луда.
— Лио… — прошепна Лари, и той отвърна незабавно.
— Тя ме нарича Джо. За нея съм Джо.
— Да те наричам ли така? — несигурно запита Лари.
— Не — в гласа на момчето се прокрадна умолителна нотка. — Не, моля те, недей.
— Липсва ти мама Надин, нали?
— Тя е мъртва — каза то със смразяваща простота. — Затова ли остана до късно снощи навън?
— Да.
— И затова ли не искаше да говориш?
— Да.
— Но сега разговаряш.
— Аз имам теб и мама Луси.
— Да, разбира се…
— Но това няма да е за дълго! — яростно изрече момчето. — Няма да е за дълго! Освен ако не говорите с Франи! Говорете с Франи! Говорете с Франи!
— За Надин?
— Не!
— За какво? За теб?
Гласът на Лио се повиши, стана пронизителен.
— Всичко е написано! Ти знаеш! Франи знае! Говори с Франи!
— Комитета…
— Не комитета! Комитетът няма да ти помогне, няма да помогне на никого. Комитетът е стария начин, той се смее на вашия комитет, защото е връщане назад, а това е неговия начин, разбираш ли, Франи знае, ако разговаряте, можеш…
Лио силно удари топката в асфалта и тя отскочи нависоко, падна и се изтърколи встрани. Лари я наблюдаваше, устата му бе пресъхнала, сърцето му биеше силно в гърдите.
— Изпуснах топката си — каза Лио и побягна да я вземе. Лари седеше и го наблюдаваше.
„Франи“ — помисли си той.
Двамата бяха седнали на самия край на сцената на летния театър. След час щеше да мръкне и в парка нямаше много хора. Малцината посетители се разхождаха хванати за ръка. „Времето за разходка на децата и на влюбените съвпада“ — несвързано си помисли Фран. Лари току-що бе завършил разказа си за онова, което Лио му бе казал в състояние на транс.
— Е, и какво мислиш за това? — попита Лари.
— Не зная какво да мисля — тихо рече тя, — но никак не ми харесват нещата, които се случват напоследък. Пророчески сънища. Старица, която говори от името на Бога, а сетне изчезва в пустошта. Сега малко момче-телепат. Като в приказка е. Понякога ми се струва, че супергрипът ни остави живи, но ни е отнел разума.
— Той каза, че трябва да говоря с теб. Тя не отвърна.
— Е, ако има нещо, което…
— Написано — тихо каза Франи. — Момчето е право. Това е коренът на проблема. Ако не бях толкова глупава, толкова самомнителна, че да напиша всичко… проклета да съм!
Лари се втренчи учудено в нея.
— За какво говориш?
— За Харолд — рече тя — и аз се страхувам. Нищо не съм споделила със Стю. Беше ме срам. Да си водя дневник бе толкова тъпо… а сега Стю… той всъщност харесва Харолд… всички в Свободната зона харесват Харолд, включително и ти. — Тя се изсмя и се задави в сълзи. — В края на краищата, той беше…твой ангел-пазител по пътя насам, нали така?
— Не те разбирам — бавно изрече Лари. — Можеш ли да ми кажеш от какво се страхуваш?
— Там е работата., че просто не зная — тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи. — Най-добре ще е да ти разкажа всичко, Лари. Трябва да поговоря с някого за това. Бог ми е свидетел, не мога повече да държа всичко в себе си, а Стю… Стю може би не бива да научи. Поне не пръв.
— Тогава започвай, Франи. Изплюй камъчето.
И тя му разправи всичко, започвайки от онзи юнски ден, в който Харолд спря пред дома й в Оугьнкуит с кадилака на Рой Бренигьн. Докато говореше, последната слънчева светлина изчезна в синкави оттенъци; Влюбените в парка също изчезнаха. Тънкият сърп на луната изплува в небето. В отдалечения край на „Каньон булевард“ в една висока жилищна сграда засветиха газени лампи. Тя му разказа за надписа на покрива на плевнята и как тя бе спала, когато Харолд, рискувайки живота си, бе написал името й най- отдолу. За срещата им със Стю във Фабиан и за реакцията на Харолд. Разправи му за дневника си и за отпечатъка от палец. Когато свърши, бе минало девет часа и щурците свиреха. Между тях настъпи мълчание и Франи зачака със страх Лари да наруши тишината. Но той сякаш бе потънал в мислите си.
Накрая той каза:
— Сигурна ли си за отпечатъка? Убедена ли си, че е на Харолд?
Тя се поколеба за миг.
— Да. Знаех, че е на Харолд още щом го видях.
— Този надпис в плевнята — каза Лари. — Помниш ли, в нощта, когато се срещнахме, ти казах, че съм се качвал там и че Харолд бе издълбал инициалите си на гредата на сеновала?
— Да.
— Не бяха само неговите инициали. Твоите също. В сърце. Влюбените ученици правят подобни неща.
Тя изтри сълзите си.
— Каква бъркотия — промълви пресипнало тя.
— Ти не си виновна за действията на Харолд Лодър, момиче.
— Той взе ръката й и силно я стисна. Погледна лицето й. — Казвам ти го аз, който дълго време съм бил слабохарактерен човек и мухльо. Не бива да се самообвиняваш. Защото, ако го направиш… — Той стисна ръката й така силно, че я заболя.
— Наистина ще подлудееш.
После пусна ръката й и за известно време останаха мълчаливи.
— Смяташ ли, че Харолд изпитва смъртна омраза към Стю? — попита той накрая. — Смяташ ли, че е толкова сериозно?
— Да — отвърна тя. — Наистина смятам, че е възможно. Може би не само към Стю, но и към целия комитет. Но не зная какво…
Лари стисна рамото й. Изразът на лицето му се бе променил. Очите му се бяха разширили. Устните му се размърдаха, без да издават звук.
— Лари? Какво…
— Когато слезе долу — тихо заговори той. — Когато слезе в мазето да вземе тирбушон или нещо подобно.
— Какво?
Той бавно се извърна към нея, сякаш главата му бе закрепена с ръждясал винт.
— Знаеш ли — каза Лари, — може би има начин да разрешим този проблем. Не гарантирам, защото не съм поглеждал в тетрадката, но… в това има логика… Харолд прочита дневника ти и не само научава всичките ти тайни, но и заимства идеята ти. По дяволите, дори може би ти е завидял, че първа си го измислила. Не си ли водят дневници всички добри писатели?
— Искаш да кажеш, че Харолд има дневник?
— Когато слезе в мазето, в деня, в който занесох бутилка вино, разгледах дневната му. Той каза, че иска да смени мебелите си с по-съвременни, и аз се опитвах да си я представя как би изглеждала. Забелязах една разместена плоча на камината…
