да ги отлепи, но те не помръдваха.
— Добре, край на шегата — уплашено заяви Рейчъл. — Кой…
Внезапно моливът започна да пише. Дъсчицата се движеше с бясна скорост, като едва не изтръгна от ставите им ръцете на момичетата. Всичко това би изглеждало забавно, ако трите девойки не бяха толкова безпомощни. По-късно Надин си спомняше, че ръцете и сякаш бяха хванати в машина. Предишните послания бяха изписани с разкривени букви — като че излезли изпод перото на седемгодишно дете. Този път моливът изписваше едри букви… имаше нещо безпощадно и зловещо в тях.
„НАДИН, НАДИН, НАДИН! КАК ОБИЧАМ НАДИН БЪДИ МОЯ ЛЮБОВ БЪДИ МОЯ КРАЛИЦА АКО АКО АКО СИ НЕПОКЪТНАТА ЗА МЕН АКО СИ ЧИСТА ЗА МЕН АКО АКО АКО СИ МЪРТВА ЗА МЕН МЪРТВА ЩЕ БЪДЕШ.“
Дъсчицата подскочи, сетне моливът започна отново да пише по-надолу на листа.
ТИ СИ МЪРТВА С ОСТАНАЛИТЕ ТИ СИ В СПИСЪКА НА МЪРТЪВЦИТЕ С ОСТАНАЛИТЕ НАДИН Е МЪРТВА ЗАЕДНО С ТЯХ НАДИН ЩЕ ГНИЕ С ТЯХ ОСВЕН ОСВЕН…
За миг моливът спря и затрептя като струна. Надин се надяваше — о, как се надяваше — че всичко е приключило, но той се спусна към долния край на листа и трескаво поднови писането. Джени изпищя жално. Лицата на останалите момичета бяха пребледнели, слисани и учудени.
СВЕТЪТ СВЕТЪТ СКОРО СВЕТЪТ ЩЕ БЪДЕ МЪРТЪВ И НИЕ НАДИН НИЕ НАДИН НИЕ НАДИН НИЕ НИЕ НИЕ…
Сега думите сякаш крещяха:
НИЕ СМЕ В ДОМА НА МЪРТВИТЕ НАДИН
Последната дума бе изписана на цялата страница с огромни букви. Дъската подскочи, оставяйки дълга, черна следа от графит върху листа, падна на пода и се разцепи на две.
За миг всички бяха толкова шокирани, че останаха мълчаливи и неподвижни, сетне Джени Фаргууд избухна в истеричен плач. Надин точно се канеше да повика линейка, когато Джени успя да се поовладее.
През цялото време Рейчъл седеше на леглото си, спокойна и бледа. Когато повечето от другите момичета (включително момичето с конското лице, което очевидно усети, че пророчиците не са на почит в момента) си отидоха, тя се обърна към Надин и произнесе със странно беззвучен глас:
— Кой беше?
— Не зная — искрено отвърна Надин. Тогава още нямаше никаква представа.
— Не познаваш ли почерка?
— Не.
— По-добре вземи това… това послание от отвъдното… и си върви в стаята.
— Ти ме помоли да го направя! Откъде можех да зная какво ще се случи? Господи, само се опитах да бъда учтива!
Рейчъл се изчерви при тези думи, дори се извини. Но след това двете почти престанаха да си говорят, а Рейчъл Тимс бе едно от малкото момичета, с които Надин се бе сближила през първите три семестъра в колежа.
Оттогава тя не се бе докосвала до тези триъгълни паяци, направени от картон.
Но времето бе… ами… вече беше дошло, нали така?
Да, наистина.
С разтуптяно сърце Надин седна на пейката до масата за пикник и докосна с пръсти два от краищата на дъсчицата. Почувства как тя незабавно се раздвижи под пръстите й, което й напомни за кола, чийто мотор работи на празни обороти. Но кой бе шофьорът? Кой ще се качи в колата, ще затръшне вратата и ще сграбчи волана със загорели от слънцето ръце? Чий крак, обут в овехтял каубойски ботуш ще натисне педала за газта и ще я отведе… къде?
„Шофьоре, накъде ни караш?“
Загубила всяка надежда за спасение, Надин седеше на пейката в утринния мрак, очите й бяха широко отворени. Чувството, че й се налага да премине някаква граница, бе по-силно от всякога. Гледаше на изток, но усещаше присъствието на тайнствения човек откъм гърба си; то сякаш я задушаваше, дърпаше я надолу като тежест, привързана към краката на мъртвец; зловещото излъчване на Флаг напомняше ритмичното прииждане на неумолими вълни.
Нейният тайнствен годеник бе някъде в нощта и Надин изрече две думи като заклинание към всички съществуващи духове на черната магия:
— Кажете ми.
И дъсчицата под пръстите й започна да пише.
54.
Събранието се състоя в апартамента на Стю Редман и Фран Голдсмит. Присъстваха всички членове на комитета.
Стю Редман поздрави всички с успеха, включително и себе си, с избирането им за постоянен комитет.
Направи предложение да бъде написано благодарствено писмо на Харолд Лодър, което да бъде подписано от всички членове на комитета. Предложението бе прието единодушно.
Стю: Като приключим със старите неща, Глен Бейтман иска да повдигне няколко въпроса. Нямам представа за какво става дума, но подозирам, че единият от тях има нещо общо със следващия митинг. Така ли е, Глен?
Глен: Ще изчакам реда си.
Стю: Очевидно. Основната разлика между стар пияница и стар оплешивял професор е, че професорът изчаква реда си, преди да ти проглуши ушите с брътвежите си.
Глен: Благодаря ти за тези бисери на мъдрост, Източен Тексас.
Фран каза, че явно Стю и Глен се забавляват чудесно, но иска да разбере дали ще се заловят за работа, тъй като всичките й любими телевизионни сериали започват в девет. Забележката й бе посрещната с повече смях, отколкото заслужаваше.
Първият въпрос бе за шпионите, които възнамеряваха да изпратят на запад. Комитетът взе решение да попитат съдията Фарис, Том Кълън и Дейна Юргенс. Стю предложи тези членове, които са издигнали кандидатурите им, да поговорят с избраниците си — в смисъл Лари Ъндърууд да попита съдията, Ник да разговаря с Том, а Ралф Брентнър и Сю да поприказват с Дейна.
Ник каза, че за разговора с Том ще са му необходими няколко дни, а Стю, че иска да постави на разглеждане въпроса кога смятат да ги изпратят на запад. Лари отвърна, че не бива да ги изпращат заедно, защото могат да бъдат заловени. Продължиха да обсъждат дали съдията и Дейна ще заподозрат, че са изпратили повече шпиони, но докато не научат имената на останалите, няма да се раздрънкат. Фран възрази, че едва ли това е най-точната дума, имайки предвид какво може да им причини онзи мъж на запад — ако изобщо е човек.
Глен: Не бих се тревожил толкова, ако бях на твое място, Франи. Ако дадем на Противника дори минимална информация, той ще знае, че не бихме издали своите истински планове — предполагам, че могат да се нарекат така, — някаква информация, която смятаме, че е важна за интересите му. Ще знае, че всякакви мъчения ще са излишни.
Фран: Искаш да кажеш, че ще ги потупа по гърба и ще ги посъветва вече да не го правят? Може да ги измъчва само защото това е едно от любимите му занимания. Какво ще кажеш за това?
Глен: Май не мога да кажа нищо.
Стю: Вече решихме, Франи. Всички се съгласихме да изпратим наши хора с тази опасна мисия и всички знаем, че ни бе трудно да вземем това решение.
Глен предложи да се приеме временно следната схема: съдията да потегли на двайсет и шести август, Дейна на двайсет и седми, а Том на двайсет и осми, никой да не знае за останалите и всеки да тръгне по различен път. Така ще имат време за работа с Том, добави той.
