— Да тръгваме — каза Фран след миг размисъл. — Хайде.
Не стана нужда от предлог. Дългото безуспешно чукане отначало на предната врата, а сетне на задната ги убеди, че къщата на Харолд наистина е празна. „И по-добре“ — помисли си Фран. Колкото повече си мислеше за предлога, който щяха да използват, толкова по-прозрачен й се струваше.
— Как влезе? — попита Лари.
— През прозореца на мазето. .
Заобиколиха къщата и Лари дълго и безплодно дърпа дръжката на прозореца, докато Фран се оглеждаше.
— Може и да си го сторила — каза той, — но сега е затворен здраво.
— Не е, само е заял. Дай да се опитам. Но на нея също не й провървя.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Ще разбием стъклото.
— Лари, той ще го забележи.
— Много важно. Ако няма какво да крие, просто ще си помисли, че деца са чупили прозорците на празните къщи. Наистина изглежда празна с тези затворени капаци. А ако има какво да крие, това ще го притесни много, но той си го заслужава. Прав ли съм?
Тя явно изпитваше съмнение, но не го спря, когато той съблече ризата си, намота я на ръката си и разби прозореца.
— Готово — той отвори прозореца отвътре. Лари се спусна пръв в мазето и се обърна, за да помогне на Франи. — Внимателно, момиче. Да не вземеш да пометнеш в мазето на Харолд.
Той я хвана под мишниците и бавно я пусна надолу. Двамата огледаха стаята за игри. По масата за игра на хокей имаше разхвърляни парченца от разноцветна жица. — Какво е това? — попита тя, като взе една от тях. — По рано на масата нямаше нищо.
Той вдигна рамене.
— Може би Харолд конструира подобрен вариант на капан за мишки.
Лари се наведе и извади изпод масата кутия. На капака пишеше: „Чудесен комплект радиотелефони. В комплекта не са включени батериите.“ Лари отвори кутията, но лекотата й още преди това му бе подсказала че вътре няма нищо.
— Събира радиотелефони, а не капани за мишки — каза Франи.
— Не, това не е конструктор. Продава се готово. Може би е сменил нещо в тях. Типично за Харолд. Помниш ли как Стю ругаеше за лошата връзка, когато заедно с Харолд и Ралф търсиха Майка Абигейл?
Тя кимна, нещо в остатъците от жици я тревожеше.
Лари пусна кутията на пода и изрече фразата, която после щеше да му се стори най-погрешното изявление в целия му живот.
— Няма значение — каза той. — Хайде да вървим. Качиха се по стълбата, но този път вратата към мазето бе заключена. Тя го погледна, а Лари вдигна рамене.
— Май е късно за отстъпление, а? Фран кимна.
Лари удари с рамо няколко пъти вратата и я разби. Наведе се и вдигна металния райбер от линолеума на пода в кухнята
— Ще го поставя на място и той няма да забележи нищо Само трябва да намеря отвертка.
— Защо ще си правиш труда? Нали ще открие счупения прозорец?
— Наистина. Но ако райберът си е на вратата, той… защо се усмихваш?
— Не се съмнявам, че ще го поставиш на мястото му. Но как ще го затвориш от обратната страна на вратата.
Лари се замисли и каза:
— Господи, най-много мразя умните жени! — той хвърли райбера на кухненската маса. — Хайде да погледнем под онази плоча на камината.
Влязоха в дневната и Фран почувства как тревогата й нараства. Миналия път Надин нямаше ключ. Но този път можеше да се върне, щеше да има. А ако наистина дойдеше, щяха да ги хванат. Каква горчива шега щеше да бъде, ако първото служебно задължение на Стю като съдебен изпълнител беше да арестува собствената си жена за незаконно проникване в чужд дом.
— Тази беше, нали? — попита Лари, като посочи една плоча.
— Да. Побързай.
— Така или иначе, има вероятност да го е преместил.
И Харолд наистина го беше преместил. Надин бе тази. която го бе оставила на старото място. Лари и Фран не знаеха нищо за това. Когато Лари вдигна плочата, тетрадката бе там. И двамата се втренчиха в нея. В стаята сякаш стана по-горещо, задушно и тъмно.
— Е, ще му се възхищаваме ли, или ще четем? — попита Лари.
— Ти го вземи — каза Фран. — Дори не искам да го докосвам. Той извади дневника от дупката и машинално избърса праха от обложката. Започна да го прелиства напосоки.
Харолд използваше тънък писец, който му позволяваше да пише със ситни, красиви букви — почерк на добросъвестен, вероятно енергичен човек. Нямаше нови редове. Имаше само бели полета отляво и отдясно, толкова прави, че вероятно бяха начертани с линия.
— Ще са ни нужни три дни да прочетем всичко — каза Лари и продължи да прелиства дневника.
— Почакай — рече Фран и върна няколко страници назад. Там където непрекъснатият поток от думи бе прекъснат от смело очертано място. Онова, което бе написано вътре, бе нещо подобно на девиз:
„Да следваш собствената си звезда значи да се подчиниш на волята на по-велика Сила, на волята на Провидението; и все пак възможно ли е самият акт на следването на тази воля да е коренът на още по- могъща Сила? Твоят Бог, твоят Дявол държи ключовете от фара; така дълго се измъчвах с това през последните два месеца; но на всеки от нас Той е дал възможността да бъде навигатор.“
— Съжалявам — каза Лари. — Подобни мъдрости са извън пределите на онова, което мога да проумея. Ти разбираш ли нещо?
Фран бавно поклати глава.
— Според мен, Харолд иска да каже по свой начин, че да следваш някого е също толкова почтена работа, както и да бъдеш водач.
Лари отново запрелиства дневника, натъквайки се на още четири-пет оградени максими, под всяка от които с главни букви бе написано пълното име на Харолд.
— Виж това, Фран! — възкликна той.
„Твърди се, че най-страшните човешки пороци са гордостта и омразата. Но дали е вярно? Според мен те са най-големите добродетели. Да се откажеш от тях означава да се промениш в името на всеобщото добруване, заради благото на света. Много по-благородно е да ги приемеш, тоест светът да се промени за твое добро. Предстои ми голямо приключение.“
— Тази мисъл би могла да се роди в неспокойна душа — каза Фран. Стана й студено.
— Точно този начин на мислене ни доведе до тази катастрофа — съгласи се Лари. Бързо прелисти страниците до началото на дневника. — Да не губим време. Да видим какво можем да научим.
Нито един от двамата не знаеше какво да очаква. Не бяха прочели нищо друго освен заградените места
