„Чунга-чанга!“
„Джон каза, че няма да пърдиш толкова, ако престанеш да ядеш боб в стола!!“
Още съобщения, също толкова глупави и безсмислени.
Затихналите смехове отново избухнаха. Три момичета седяха на леглото, докосвайки с пръсти дъсчицата на различни места. За миг не се случи нищо. Сетне моливът помръдна.
— Ти го направи, Сенди! — обвини я Рейчъл.
— Не съм.
— Шт!
Моливът се размърда отново и момичетата занемяха, Раздвижи се, спря, отново се раздвижи. Появи се буквата Б.
— Ба… — каза Сенди.
— Баба ти! — каза някой и отново всички се закискаха.
— Шт!
Дъсчицата започна да се движи бързо, изписвайки буквите А, Щ и А.
— Баща ми, тук е твоята сладурана! — обади се момиче на име Пати и се изсмя. — Трябва да е баща ми, той почина от инфаркт, когато бях тригодишна.
— Пише още нещо — каза Сенди.
К, А, З, В, А — бавно изписа моливът.
— Какво става? — прошепна Надин на високо момиче с конско лице, което не познаваше. Момичето наблюдаваше сеанса с ръце в джобовете и на лицето му бе изписано отвращение.
— Момиченца, играещи си на нещо, което не разбират. Това става — бе отговорът, изречен шепнешком.
— Баща казва Пати — прочете Сенди. — Това е скъпият ти татко, Пат.
Отново избухна смях.
Момичето с конското лице носеше очила. То измъкна ръце от джобовете на гащеризона си и свали очилата си. Лъсна ги и обясни на Надин, отново шепнейки.
— Дъсчицата е уред, използван от медиуми и психокинетици…
— Какви?
— Психокинетиците са учени, които изследват движението, както и съкращаването на мускулите и нервите.
— О!
— Те твърдят, че дъсчицата всъщност реагира на незначителните мускулни съкращения, вероятно ръководени от подсъзнанието. Разбира се, медиумите и ясновидците твърдят, че дъсчицата се движи от други сили, идващи от отвъдното…
Отново избухна истеричен смях. Надин надникна през рамото на момичето с конското лице и видя посланието: „Баща каза, Пати трябва престане да ходи“
— … до тоалетната — допълни друго момиче и всички отново се разсмяха.
— С тези неща шега не бива — презрително изсумтя момичето с конското лице. — И медиумите и учените твърдят, че автоматичното писане крие опасности.
— Духовете са настроени враждебно тази нощ, така ли? — попита Надин шеговито.
— Вероятно те винаги са настроени враждебно — отвърна събеседничката й и я изгледа с неприязън. — Съществува и друга опасност: да получиш съобщение от подсъзнанието си, което си абсолютно неподготвена да приемеш. Има документирани случаи на автоматично писане, което е излязло извън контрол. Чувала съм за полудели хора вследствие подобни експерименти.
— О, това твърдение ми се струва пресилено. Та нали е само игра.
— Понякога игрите се превръщат в сериозни неща.
Избухна още по-силен смях и Надин не успя да отвърне.
Момичето на име Пати бе паднало от леглото и лежеше на пода, държейки се за корема, смеейки се и ритайки с крака. Цялото послание гласеше: „Татко казва Пати, престани да ходиш на надбягванията с Леонард Катц.“
— Ти си го направила! — извика Пати на Сенди, когато най-сетне успя да седне.
— Не съм, Пати! Наистина!
— Беше твоят баща! От отвъдното! — обади се друго момиче с гробовен глас, имитирайки отлично Борис Карлоф. — Просто следващия път, когато си свалиш гащичките на задната седалка в доджа на Леонард, знай, че татко ти те наблюдава.
При тази иронична забележка отново избухна смях. Надин отиде до Рейчъл и докосна ръката й. Искаше да я попита за домашното и после да се измъкне, без да я забележат.
— Надин! — викна Рейчъл. Очите й блестяха. Страните й бяха порозовели. — Седни! Да видим дали духовете имат послание за теб!
— Не, наистина, дойдох да те попитам…
— О, я остави тези домашни! Това тук е важно, Надин! Голямо забавление! Трябва да опиташ. Ето, седни до мен. — Джени, настани се от другата страна.
Джени се подчини и при повторното настояване на Рейчъл, Надин откри, че докосва дъсчицата с осемте си пръста. Кой знае защо извърна глава и погледна към девойката с конското лице. Тя поклати глава, очилата й отразиха луминесцентната светлина и превърнаха очите й в белезникави мълнии. Бе изпитала моментен страх, припомни си Надин сега, когато гледаше към друга дъсчица, осветена от фенерчето, спомни си и какво бе казала на очилатото момиче: „Та нали това е само игра, какво толкова ужасно може да се случи?“
— Тихо, всички — заповяда Рейчъл. — Духове, имате ли послание за нашата сестра Надин Крос?
Моливът не помръдна. Надин се почувства неловко.
— Внимание, внимание! — извика момичето, което имитираше Борис Карлоф. — Духовете се канят да проговорят!
Нови хихикания.
— Шт! — заповяда Рейчъл.
Надин реши, че ако другите две момичета не задвижат молива, така че да напише каквато и да е глупост, тя самата ще го стори — ще го плъзне, за да изпише нещо смешно, например „Буу!“, и ще си тръгне.
Точно когато се канеше да опита, триъгълната дъсчица неочаквано се раздвижи под пръстите й, а моливът надраска дълга, диагонална черта върху бялата страница.
— Хей! Не е честно да подскачате така, духове — смутено изрече Рейчъл. — Ти ли го направи, Надин?
— Не.
— Джени?
— Не. Честно.
Дъсчицата отново подскочи и момичетата, едва не изпуснаха краищата му.
— Майчице! Усетихте ли… — плахо попита Надин.
Бяха го усетили, въпреки че нито Рейчъл, нито Джени по-късно щяха да говорят за това. А след тази нощ и двете отбягваха Надин. Сякаш се страхуваха да я доближат след случилото се.
Дъсчицата внезапно заподскача под пръстите им. Вибрацията беше постоянна и очевидно не бе предизвикана от нито едно от двете момичета, иначе щяха да ги забележат.
Всички замълчаха. На лицата им се появи особено изражение, като на спиритичен сеанс, когато масата неочаквано започне да се клати, когато невидими пръсти чукат по стената, когато от ноздрите на медиума започне да излиза сивкава телеплазма. Това е странно изражение, хората сякаш едновременно искат сеансът да бъде прекъснат и да продължи.
— Престанете! — извика неочаквано момичето с конското лице. — Престанете веднага или ще съжалявате!
А Джени Фаргууд изпищя:
— Не мога да отдръпна пръстите си!
Някой тихо изстена. В същия миг Надин откри, че и нейните пръсти са залепнали към дъската. Опита се
