Когато стигнаха до първото задръстване, вече беше почти тъмно. Фолксвагенът микробус лежеше на едната си страна.
Вътре имаше три-четири трупа, представляващи маса от преплетени крайници и, слава Богу, че беше твърде тъмна за да се видят добре. Хлапето заобиколи микробуса и застана на банкета, оглеждайки мястото, откъдето бяха минали преди около десет часа. Още си личаха следите от левите му гуми, ала тези от десните липсваха, тъй като част от банкета бе паднала в пропастта.
— Невъзможно — отсече Хлапето. — Няма да стане, ако не направим някои размествания. Ти мълчи и слушай мен.
За един кратък миг на Траш му се прииска да го блъсне в бездната. Ала точно тогава Хлапето се обърна към него и насочи пистолетите си небрежно към корема му.
— Ей, Траши, признай си, че май кроеше лоши планове. Не се опитвай да отричаш. Чета те като отворена книга.
Боклукчията енергично поклати глава.
— Гледай да не допуснеш някоя грешка по отношение на мене, Траши. Това е едничкото нещо, което не бива да правиш. Сега почвай да буташ микробуса. Имаш петнадесет минути.
Почти в средата на шосето бе спрял остин. Хлапето отвори вратата, небрежно изхвърли навън подутия труп на млада жена (ръката й се откъсна, но той разсеяно я хвърли встрани, сякаш бе пилешка кълка, която току-що бе оглозгал) и седна на мястото на мъртвата, като краката му останаха да висят навън. Размаха доброжелателно пистолетите си към свития и треперещ Траш.
— Времето тече, приятелче. Я, ама ти си се подмокрил, Траши. Захващай се за работа, остават ти само дванадесет минути, хайде, идиот такъв, почвай…
Траш сложи ръце на микробуса. Напрегна мускулите си и го тласна. Микробусът се поотмести вероятно на не повече от два сантиметра. В сърцето му надеждата — този неизкореним плевел на човешката душа — бе започнала отново да цъфти. Хлапето беше импулсивен, лишен от рационална мисъл, направо луд за връзване, както биха се изразили Карли Йетс и приятелчетата му от билярдната зала. Може би, ако успееше да бутне микробуса в пропастта и отвореше път за скъпоценната кола на Хлапето, лудият щеше да го остави жив.
Може би.
Сведе глава, хвана здраво бронята на фолксвагена и го тласна с все сила. Болка скова ръката му, наскоро пострадала при изгарянето и той знаеше, че едва заздравялата рана щеше лесно да се отвори. Тогава болката щеше да бъде непоносима.
Микробусът помръдна още малко. Потта се стичаше от челото му на мазни капки като топло машинно масло и караше очите му да смъдят.
Хлапето си тананикаше някаква песен. Мелодията се прекъсна рязко, като счупена съчка. Траш се озърна тревожно. Хлапето бе излязъл от колата и се взираше в платната за насрещно движение. Отвъд тях се издигаше склон, обрасъл в ниски храсти, който скриваше небето от погледите им.
— Какво беше това? — прошепна Хлапето.
— Нищо не съм…
В този миг обаче чу нещо. Шум от падащи камъчета от другата страна на пътя. Изведнъж си припомни съня си в най-пълни подробности и усети как кръвта му се смразява и устата му пресъхва.
— Кой е там? — изкрещя Хлапето. — По-добре отговори! Казвай или ще стрелям!
И му отговориха. В нощта се надигна вой като дрезгава сирена, като ту се засилваше, ту затихваше в гърлено ръмжене.
— Пресвети Боже! — възкликна Хлапето с изтъняло гласче. По склона от отсрещната страна на пътя слизаха вълци.
Някои от тях дори вече пресичаха разделителната ивица между платната. Бяха огромни сиви животни, с червени очи, от зейналите им муцуни течаха лиги. Бяха над двадесет. Траш отново се напика от ужас.
Хлапето заобиколи багажника на колата, насочи пистолетите си към вълците и започна да стреля. Ехото от изстрелите, напомнящо картечен откос, се повтаряше безкрайно сред планинските чукари. Траш извика и запуши ушите си с пръсти. Миризмата на барут го задуши.
Вълците бавно продължаваха да се приближават. Очите им… Боклукчията не можеше да отмести поглед от очите им.
Не бяха като очите на обикновените вълци, в това беше абсолютно убеден. „Това са очите на техния господар“ — помисли си той. Техният господар беше и негов господар. Изведнъж си спомни за молитвата си и страхът му се стопи. Свали ръце от ушите си. Не усети дори, че гащите му са мокри. Усмихна се.
Хлапето беше изпразнил пистолетите си. Беше успял да убие само три вълка. Пъхна револверите обратно в кобурите, без дори да се опита да ги зареди, и се обърна на запад. Измина десет крачки и спря. Още вълци идваха оттам, като се провираха между колите като разкъсани ленти мъгла. Един вдигна муцуната си към небето и зави. Към него се присъедини втори, трети, цял хор. После отново тръгнаха.
Хлапето започна да отстъпва. Опитваше се да зареди един от пистолетите си, но изтръпналите му от страх пръсти изпуснаха патроните на земята. Изведнъж се отказа. Пистолетът падна от ръката му и издрънча на пътя. Вълците се втурнаха към него, сякаш това бе сигналът, който бяха очаквали.
С пронизителен вик на ужас Хлапето се обърна и се завтече към колата. Докато тичаше и вторият му пистолет се измъкна от кобура и падна на пътя. С приглушено ръмжене вълкът, който бе най-близо до него, скочи точно в мига, когато Хлапето затръшна вратата на остина и се спаси на косъм. Вълкът се блъсна във вратата, заръмжа, облещвайки зловещо кървавите си очи. И другите се присъединиха към него. След малко образуваха плътен кордон около колата. Отвътре надничаше личицето на Хлапето подобно на бяла месечника.
Един от вълците тръгна към Траш, с ниско сведена глава, с очи, светещи като фарове в бурна нощ.
„Ще ти дам живота си…“
Без да бърза, без да изпитва и капчица страх, Траш се запъти към животното. Протегна към него изгорената си ръка и вълкът го лизна. След малко седна в краката му, подвивайки косматата си опашка.
Хлапето го гледаше ококорено със зяпнала уста.
Траш му се усмихна и му показа среден пръст.
Показа му два средни пръста.
После изрева:
— Майната ти! Свършено е с теб! Чуваш ли ме! ЧАТКАШ ЛИ? СВЪРШЕНО Е! ТИ МЪЛЧИ И СЛУШАЙ МЕНЕ!
Вълкът леко дръпна Траш за здравата ръка. Боклукчията го погледна. Вълкът се беше изправил на крака и го дърпаше на запад.
— Добре — промълви Траш. — Добре.
Закрачи бавно. Вълкът го следваше, сякаш бе добре обучено куче. Докато вървяха, изпод колите излязоха още пет вълка и се присъединиха към тях. Един вървеше пред Траш, друг зад него и по двама от двете му страни, сякаш ескортираха важна особа.
Спря само веднъж и погледна назад. Никога нямаше да забрави онази гледка. Глутницата вълци, които седяха в кръг и търпеливо чакаха. Бледото, валчесто лице на Хлапето чиято уста се движеше безспирно. Стори му се, че вълците се хилеха подигравателно на Хлапето, изплезили дълги езици. Сякаш го питаха колко още време му трябва, за да затрие тайнствения човек от лицето на земята. Точно колко време?
Трашкан се запита колко ли време ще останат вълците край колата, обкръжавайки я с кордон от остри зъби. Отговорът естествено беше „колкото е необходимо“. Два-три дни, може би четири. Хлапето можеше само да седи вътре и да ги наблюдава. Без храна (освен ако момичето, което бе изхвърлил по-рано, не бе пътувало с още някого) , без вода, а в следобедите температурата в малката напечена кола щеше сигурно да се вдигне до петдесет градуса. Галените кучета на тайнствения човек щяха да чакат, докато Хлапето умреше от глад или докато не издържеше повече и отвореше вратата в отчаян опит да избяга. Боклукчията се закиска в тъмнината. Хлапето не беше едър. Нямаше да има повече от една хапка за всеки от вълците, а и една хапка дори беше достатъчна, за да ги отрови.
— Прав ли съм? — изкрещя той и се разсмя, вдигайки поглед към ярките звезди. — Ти мълчи, не ми ги разправяй, чаткаш ли! Слушай МЕНЕ!
Призрачният ескорт от сиви вълци мълчаливо вървеше редом с него, без да обръща внимание на
