— Както и да е, скоро ще започне да рита. Терминът ви е в средата на януари.
— Чудесно.
— Пазите ли диета?
— Да, поне се старая.
— Добре. Не ви ли се гади?
— По-рано ми се гадеше, но премина.
— Чудесно. Натоварвате ли се физически?
За един кошмарен миг тя се видя с лопата в ръка при гроба на баща си. Сетне видението изчезна.
— Да, достатъчно се упражнявам. — Наддавате ли?
— Да, с две кила и половина.
— Всичко е наред. Можете да напълнеете с още шест килограма — днес съм много добър. Тя се усмихна.
— Но нали сте доктор.
— Следвайте съветите ми и всичко ще се оправи. А сега относно велосипедите, моторите и мотопедите. Забравете за тях след петнайсети ноември. Без друго по това време никой няма да ги използва. Времето ще е твърде студено. Не пиете и не пушите много, нали?
— Не.
— Ако пропуснете вечер да изпиете по чашка, нищо лошо няма да се случи. Ще ви предпиша витамини. Можете да ги намерите във всяка аптека..
Фран се разсмя и Джордж неуверено се усмихна.
— Нещо смешно ли казах?
— Не, но в нашето положение това наистина е забавно.
— А! Разбира се. Поне никой не може да се оплаче от високите цени на лекарствата. И последно, Фран. Поставяли ли са ви спирала?
— Не — отвърна тя и си припомни съня: зловещият човек и ужасяващата му усмивка. Настръхна. — Не — отново повтори тя.
— Добре — той стана. — Няма да ви говоря, за да не се безпокоите…
— Не е необходимо — съгласи се тя.
— Но ще ви помоля да сведете тревогите до минимум. Прекомерното безпокойство на майката може да доведе до неправилен обмен на веществата на бебето. Не обичам да предписвам успокоителни на бременни жени, но ако смятате…
— Не, не е необходимо — каза Фран, но когато излезе на силното обедно слънце вече знаеше, че докрая на бременността си ще бъде преследвана от мисълта за близнаците на госпожа Уенуърт.
На двайсет и девети август в града пристигнаха три групи. В първата бяха двайсет и двама човека, във втората — четиринайсет, а в третата — двайсет и пет. Сенди Дю Шен съобщи на седемте члена на комитета, че сега населението на Свободната зона наброява над хиляда души.
Боулдър вече не бе град-призрак.
Вечерта на тринайсети Надин Крос стоеше в мазето на Харолд и го наблюдаваше с чувство на тревога. Когато вършеше нещо, той сякаш се оттегляше в някакъв собствен свят, където тя нямаше контрол над него. Когато бе в такова състояние, той й изглеждаше равнодушен, нещо повече, изпитваше презрение не само към нея, ами и към себе си. Единственото, което не се променяше, бе омразата му към Стюарт Редман и другите от комитета. В мазето имаше маса за игра на хокей и Харолд работеше на нея. До него имаше отворена книга. На страницата бе изрисувана диаграма. От време на време той поглеждаше диаграмата, а сетне връщаше поглед към апарата, върху който работеше. Отдясно бе оставено куфарче с инструменти. Малки жички бяха разпръснати по повърхността на масата.
— Знаеш ли — каза той разсеяно, — трябва да се поразходиш.
— Защо? — обидено попита тя. Лицето на Харолд бе напрегнато и сериозно. Надин можеше да разбере защо се усмихва толкова често; защото когато престанеше, изглеждаше като луд. Подозираше, че наистина е такъв, или беше на път да полудее.
— Защото не знам от кога е този динамит — каза Харолд.
— Какво искаш да кажеш?
— Старият динамит се „поти“, скъпа — обясни Харолд и вдигна поглед към нея. Усети, че по лицето му се стича пот. — И „потта“, която отделя е чист нитроглицерин, поради което има голяма вероятност нашият научен експеримент да литне във въздуха.
— Не е нужно да драматизираш нещата.
— Надин? Ma chare?
— Какво?
Харолд я изгледа намръщено.
— Затваряй си проклетата уста.
Направи го, но не отиде на разходка, въпреки че й се искаше. Навярно, ако такова бе желанието на Флаг (а дъсчицата й бе казала, че Харолд е този, който ще отърве Флаг от комитета), динамитът не можеше да бъде стар. А дори да беше така, нямаше да избухне, докато… или не беше така? Какъв контрол върху нещата притежаваше Флаг?
„Достатъчно“ — помисли си тя с нарастващо безпокойство. Отново бе ходила до къщата и Джо го нямаше този път. Беше я напуснал. Беше отишла да се види с Луси и тя я бе посрещнала достатъчно хладно, за да разбере, че след като се е преместила при Харолд, Джо (разбира се, Луси го наричаше Лио) „се бе върнал към старите си навици“. Луси очевидно винеше нея за това, но… ако лавина се спуснеше от планината или земетресение разцепеше Пърл стрийт на две, Луси вероятно щеше да я обвини и за това. Не че скоро нямаше да има за какво да ги обвинят с Харолд. Въпреки това бе разочарована, че не видя Джо още веднъж… да го целуне за сбогом. Двамата с Харолд нямаше да са в Боулдър още дълго.
„Няма значение, по-добре е да го оставиш сега, когато имаш други цели. Само ще му навредиш… вероятно на себе си също, защото Джо вижда неща… знае някои неща. Нека престане да бъде Джо, нека престана да съм мама Надин. Нека си остане Лио завинаги.“
Но парадоксът в това бе неумолим. Не вярваше, че на хората в Свободната зона им е останала и година живот, включително и на момчето. Неговата воля не беше те да умрат…
„… признай си, не само Харолд е негов инструмент. Ти също си негова. Ти, която някога определи единствения непростим грях в света след епидемията като убийство, отнемането дори на един живот…“
Неочаквано й се прииска динамитът да избухне и да сложи край на живота им. Милостив край. Сетне се замисли какво би станало след това, след като прекосят планината, и изпита познатата топлина в корема си.
— Ето — тихо изрече Харолд и постави изобретението си в кутия за обувки.
— Готово ли е?
— Да.
— Дали ще се задейства?
— Искаш ли да опиташ? — Думите му бяха саркастични, но тя не му обърна внимание. Очите му я разглеждаха с онази алчност, която познаваше. Беше се завърнал от тайното си място — мястото, където пишеше дневника си, който тя бе прочела и оставила безгрижно под тухлата на камината. Сега вече можеше да се справи с него. Сега можеше да говори като нормален човек.
— Искаш ли първо да ме погледаш? — попита тя. — Както миналата нощ?
— Да — каза той. — Добре.
— Да се качим горе — тя премигна към него. — Аз ще се кача първа.
— Да — пресипнало отвърна той. Капчици пот бяха избили на челото му, но този път не от страх. — Върви.
