виковете му. Когато стигнаха до спортната кола на Хлапето, вълкът, който го следваше по петите, се приближи, подуши една от гумите, после с подигравателна усмивка вдигна крак и се изпика върху нея.
Траш се разсмя. Смя се, докато сълзи потекоха от очите му по напуканите му и брадясали бузи. Лудостта му, подобно на гозба в тиган, сега се нуждаеше единствено от жарките слънчеви лъчи, за да получи съвършения си пикантен вкус.
Продължиха да крачат — Траш и ескортът му. Там, където колите бяха най-нагъсто, вълците се провираха под тях, влачейки коремите си по шосето или се покатерваха безшумно по капаците и покривите им — изцапани с кръв тихи спътници с червени очи и остри, бляскави зъби. Когато по някое време след полунощ се добраха до тунела, Траш изобщо не се поколеба, а продължи да си проправя път към тъмната му, зейнала паст, която водеше на запад. Нима можеше да се страхува сега? Как би могъл да се страхува, щом имаше такива спътници-пазачи?
Преминаването на тунела им отне доста време. Той бе загубил всякаква представа за времето. Движеше се слепешком с протегнати ръце от една кола към следващата. В един момент ръката му попадна на нещо мокро, от което се разнесе воня. Дори и това не успя да го стресне. От време на време виждаше червените очи пред себе си — те го водеха. Изведнъж усети по-свеж полъх и се забърза, но изгуби равновесие и падна от капака на една кола. Удари си лошо главата в бронята на съседния автомобил. Скоро след това вдигна поглед и отново видя над себе си звездите, които вече избледняваха, прогонени от настъпващото утро. Беше излязъл от тунела.
Придружителите му ги нямаше. Траш падна на колене, за да изрази своята благодарност чрез дълга, несвързана и объркана молитва. Беше видял едно дело на тайнствения човек, и то бе показателно.
Въпреки всичко, което бе преживял от сутринта на предния ден, когато се събуди в мотелската стая и видя Хлапето пред огледалото да оправя косата си, Траш се чувстваше твърде екзалтиран, за да заспи. Вместо това продължи да върви, отдалечавайки се все повече от тунела. Тук задръстването също беше сериозно, но след около четири километра колите са поразредиха и можеше да се върви без особени затруднения. Разделителната ивица и платната за насрещно движение бяха претъпкани от върволици коли, които бяха чакали, за да минат през тунела, и се точеха ли, точеха.
Към обяд излезе от прохода Вейл и мина през град Вейл покрай жилищни блокове и къщи. Вече го налягаше непреодолима умора. Счупи някакъв прозорец, отключи една врата, намери легло. Това бе единственото, което си спомняше, когато се събуди рано на следващата сутрин.
Най-хубавото на фанатичната религиозна вяра е, че благодарение на нея може да се намери обяснение за всичко. Щом Бог или Сатаната се приемат за първоизточник на всичко, което се случва в света на смъртните, вече не може да има нищо случайно… както не може да има и промяна. Щом като се овладеят магически изрази от рода на „неведоми са пътищата Господни“, логиката става излишна. Сляпата вяра е безпогрешен начин човек да се справи с капризите на съдбата, защото тя напълно отрича случайността. За религиозния фанатик всичко е подчинено на някаква цел.
Може би именно по този причина Трашкан разговаря с някаква врана почти двадесет минути на пътя западно от Вейл напълно убеден, че тя е пратеник на загадъчния човек… или че е самият той. Птицата го гледаше безмълвно от телефонния кабел високо над земята и не отлетя, докато не й стана досадно или изпита глад… или докато Траш не приключи със своите благодарствени излияния и безкрайни обещания за вярна служба.
Боклукчията се снабди с велосипед й към 25 юли вече бе пресякъл западната част на Юта по шосе № 4, което свързваше 1–89 от изток с голямата магистрала 1–15 на югозапад, която се простира от Солт Лейк Сити чак до Сан Бернадино, Калифорния. Когато предното колело се отдели от велосипеда и пое самичко през пустинята, Траш излетя през кормилото и удари главата си. Този удар можеше да му пукне черепа, тъй като караше с шейсет километра в час и не носеше каска. Въпреки това успя да стане на крака само след пет минути. Макар кръвта да се стичаше по лицето му от драскотините, той успя да изиграе своя смешен малък танц, гримасничейки и пеейки:
— Си-а-бо-ла! Ще си дам живота за теб! Си-а-бо-ла трам-та-рам-та-рам-та-та!
Няма нищо по-утешително за унизените духом или пострадалите телесно от една хубава силна доза от „Да бъде волята ти“.
На 7 август Лойд Хенрайд влезе в стаята, в която бе настанен предния ден обезводненият и бълнуващ Боклукчия. Стаята на тридесетия етаж на грандхотела бе хубава. Леглото беше кръгло и с копринени чаршафи, а точно над него на тавана имаше кръгло огледало с точните размери на леглото.
Траш вдигна .поглед.
— Как се чувстваш? — попита Лойд.
— Добре съм. По-добре.
— Малко храна, вода и почивка. Това е всичко, от което се нуждаеш. Донесох ти чисти дрехи. Не знам дали съм ти улучил номера.
— Струва ми се, че ще ми станат — отвърна Траш, който и без това никога не можеше да си спомни кой номер дрехи носи, сетне взе дънките и дочената риза.
— Когато се облечеш, ела долу за закуска — каза Лойд. Говореше му с особено почтителен тон. — Предпочитаме да се храним в ресторанта за деликатеси.
— О’кей. Ще дойда.
В ресторанта бе шумно. Траш спря на прага, внезапно обзет от паника. Щом влезе, ще вдигнат погледи към него. Щом го видят, ще започнат да му се подиграват. Първо някой ще се закиска в дъното на ресторанта, после постепенно и другите ще се присъединят към него, смеейки се гръмогласно и сочейки го с пръст.
„Хей, бързо си скрийте кибрита, щото идва Боклукчията!“
„Хей, Траш! Какво каза старата дама, когато й изгори чека за пенсията?“
„Напикаваш ли се честичко в леглото, Боклук?“
Пот обля тялото му. Почувства се нечистоплътен, въпреки, че беше взел душ, след като Лойд излезе от стаята му. Спомни си лицето си, отразено в огледалото на банята — бе покрито със зарастващи рани; тялото му — мършаво, очите му — малки и хлътнали дълбоко в кухините си. Да, щяха да му се присмеят. Вслуша се в гласовете им, в потракването на вилици, лъжици, чаши и си помисли, че може би ще е най- добре просто да изчезне.
В този момент си спомни как вълкът бе хванал ръката му — толкова нежно — и как го бе отвел далеч от металната гробница на Хлапето. Изправи гърба, вдигна глава и влезе. Няколко души му хвърлиха бегъл поглед, после продължиха да разговарят и да се хранят. Лойд, който седеше на голяма маса в средата, му махна да се приближи. Траш си проправи път между масите. Заедно с Лойд седяха още трима души, пред които имаше чинии, пълни с шунка с пържени яйца.
— Сервирай си сам — подкани го новият му приятел. Траш си взе табла и си сипа от храната. Зад тезгяха някакъв мъж, облечен като готвач в доста омърляни дрехи, не сваляше очи от него.
— Вие ли сте господин Хорган? — попита срамежливо Боклукчията.
Човекът се усмихна, разкривайки дупки от липсващи зъби.
— Да, обаче така до никъде няма да я докараме, ако ми викаш „господин“, момче. Викай ми Уитни. По- добре ли си? Когато пристигна, изглеждаше така, сякаш целият Божи гняв се е изсипал върху тебе.
— Да, чувствам се много по-добре.
— Сипи си от яйцата. Колкото искаш. По-малко обаче яж от пърженото месо. На твое място не бих го докоснал. Доста е жилаво. Радвам се, че си при нас, момче.
— Благодаря.
Траш се върна при масата на Лойд.
— Траш, това е Кен Димот. Плешивият е Хектор Дроган. А това хлапе тук, което се опитва да си отгледа на лицето буйната растителност, дето никне в изобилие по задника му, се нарича Ейс Хай.
