмени и притежавали много по-развити сетива, отколкото ние имаме днес. Защо е било така? Бързо, Стю! Това е твоята възможност да станеш първи по успех в класа, да сложат снимката ти на таблото на отличниците и прочие.
— Ами по същата причина, по която хората вече не носят специални очила и якета, предпазващи от прах, когато карат кола. Просто на някои неща времето им минава. Стига се до такъв момент, когато вече нямаш нужда от тях.
— Точно така. И в кой момент медиумните способности стават излишни от практическа гледна точка? Каква полза би имало, ако си работиш в службата и в един момент разбереш, че жена ти е загинала при автомобилна катастрофа, връщайки се от пазар? Нали някой и без това ще ти се обади по телефона и ще ти го съобщи? Шестото ни чувство вероятно е атрофирало, ако изобщо някога сме го имали. Може би е изчезнало наред с опашките и козината ни.
— Това, което най-вече ме интересува относно нашите сънища — продължи Глен, — е, че те сякаш предсказват една бъдеща битка. Присъстват, макар и неясни, две фигури — на героя и на злодея. На противника, ако ви харесва повече. Ако е така, то чувството, което изпитваме сега, прилича на това да гледаш самолета, с който ти предстои да летиш и … да те свие изведнъж коремът. Може би ни се предоставя възможност да определим собственото си бъдеще. Като че ли притежаваме един вид четириизмерна свободна воля — един шанс да направим своя избор, изпреварвайки събитията.
— Да, но ние не знаем какъв е смисълът на сънищата ни — обадих се аз.
— Не, не знаем. Но може би ще разберем. Не знам дали и мъничкото паранормални способности, които притежаваме, не ни доближават до Бога. Но вярвам, че тези сънища са конструктивни, въпреки че ни плашат. В резултат имам някои съмнения относно съобразността на веронала. Ако го взимаме, все едно пием спазмалгон за успокояване на болката в корема ни и после се качваме на самолета.
Факти, които трябва да се помнят: Рецесията; недостигът на стоки; новият модел на форд, „Граулър“, който може да измине сто километра на магистралата само с три литра бензин. Колата чудо.’Това е засега, приключвам. Ако не съкратя писанията, този дневник ще стане като „Отнесени от вихъра“, преди дори да се е появил Самотният рейнджър (само не на бял кон, който се казва Силвър). А да и още нещо, което трябва да запомним. Едгар Кейси. Предполага се, че той е виждал бъдещето в сънищата си.
Само две забележки, свързани със сънищата. Първо, Глен Бейтман ми изглежда особено блед и мълчалив през последните два дни и тази вечер видях, че взе допълнително хапче приспивателно. Подозирам, че два дни не е взимал от него и като резултат е сънувал някои УЖАСНО лоши сънища. Това ме притеснява. Иска ми се да можех да си поговоря с него по този въпрос, но не знам как да подходя.
Второ, моите сънища. Не сънувах нищо по-миналата нощ след дискусията ни, спах като бебе и нищо не помня. А снощи сънувах старицата за първи път. Нямам какво да добавя към всичко вече казано за нея, освен че жената излъчва ДОБРОТА и МИЛОСЪРДИЕ. Разбирам защо Стю е така твърдо решил да отиде в Небраска въпреки сарказма на Харолд. Събудих се съвсем бодра тази сутрин, с мисълта, че само ако успеем да се доберем до тази стара жена, майка Абигейл, всичко ще бъде наред. Надявам се, че тя наистина съществува. (Между другото вече съм съвсем сигурна, че името на града е Хемингфорд Хоум.)
Факти, които трябва да се помнят: майка Абигейл!
47.
Всичко стана изключително бързо.
Беше десет и петнадесет на 30 юли. Бяха тръгнали едва преди час. Пътуваха много бавно, защото през нощта валя пороен дъжд и пътищата бяха доста хлъзгави. Почти не бяха разговаряли помежду си от предната сутрин, когато Стю ги събуди с новината за самоубийството на Перион. Франи я измъчваше това, че Стю чувстваше угризения за смъртта на жената, а в този случай той бе толкова виновен, колкото и за разразилата се през нощта буря.
Искаше й се да му каже, че вината не е негова, от една страна, защото трябваше да му се скара за
