— Че ще се опита да се върне — рязко отвърна Сю и замълча. Каквото и друго да бе казала Дейна, то си оставаше за тях двете, нещо, което не бе дори за хората от комитета. Дейна заминаваше на запад с автоматичен нож, прикрепен за гривната й. Когато рязко извърнеше ръка, пружината му се освобождаваше и острието му бе като шести пръст на ръката й. Знаеше, че мнозина няма да я разберат, най-вече мъжете.
„Ако наистина е голям диктатор, той наистина ги държи единни. Но ако е заминал, те ще започнат да се бият и карат помежду си. Ако той умре, това ще е краят и за тях. А ако успея да го доближа, Сю, по-добре за него ще е да си има дявол пазител някъде наблизо.
Ще те убият, Дейна.
Вероятно. Може би си струва да погледам как му се влачат червата.“
Сюзън би могла да я спре, но не го направи. Беше се задоволила с обещанието на Дейна, че ще се придържа към първоначалния план, освен ако не възникне нещо непредвидено. Дейна се бе съгласила, а Сю се съмняваше, че на приятелката й ще се удаде подобна възможност. Флаг бе добре охраняван. Все пак, през последните три дни, откакто бе разговаряла с приятелката си, Сю не можеше да заспи.
— Добре — каза сега тя на останалите. — Отивам да поспя. Лека нощ, приятели.
Тръгна ей с ръце в джобовете на якето.
— Изглежда състарена — каза Стю.
Ник написа нещо в бележника и им го подаде. На листа бе написано: „Всички изглеждаме така“.
На следващата сутрин, на път за електростанцията, Стю срещна Сюзън и Дейна на мотори по булевард „Кениън“. Той им махна и те спряха. Стю си помисли че Дейна никога не е изглеждала толкова хубава. Косите й бяха пристегнати със зелен копринен шал. Носеше кожено яке, а на багажника и бе завързан спален чувал.
— Стюарт! — викна тя и усмихнато му махна за поздрав. „Дали наистина е лесбийка?“ — усъмни се той
— Май сте тръгнали на пътешествие — каза Стю.
— Да. Не сте ли ме виждали преди?
— Никога. Пушите ли?
Дейна извади цигара от пакет „Малборо“ и прикри с ръка клечка кибрит.
— Внимавай, момиче.
— Непременно.
— И се върни.
— Надявам се.
Изгледаха се един друг в ярката светлина на утрото.
— А ти се грижи за Франи.
— Непременно.
— И не съди съвсем строго съгражданите си.
— Няма от какво да се страхуват.
Тя хвърли цигарата.
— Какво ще кажеш, Сюзи?
Сюзън кимна и запали мотора, усмихвайки се малко напрегнато.
— Дейна?
Тя го погледна и Стю нежно я целуна по устните.
— Желая ти късмет. — Тя се усмихна.
— Трябва да го направиш два пъти, иначе няма да ми върви. Никога ли не си чувал за това?
Стю отново я целуна, но този път по-продължително. „Лесбийка ли?“ — усъмни се той.
— Франи е щастливка — каза Дейна. — Можеш да й го кажеш от мое име.
Усмихвайки се, Стю направи крачка назад и не отвърна нищо. На две преки от тях избоботи оранжевият камион на погребалния комитет.
— Хайде, малката, да тръгваме — каза Дейна. Потеглиха, а Стю ги изпрати с поглед.
Сю Стърн се върна след два дни. Бе изпратила Дейна до Колорадо Спрингс и гледа след нея, докато не се превърна в малка точка на хоризонта. После поплака малко. Пренощува в Монюмънт но през нощта я събуди тих звук, долиташ от тръбата под селския път, до който бе лагерувала. Накрая събра смелост и насочи фенерчето си към ръждивата тръба. Вътре се криеше малко кученце, което трепереше. Може би беше на около шест месеца. Отдръпна се назад, когато тя се опита да го докосне. Тръбата бе тясна, за да пропълзи в нея. Тогава тя отиде в Монюмънт, разби витрината на хранителния магазин и се върна с пълен сак с консерви.
Планът й бе успешен. Наместило се удобно в една от чантите, кученцето се отправи с нея към Боулдър.
Дик Елис бе във възторг от кученцето. Беше се оказало ирландски сетер, почти чистокръвен. Той бе уверен, че когато тя порасне, Коджак ще бъде щастлив да се запознае с нея. Новината обходи Свободната зона и този ден вече никой не спомена Майка Абигейл. Обсъждаха възбудено кучешките Адам и Ева. Сюзън Стерн се превърна в знаменитост и доколкото бе известно на комитета, никой не се запита какво бе правила в Монюмънт, който се намираше далеч на юг от Боулдър.
Но Стю запомни точно тази сутрин, когато бе изпратил с поглед Дейна и Сюзън, заминаващи към Денвър. Защото от този ден никой повече не видя Дейна от тази страна на Скалистите планини.
Двайсет и седми август. Вече се стъмваше. На небето светеше Венера.
Ник, Ралф и Стю седяха на стълбището на къщата на Том Кълън. Самият Том играеше крикет на поляната отпред.
„Време е“ — написа Ник.
Стю тихо го попита дали не трябва отново да го хипнотизират, но Ник поклати глава.
— Добре — каза Ралф. — Не бих понесъл отново процедурата. Повишавайки глас той повика Том:
— Том! Ей, Томи! Ела тук
Широко усмихнат, той дотича при тях.
— Томи, време е да тръгваш — рече му Ралф.
Усмивката му изчезна. Сякаш изведнъж бе забелязал, че се мръква.
— Да тръгвам? Сега? Не! Когато се смрачава, Том си ляга в леглото. На Том не му харесва да ходи по улиците, когато се мръква. Том се бои… Том…
Замлъкна и се вцепени. Сетне излезе от това състояние, но не както обикновено. Не приличаше на внезапно възкресение, не приличаше на силен поток, заливащ тялото му, а на тъжно ручейче.
— Да тръгна на запад? — попита той. Стю сложи ръка на рамото му и каза:
— Да, Том. Ако имаш сили да го направиш.
— По пътя.
От гърлото на Ралф се изтръгна сипкав, приглушен звук и той отиде в задния двор. Том сякаш не го забеляза. Погледът му се местеше от Стю към Ник и обратно.
— Да вървя нощем. Да спя денем. И да видя слон. Ник кимна.
Лари донесе сака на Том и той бавно го метна на гърба си.
— Бъди внимателен, Том — тихо рече Лари.
— Внимателен. Да, добре.
Стю със закъснение се замисли, дали не трябва да му дадат едноместна палатка, но отхвърли тази мисъл. Нямаше да се справи дори с малка палатка.
