— Ник — прошепна Том. — Наистина ли трябва да го направя?
Ник сложи ръка на рамото му и бавно кимна.
— Е, добре.
— Просто върви по магистралата, Том — каза му Лари. — По шосе № 70. Ралф ще те закара с мотоциклета си.
— Да, Ралф — той замълча. Ралф излезе иззад къщата, като яростно триеше очи с шарена кърпа.
— Готов ли си, Том? — попита пресипнало той.
— Ник? Когато се върна, тази къща отново ли ще бъда моя?
Ник енергично закима.
— Том обича тази къща. Да.
— Знаем, Томи. — Сега Стю усети как гърлото му се стяга и на очите му се показаха топли сълзи.
— Добре, готов съм. С кого ще тръгна?
— С мен, Томи — каза Ралф. — По шосе № 70. Забрави ли? Том кимна и се отправи към мотора му. След миг Ралф го последва. Мотоциклетът мина по Бродуей и зави на изток.
Ник си тръгна със сведена глава и ръце в джобовете. Стю изяви желание да му прави компания, но Ник тръсна глава почти сърдито и го помоли с жестове да го остави сам. Стю се върна при Лари.
— Ама че работа — каза Лари и Стю мрачно кимна.
— Как мислиш, дали някога ще го видим отново, а, Лари?
— Ако не го видим, то седмината — е, може би без Фран, тя беше против това да изпратим Том — ще трябва цял живот да се храним и спим без нито за миг да забравим, че сме го изпратили там.
— И първи в редицата ще е Ник — каза Стю.
Те изпроводиха с поглед Ник, който изчезна в сенките на Бродуей. После мълчаливо погледнаха към къщата на Том.
— Хайде да се махаме оттук — неочаквано каза Лари. — Мисълта за тези препарирани животни… изведнъж от тях ме побиха тръпки.
Когато си отиваха, Ник все още стоеше на поляната до къщата на Том с ръце в джобовете и сведена глава.
На двайсет и осми август Джордж Ричардсън имаше много работа. Помагаха му Лори Констьбъл и Дик Елис. Дик бе помолил за разрешение да изостави медицината, но му бе отказано.
— Работиш чудесно — беше му казал Ричардсън. — На много неща си се научил, а скоро ще научиш още повече. Освен това, работата е твърде много и не мога да се справя сам. Ще се побъркаме, ако след месец-два не се появи още един лекар. Така че приеми поздравленията ми, Дик. Ти си първият студент медик в Свободната зона. Целуни го, Лори.
Тя изпълни молбата му.
Към единайсет сутринта в приемната влезе Фран. Огледа се любопитно и с известно безпокойство. Лори седеше до масата и четеше стар брой на „Лейдис Хоум Джърнъл“.
— Здравей, Фран — каза тя и се изправи бързо. — Бях сигурна, че рано или късно ще се появиш. В момента при Джордж е Кенди Джоунс, но веднага щом се освободи, ще те приеме. Как се чувстваш?
— Много добре, благодаря — отговори Фран.
Вратата на кабинета се отвори и Кенди излезе, а след нея — висок, широкоплещ мъж с кадифени джинси и спортна риза с емблема на крокодил. Кенди със съмнение поглеждаше към шишенцето с розова течност, което държеше в ръката си.
— Сигурен ли сте, че точно това е проблемът? — със съмнение попита тя Ричардсън. — По-рано никога не съм имала подобно нещо. Мислех си, че имам имунитет.
— Както виждате, нямате имунитет — каза Джордж с усмивка. — Не забравяйте баните с нишесте и стойте далеч от тревата.
— Джек има същите оплаквания. Необходимо ли е да идва? — Не, но можете заедно да правите баните.
Кенди тъжно кимна и погледът й се спря на Фран.
— Здравей, Фран, как си?
— Всичко е наред. А ти?
— Ужасно — Кенди протегна шишенцето така, че Фран успя да прочете КАЛАДРИЛ на етикета. — Отровен бръшлян. За нищо на света няма да отгатнете къде съм го хванала. — Лицето й светна. — Но се обзалагам, че ще се досетите откъде го е пипнал Джек.
Те я проследиха с учудени погледи. Сетне Джордж каза:
— Госпожа Голдсмит, нали? От комитета на Свободната зона. Приятно ми е да се запознаем.
Тя му протегна ръка.
— Просто Фран. Или Франи, ако повече ви харесва.
— Добре, Франи. Какво има?
— Бременна съм — каза тя. — И съм ужасно наплашена — неочаквано се разрида.
Джордж сложи ръка на рамото й.
— Лори, ще ми потрябваш след пет минути.
— Добре, докторе.
Той заведе Фран в кабинета и я накара да седне на кушетката.
— Защо плачете? За близнаците на госпожа Уенуърт ли? Тя кимна.
— Беше трудно раждане, Фран. Майката пушеше много. Близнаците бяха твърде дребни. Родиха се късно вечерта и много бързо. Смъртта им може да е причинена от какво ли не.
— Включително и супергрипа.
— Да, дори и супергрипа.
— Така че ще изчакаме и ще видим.
— Не, това не е необходимо. Ще направя всички необходими изследвания и не само на вас, а на всяка жена, която забременее в бъдеще или вече е бременна. В „Дженерал Илектрик“ имаше лозунг: „Прогресът е най-важния продукт на нашето производство.“ В Свободната зона най-важния продукт са децата.
— Но в действителност ние не знаем нищо.
— Не знаем. Но това не е причина да униваш, Фран.
— Добре, ще се помъча да не съм тъжна.
В кабинета влезе Лори и подаде на Джордж нова здравна карта. Той започна да задава на Франи въпроси за здравето й и вписваше отговорите й в съответните графи.
Когато прегледът приключи, Джордж излезе за малко от кабинета. Лори остана при Фран, докато тя се обличаше. Докато закопчаваше блузата си, Лори тихо й каза:
— Възхищавам ти се, знаеш ли. Двамата с Дик като луди се опитваме да си направим бебе. Странно, нали — аз бях тази, която носеше значка за контрол на раждаемостта. Но сега, когато си помисля за значката, ме полазват тръпки. О, Франи, твоето бебе ще е първото. И съм сигурна, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъде.
Фран само се усмихна и кимна, не искаше да напомня на Лори, че нейното няма да е първото.
Близнаците на госпожа Уенуърт бяха първи. А те бяха мъртви.
— Всичко е наред — каза Джордж след половин час. Фран учудено повдигна вежди.
— С бебето всичко ли е наред?
Тя затърси книжната кърпичка в джоба си.
— Чувствах, че се движи… но това беше отдавна. Оттогава нищо. Страхувах се…
— Живо е, това е сигурно, но се съмнявам, че онова, което сте почувствали, е било газове в червата.
— Беше бебето — уверено каза Фран.
